ИМАНЕТО на РОДОПИТЕ - отец Канев, вдовицата Мина, д-р Чакъров, вълшебникът Апостол Кисьов и...

Димитър Колчев

Няма да правя разбор за етническия произход на съществителното "родопчанин". Волята ми е да разкажа за родопчаните и тяхното битие от петдесетина години насам. Предупреждавам читателите, че ако разкажа всичко, което знам за тях и което съм съпреживял с тях, то не ще ми стигнат дори двеста страници. Дано краткият ми разказ успее да убеди когото и да е, че Родопа планина и нейните жители са неизчерпаем източник на трудолюбие, честолюбие, родолюбие и вдъхновение за самобитното им изкуство и песенно творчество.

Чудеса от птици, ручеи и сини небеса

Попитах веднъж покойната вече Ирина Карталева от с. Забърдо, Чепеларска община, как съчетава шарките на козинявите и кичени халища? Отде взима модели за шарките? А тя ми отвърна:
- От видяното в природата, около назе... Не видиш ли - като зафанеш от бялкото на ситънките цветчета в ливадите, през зеленото, дето е навред, а че модрото на небето, червеното на заход слънцето, а пък различното от ливадното зелено на бориките... Ами я погледни, дето сме седнале ейзга с тебе на ливадата! Не видиш ли само в най-близкото колко десетици разнолики цветовце ще наброиш?!...
Имах късмета да пътувам веднъж, преди доста години, към селата Давидково и Загражден, в източната част на Родопите - Чернатица. Защо казвам късмет? Защото въведох една родопчанка в "правата вяра", както се казва. Задачата ми беше да разбера как живеят загражденци, от какво се препитават, каква е културата им, естетическият вкус.
Къщите им, разбира се, горе-долу едни и същи; с еднакъв каменен градеж (равни кубове и четирикатни покриви), с приличащи си като близнаци, сиво боядисани гипсови парапети на стълбищата и балконите. Влязох, без да бързам, в една от тези къщи. Посрещна ме стопанката Минка. Преминах в коридорчето, постлано с червен плюш, и влязох в спалнята. Навярно Минка искаше да се похвали с модерната й подредба. Останах слисан. Съпружеските легла бяха покрити с атлазени покривки. Такива, които по пазарите са от най-евтината стока. Върху радиоапарата се кипреха плюшено зайче и петле, а пердетата бяха от бял тюл, нашарен с цветчета. Стените пък - валяко-вапцани с елени и сърнички...
Погледнах стопанката, погледнах натрупаните в ъгъла домоткани черги, китеници, китени халища, пък помолих Минка да отвори четирикрилия гардероб. Измъкнах една по една прекрасната гиздосия. И запостилах всичко наоколо ми с изтъканите от Минка чудеса...
- Виж, Минке, погледни, стопанке, какво сама си създала! А ти си омаскарила чудесата от птици, ручеи и сини небесни простори с тази плюшена пустота и вапцани грозни стени!...
Минка ме гледаше с просълзени очи и клатеше глава, съгласна с мен!

Оркестърът "Сто каба гайди"


Трикатна къща отсрамва майка пред децата й

Нима бих могъл да се въздържа да не разкажа за вдовицата Гина Михайлова?! Нейният съпруг изчезнал, не се завърнал (бил някакъв администратор) от Егейска Тракия, докато там имало окупационни български войски. А Гина била едва на тридесет години, пък и хубавица. Искали я много мъже, ала тя не рачила да се омъжи. Работила какво ли не, за да храни себе си и двете си момченца. И по тютюневите ниви се потила, превивала гръб да сече и да товари дърва на двете мулета... А най-дълго (почти 45 години) работила като пощальонка. Районът й бил много голям - от центъра на Смолян та чак нагоре до труднодостъпната Джанаварска махала (думата ми е за стария Смолян).
Гина носеше пощата и у дома. Канехме я на кафенце, на приказка, ала тя все бързаше. Веднъж обаче (скромната женица ни бе опознала) тя се застоя, отпусна мъката си и ни поразказа кое-що. Дори със сълзи на очи разказа за трогателния случай с малкия си син Колето. Михаил, големият, знаел за баща си. А на Колето Гина казвала, че той е далече на работа, ама праща писма от време на време.
- Така лъжех Колето дълго време. Докато аднъж, като се връщах у дома, премаляла от работа, насреща ми изрипна детето: Майко, виж, има писмо от татко! - и размаха момченцето ми, милото, един плик. Намерило го между книгите на етажерката, забравен от мене там... Погледнах: адресът точен. Отправен пликът до мен. А вътре писмото, ала от преди години. - Прочети ми го, майчо, прочети ми какво татко ми пише!
- Вервайте ми, казвам ви - рече Гина - къщата да се бе съборила, по-малко щех да се сащисам, отколкото тия думи на момченцето ми. И за пръв път - рече през сълзи Гина - паднах на колене на плочника, прегърнах Колето и заплаках, както не бех плакала, дори като разбрах, че мъжът ми никога няма да се върне!
И като се поуспокоила, Гина Михайлова решила и се зарекла, че каквото и да е, ала момчетата си няма да остави без покрив и без човешко препитание. И дано бъдат така трудолюбиви като майка си...
 Гина се бе вече пенсионирала, когато отпътувахме на обиколка из любимите ни и за двама ни с жена ми Родопи. Попитахме къде живее Гина Михайлова. Посочиха ни една трикатна къща, близичко до старата пощенска станция. Влязохме. Посрещна ни съпругата на Михаил. Като казахме фамилията си, тя извика надолу към партера: "Майо!" И подир минута се появи Гина. Прегърнахме се, и тримата се просълзихме... Същата Гина. Вярно - поостаряла, ала същата свенлива усмивка, същите блестящи от човещина и обич светли очи...

