Индустрия за скрап

Преди дни у нас се появиха снимки от първите четири блока на АЕЦ "Козлодуй". Тъжна гледка. Някогашната енергийна гордост на България приличаше на пункт за изкупуване на скрап. Изваждането от експлоатация на първите четири блока на АЕЦ "Козлодуй" започна през 2003 г. като част от условията за приемането ни в Европейския съюз и трябва да приключи през 2030 г. Блоковете бяха спрени преди изтичането на техния експлоатационен срок, а можеха да работят без проблеми още дълги години. До момента страната ни е похарчила за изваждането на блоковете от експлоатация общо 592 млн. евро. От тях 226 млн. евро са българско финансиране, останалите 336 млн. евро идват от европейски фондове. През 2018 г. българското финансиране за закриване на реакторите ще намалее малко, но делът на държавата в тази операция ще се запази около 30%. Общата сума за изваждане от експлоатация още не е ясна. Първоначалната оценка бе за 1,106 млрд. евро, но се очаква, че ще са необходими 90 млн. евро допълнително след 2027 г.
Това е един от типичните примери, че България е единствената държава, която през последните 30 години е инвестирала милиарди в собственото си разрушение. А такива примери са много.


Съсипани гиганти


Историята на "Химко" започва през 1964 г., когато се взема решение, че залежите от природен газ край село Чирен трябва да станат суровина за завод, който да произвежда торове. До края на 80-те години той даваше своя принос България да бъде сред първите пет страни в света по производство на азотни торове. През 90-те "Химко" тръгна надолу заради разгарящите се политически боричкания и непосилната цена, на която Русия започна да продава природния газ, който е основната суровина за завода. Той бе приватизиран през 1999 г., когато вече беше затънал в дългове, но остана изключително зависим от политическата конюнктура и не бе способен да се справи с нелоялната конкуренция на китайските и турските азотни торове.
Единствената надежда за оцеляването на "Химко" остана политическата протекция. Но и тя не успя да спаси неконкурентната фирма. През 2003 г. торовият завод окончателно спря дейността си, а в края на 2004 г. Врачанският окръжен съд обяви "Химко" АД в неплатежоспособност и откри процедура по несъстоятелност. До този логичен край се стигна след престъпната приватизация, в която се надпреварваха международни мошеници и неизвестни собственици на офшорки. Последваха няколко опита за реанимация на дружеството, но всички те завършиха безуспешно. Площадката на "Химко" днес прилича на лунен пейзаж, отвън е отчайваща мизерия, ръждясало, почерняло, грозно, срутено. Някогашните врачански специалисти отдавна ги няма, а и никой в града не мисли, че някой ще налее милиони, за да съживи едно отдавна замряло производство.
"Кремиковци" - гордостта на някогашната индустриализация, от години е само спомен за хилядите хора, които са работили в най-големия металургичен комбинат на Балканите. Неговото строителство започва през 1960 г. През 1963 г. влизат в експлоатация първите му мощности, започва производството на кокс и чугун. През 1964 г. започва производството на агломерат, а до 1969 г. -  на електростомана, конверторна стомана, фероманган, горещовалцувана ламарина, електрозаварени тръби и студено огънати профили, безшевни тръби и бетонно желязо. През 70-те години влизат в експлоатация станове и цехове за производство на студеновалцувана ламарина, за горещо поцинковане, на покалаена ламарина (бяло тенеке) и на ламарина с пластмасово покритие (металопласт). Комбинатът бе продаден по време на кабинета "Костов" на "Дару Металс" АД (по-късно преименувано на "Финметалс Холдинг") за символичната цена от 1 долар срещу обещания да покрие дълговете му, оценени тогава на 645 млн. лв., и да инвестира още 300 млн. долара през следващите 6 години.
Почти нищо от тези големи заявки не бе изпълнено. А след серия промени в собствеността съмнения за източване и бързо забогатяване на хора от ръководството му през 2011-а "Кремиковци" бе даден за скрап на "Елтрейд къмпани" - фирма, собственост на студент, срещу 316 млн. лв. А Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол не може да вземе нито лев като неустойка за неспазения договор.


Кражби, кражби


Бившият завод за стоманени тръби в Септември беше в буквалния смисъл оглозган. Предприятието от години е затворено, а до края на 80-те години бе най-голямото от този тип на Балканите. В него се произвеждаха тръби за газопроводи за стотици милиони левове. Използваха се най-съвременните технологии. Заводът е давал препитание на 1500 семейства от общините Белово и Септември. Сега халетата, сградите и оградите са буквално обезкостени. За броени дни стотици тонове метални конструкции и кабели бяха нарязани и изнесени от крадците. Парадоксалното е, че сигналите за разграбването на завода бяха подавани не от новите му собственици, а от бивши работници в предприятието. Огромният имот е оставен без охрана. Заводът бе обявяван за продажба от НАП два пъти.
През 1998 г. завод "Добрич" в едноименния град  бе продаден на работническо-мениджърското дружество "Добрич 98". То плати 266,6 хил. долара, задължителните 10% от цената. После всички останали плащания бяха преустановени, предприятието спря да работи, активите му се оказаха недостатъчни, за да покрият натрупаните задължения, и се стигна до фалит. Сега на територията му да цифти нов търговски център. Такива сделки има много. Но всички опити някой да се зарови в тях и да потърси отговорност за безогледното ограбване на държавата все пропадаха. През 2002 г. прокуратурата откри нарушения в РМД раздържавяването на едни от най-големите български предприятия, "Арсенал"-Казанлък, "Хлебна мая"-Русе, ОЦК-Кърджали, "Хемус ер"-София, "Елените"-Несебър, хотелите "Санкт Петербург" в Пловдив, но от това нищо не последва.


