Името й не научих

След като е разбит партизанският отряд при село Батулия, един от командирите му, ранен, върви дни наред из Балкана и на 4 юни 1944 г. се добира до това селце. В нощен час похлопва на прозореца на една от къщите и помолва за хляб. Стопанката му дава малко, казва му "ние сме бедни, върви надолу по улицата, там има по-заможни, ще ти дадат повече". Когато вижда гърба му, праща мъжа си по друга улица да отиде в кметството, където е настанена шпицкоманда, да ги уведоми за ранения шумкар. Наградата за партизанска глава е 50 000 лева. Останалото е лесно: пресрещат партизанина, кратка престрелка и той е убит. Издайниците си получават наградата.
    Три месеца по-късно идва 9 септември. Съдът осъжда мъжа на смърт, а жената, която всъщност е душата на предателството, лежи няколко години в затвора. После се връща на село, където още дълги години живее нормалния живот на всичките си съселяни - от изгрев до залез работа на къра, вечер на приказки с жените на уличната пейка.
    Но зад гърба й никой не я нарича другояче освен "предателката".
    Имаше две деца. Момчето беше нещо недъгаво и рано умря. Момичето отрасна, ожени се, родиха й се деца, работиха по чужбина, замогнаха се и по някое време старата къща беше бутната и на нейно място със спечелените с нелек труд долари се издигна 3-4 етажна масивна сграда, облицована в бяло и стърчаща над съседните стародавни къщи от плетеник, измазан с кал. Сега вече в селото тя не е единствена, новите модерни къщи са повече дори в циганската махала, но по онова време впечатляваше, викаха й "Замъка".    И по-старите добавяха "Това е с парите от партизанина", макар че със сигурност няма как да е от тях, но човешката памет трудно забравя и не прощава предателството. Впрочем чувал съм, че името на осъдения и разстрелян след 9 септември издайник фигурира в списъка на "жертвите на комунизма" на мемориала в градинката пред НДК.
    Послепис
    Навсякъде по света тачат участниците в съпротивата против хитлерофашизма, останалите живи все още се канят като най-почетни гости във всякакви тържества по случай национален празник, Деня на победата и т.н., ползват някакви привилегии, дори да са символични. Единствено у нас през последните две десетилетия освен хули по адрес на партизанското движение друго не може да се чуе. Единственият "ореол", с който се "увенчават" българските участници в съпротивата, е на "обирджии на мандри".
    В чужбина кажеш ли, че си българин, събеседникът ти хич нищо да не знае за България, реагира "А, Георги Димитров, героят от Лайпциг!" (През последните десетина години прибавят и Стоичков). Само у нас той се дамгосва като "пияница", а от по-сведущите като "коминтерновец". В Париж и до ден-днешен един булевард носи името "Сталинград". У нас прекръстиха бул. "Георги Димитров" на световно неизвестната княгиня Мария Луиза.
    В цяла Европа, в Прага, Берлин, Будапеща, Виена, паметниците на Съветската армия са място за преклонение, само у нас се мъдрува да го взривим ли, да го пренесем на по-закътано място или може би да го нарежем за скрап...