Красиви къщи с красиви дворчета


Благодарихме на нашата приятелка за подаръците от сватбата на Михаил, изпратени ни преди време в София. А че седнахме на раздумка.
- Как съм къщата изградила ли, питате?! - рече Гина. - Ами, както се гради - с много мъка и работа. Много сила е потребна да се изкопаят темелите - изохка Гина. - Копаех наедно със синовете, с брат ми Тодор, с майсторите... А сетне носех на зидарите тухли, пясък и вар... Когато къщата ни бе готова - каза с тежка въздишка Гина, - тогава чак разбрах каква съм къща изградила!...
Ала Гина не обяснява, че всяка тухла, дъска, греда и керемида са подминато удоволствие и недоизживяна радост за нея - съсухрената от труд, мъка и неволи жена...
Гина набрала още 12 години стаж като пенсионирана пощальонка. А събраните хилядарки дала на синовете и снахите.
- Те ги не рачеха - каза Гина - ала им рекох, защо да стои суха пара без полза? - Те са пестеливи. Не пилеят ги как да е.
Гина Михайлова "помързелувала" някой и друг месец вкъщи, пък рекла на снаха си Добринка:
- Не мога така да стоя мърцина. Ще ида на работа в стопанството. Тогава тя ми рече, че в института при нея търсели още една жена. И се хванах там чистачка.
- Имането, което от мен ще остане на децата ми накрая - рече Гина - е, че ще се пред живота човешки отсрамват и на хубавкото мегдан ще отварят... Ей с тая правда, ако децата ми остареят - тогава значи себе си в живота ще съм оставила...


Из архиви на турски и български излиза историята на Среднородопието

Ами мога ли да разкажа накратко за свещеника Константин Канев от с. Момчиловци?! Заслугата му за българското краезнание е толкова голяма, колкото е стотицистраничната "Миналото на село Момчиловци". Тридесетина години е събирал и подреждал отец Канев историческите летописи от намерените архиви на турски и български език. Откривал е старци и по-млади хора от родното си Момчиловци, а че и от околните села - хем да му превеждат от турски език, хем да му разказват каквото знаят и помнят. И без да съзнава, отец Канев е написал всъщност миналото на Среднородопието. Както другият родолюбец Васил Дечов е възвеличил с. Чепеларе в книгата си "Миналото на Чепеларе"...


За благодеяние - злодеяние

Мога много страници да изпиша за д-р Христо Чакъров. На отиване до граничното с. Арда ми направи впечатление здравният дом в с. Могилица. С бели перденца на прозорците, архитектурно красива фасада, лехи с различни цветя на двора. Помолих спътниците си да ме оставят тук. Приближих и позвъних на вратата. Отвори ми медицинска сестра в безукорно бяла изгладена дреха. И каза, че докторът си почива горе. Той обаче, чул говоренето ни, вече слизаше по стълбите.
- Аз съм си починал вече - каза - заповядайте.
Качихме се в кабинета му. Ала преди да започнем разговора, д-р Чакъров настани пред мен маса, която отрупа с какви ли не родопски деликатеси. А когато спътниците ми свирнаха с автомобилния клаксон да слизам, докторът излезе и им махна да дойдат и те, ведно с шофьора. А масата биде още по-натрупана...
- В това село населението беше много изостанало - каза д-р Чакъров. Те се кланяха на своя Бог в един мечит, а не в джамия. Полека-лека успявах, човек по човек, да ги убедя, че мечитът трябва да се превърне в добре обзаведена и пълна с хубава стока бакалница... Имахме непоносима детска смъртност. Защото жените раждаха вкъщи. При крайно нехигиенични условия. Големи усилия ми струваше в продължение на две години да убедя и жени, и мъже, че раждането трябва да става тук, в здравния дом... И днес мога да се похваля, че смъртността е два пъти по-малка.
И въпреки всичко, намерили се скудоумници и религиозни фанатици да наклеветят с измислени истории благодетелния доктор. И, както научих, преместили го в с. Чепинци...