Символични цени


Държавата се раздели на символична цена и с флагмана на родната електроника - ДЗУ-Стара Загора. Гигантът, който до 1989 г. имаше 23 дъщерни фирми и оборот от 1,5 млрд. долара годишно, бе купен от унгарската фирма "Видеотон" за 54 000 долара, за да бъде ликвидиран след години. България не можа да продаде например завода си за автомобилни гуми на някой световен производител, както направиха всички източноевропейски страни. И сега внася годишно милиони гуми. Заводът във Видин бе закрит, както и няколкото големи завода край него. Производствените площадки тънат в разруха, а градът се  обезлюди.
Христоматиен пример бе и обирът на Авиокомпания "Балкан". Националният авиопревозвач беше продаден на израелската "Зееви груп", собственост на Гад Зееви, на 30 юни 1999 г. Договорената цена бе повече от скромна, 150 хил. долара, а обещаните инвестиции - 100 млн. долара. Оказа се, че израелецът е специалист по ликвидация на подобни дружества, а не по оздравяването им. Скоро след приватизацията полетите на "Балкан" бяха спрени. При продажбата авиокомпанията имаше 18 самолета Ту-154, а година и половина по-късно - само един. Малките пътнически и товарни самолети също бяха ликвидирани, както слотовете по международните летища и златни имоти в центровете на големите европейски столици. По експертни оценки Гад Зееви е спечелил над 300 млн. долара от цялата работа. Но така и не бе потърсена отговорност от продавачите, позволили да се стигне до катастрофата с превозвача. Поне държавата се отърва "суха" от 12-те иска, които Зееви заведе срещу страната, претендирайки за неустойка от 250 млн. долара.


Умопомрачение


А какво да кажем за селското стопанство? През далечната вече 1991 г. първото правителство на СДС начело с недоразумението Филип Димитров дойде на власт тъкмо с тази цел - да унищожи всичко "комунистическо" в този основен сектор. Това правителство бе известно повече като Втори адвокатски колектив. В него бяха събрани юристи, които не бяха напускали жълтите павета и не можеха да различат ечемика от житото. За сметка на това обаче те създадоха ликвидационните съвети. И декомунизаторите започнаха да ликвидират буквално чрез тях. За дейността на тези шпицкоманди бяха похарчени милиарди. Хората по селата се вдигнаха на бунтове срещу тях, но по заповед на тогавашния вътрешен министър полицията ги потуши.
Така България инвестираше в собственото си съсипване и разрушение. Решиха да връщат земя в реални граници. Това върна земеделието от 30-те години на дребните собственици на ниви от по 5-6 декара. Те отидоха в ръцете на множество наследници, които нямаха намерение да се връщат на село. Никоя източноевропейска страна не направи такава глупава земеделска реформа. Сега България е вносител на всички онези плодове и зеленчуци, които е изнасяла. В края на комунизма имаше 10,5-11 млн. овце, България изнасяше агнешко на 3 континента (парадокс, но при комунизма по Гергьовден агнешкото беше дефицитно, всичко отиваше за износ, да носи валута, за да покрива харчовете). Сега в страната има по-малко от 1,5 млн. овце. Но на Гергьовден агнешко има, дори вносно от Нова Зеландия.
В политическо умопомрачение създадените ликвидационни съвети извършиха  безпрецедентно в историята престъпление, като унищожиха крупните животновъдни ферми и аграрни комплекси. Големите държавни кооперативи бяха закрити и добитъкът бе върнат на голям брой дребни собственици, които нямаха нито намерение, нито възможност да се грижат за тях. Липсваше  работна ръка, изкупните цени на продукцията се сринаха. Отделен бе проблемът и с липсата на храна за животните. Всичко това наложи разпродажбата, масовото клане на високопродуктивни животни и износа на животни и месо на относително ниски цени. Близо 30 години след началото на промените равносметката в българското животновъдство е трагична. Броят на едрия добитък в България през 1990 г. е бил 2 350 000, а към момента е 568 000. Спадът при козите и овцете е още по-голям - от 18 000 000 до около 1,5 млн. От 1989 г. броят на свинете е намалял 7 пъти, а птиците са 2 пъти по-малко.
България беше лидер в поливното земеделие, но по заповед на Втори адвокатски колектив хидромелиоративни съоръжения за милиарди левове бяха буквално разрушени.
Според проф. Иван Ангелов пораженията за България от този тотален разгром на икономиката са огромни. Те не подлежат дори на приблизителна количествена оценка. Като вземем предвид пораженията върху физическия, човешкия и интелектуалния капитал и пропуснатите в резултат на това бъдещи ползи, може да се предполага, че загубите на България през изминалите вече близо 30 години са в порядъка на 300-350 млрд. щатски долара. Отрицателните последствия от този погром са огромни и скоро няма да бъдат преодолени. 


сн. БГНЕС