Триста души гайдаджии да те разплачат

Ами вълшебникът Апостол Кисьов? Нали този родолюбив и сърцат родопчанин създаде оркестъра "Сто каба гайди"? Ами нали на един концерт на туристическия събор в седловината Рожен този оркестър броеше почти триста човека гайдаджии... Тогава диригентът им Апостол Кисьов се разплака от умиление!
Няма го вече между живите незабравимият Апостол Кисьов. Но той успя да научи и двамата си сина на любов към Родопа планина и към нейните песни...
Апостол Кисьов няма паметник, както няма и първият автомобилен проходник в Родопите Георги Станчев.
Аз ще се опитам малко, подчертавам това -  "малко", да разкажа как този истински Апостол на родопската песен създаде прочутия в света оркестър "Сто каба гайди".
Купи си Кисьов мотоциклет. И тръгна да събира гайдари. Раздрусваше се и по най-калпавите пътища, отиде и в скритите селца и махали, където живееха майстори на каба гайдата. В продължение на две години...
Счупи се един мотор - купи втори. И той се счупи. Три мотора счупи Апостол. Със собствени пари купени, разбира се. Образно казано - моторите се умориха - Апостол не се измори! И събра огромния оркестър. А това не е ли достоен паметник?!... Нека кажат помнещите родопчани!


Когато стожерът на семейството е жената

Цветана Дойчинова се е пръкнала от много як чепеларски корен, щом като въпреки трудния си живот е посрещала надеждите на 90 пролети и се е простила със силата на 89 лета. Тя е покойница отдавна, както и нейният верен във всичко житейски другар Тодор Дойчинов.
Никоя чепеларка в историята на селището не е родила осем деца (двете е покосила болест) и никоя съпружеска двойка не е отгледала шест деца, та и хляб в ръцете им дала. Забележителното е и това, че троицата им сина и трите дъщери, както и техните деца и внуци, за разлика от други фамилии, не са напуснали родното си градче Чепеларе.
Няма да забравя думите на баба Цветана:
- Я съм пред моята свекърва Мария очи, уши, ала съм не имала език... И как нема ни аднож да се спречкаме или лоша дума да си кажем... А че кога да умира майка Мария, та че ми три пъти прошка поиска - да не би някво някогаш ядосала...
Тодор Дойчинов бе държавен служител без особено образование, та и заплатата му беше малка. А жена му отглеждаше децата, работеше с по-големите - Мария и Митьо, на картофените нивки и при домашните добичета. А средните по ръст - Кольо и Насо, шетаха из къщи в помощ на майка си, и в отглеждането на най-малките - Магда и Калина...
Дойчиновите деца нямали много време за игри и празни заплесии. Оскъдната на препитание планина направила живота им суров, ала тъкмо това, а че и домашното възпитание, създало у шестимата нравствените устои да се радват на постигнатото от собствения им труд. А хубостта на планината и легендите за техните предци им давали сърце и за песен, и за радост...
- Имаха децата една учителка - Янка Поповска се викаше, та се ми казваше, га ма срьощне: "Какво правиш, мари Цветано, та децата ти вси спретнати и чисти?" - радваше се на тази оценка баба Цветана.
Прела съм, ткала съм, шила съм дрешки на децата, спастряла съм и стотинката от Тодоровата заплата... И кога умре, та грош борч никому не остави - редеше спомените Цветана Дойчинова.
Цветана и Тодор Дойчинови може само варени картофи да са слагали на семейната си софра, ала никога не са от чужди поискали, нито са се пред чужди оплаквали от немотията си... Докато шестте им рожби от свой си труд укрепнали, та и всеки е успял свой дом да си построи. И когато един е строил, другите петима са му помагали. И с труд, и със средства.
Мъдри хора казват, че основната клетка на обществото е семейството. А стожерът на семейството - твърдя пък аз, е жената - съпруга, майка, домакиня... Такъв здрав стожер беше Цветана Дойчинова. И затова и шестте деца на Цветана и Тодор и досега са споменавани като достолепни и човечни родопчани.