Имаме огромно културно наследство, но нямаме стратегия

Бони Петрунова е завършила СУ, доктор по история. От 1988 г. работи в Националния археологически институт с музей (НАИМ) при БАН, чийто зам.-директор бе, преди да влезе в екипа на Вежди Рашидов. Тя е известен археолог, специалист в областта на Средновековието. В последните години ръководеше проучванията в Лютица и Калиакра.

"Трябва спешно да се промени целият Закон за културното наследство "

- Как ще коментирате сагата с паметника на Самуил? Имаше ли основание за съпротива срещу него?
- Честно казано, на мен ми е тъжно от тази история. Нямам обяснение защо се случват тези неща в България в момента. Може би ако бях социален психолог, щях да кажа, че тези хора толкова са изморени, излъгани, обезверени, че всяко нещо се подлага на съмнение и на критика. Паметникът на Самуил трябва да се разглежда в два аспекта. Не може да се обсъжда дали трябва да има паметник на Самуил, на княз Борис или на Аспарух - естествено, че трябва, това са риторични въпроси. А как да изглежда този паметник решава авторът, който е спечелил конкурса. Това е произведение на изкуството - то може да бъде харесвано или не, и дали ще удовлетвори нашата представа за Самуил е друга тема. Аз лично, как да кажа по-меко - не съм склонна да приема спокойно характера на автора, но паметникът ми въздейства добре и не ме дразни. Не е вярно, че короната е унгарска, всички корони се правят във Византия.
- Какво мислите за повсеместните опити да се дострояват бутафорно древни паметници, крепости, кули, при това с пластмаси, тухли итонг и пр.? Хората не ги приемат добре, ЮНЕСКО ни плаши, ИКОМОС ни написа гневно писмо...
 - Това е много тежка тема за един кратък отговор. В никакъв случай не трябва да се остава с впечатлението, че Министерството на културата и в частност аз, сме безразлични към тази полемика. Понеже съм експерт и държа предимно на това си качество, съм си оставила време да се запозная с абсолютно всички факти. Защото според мен много неща се бъркат. Първо, не е бутафория, когато изградиш една стена с камъни и сантрачи, каквато тя е била през ХІV век. Това е възстановка. Бутафория е, когато направиш стената от хартия, пластмаса, с олекотени конструкции, каквито не са съществували през съответните епохи. Но пък това е една много популярна техника на Запад, която е одобрена и се възприема.
- На Запад обаче паметниците не са толкова древни, колкото са у нас.
- Така е, но причината тази техника да се възприема благосклонно е, че това много бързо може да бъде премахнато. Аз не харесвам крайни изявления - не може да се казва, че всичко е лошо или че всичко е добро. Нито едното е вярно, нито другото. Зад всеки паметник стоят автори с имената си, с проекти, които са подписани и одобрени, връщани, преработвани. И когато се конкретизира, както в случая с нещастната крепост КраКра в Перник, която го отнесе най-много, трябва авторите, които са създали проекта, да го защитят и тогава обществото да го приеме или да не го приеме.
- Обществото очевидно не го приема и искате да кажете, че той може да се премахне?
- Разбира се. В един момент всичко може да се свали и паметникът остава на руина. Какво му е страшното?
- Това, че се изкривява историята. Прави се нещо, което не е съществувало никога, и се представя за истинско.
- Затова казвам, че там, където има подозрения, че историята е изкривена, трябва да бъде попитан авторът на проекта да си каже аргументите. Много от противниците на този вид надграждане се базират на харти, които, първо, не са ратифицирани от България, и второ, в голямата част от тях пише: "с особено внимание и уважение към оригинала". А оригиналът в 90 процента от проектите е запазен. Впрочем тези проекти са само 30 на брой. Навремето всички автори са идвали да си защитават проектите - изправят се пред комисия от специалисти и експерти, които питат защо авторите са решили възстановката да изглежда точно така. Докато не го защити, няма мърдане. Според мен тази форма трябва да се въведе отново.
- Когато се прави възстановка, задължително трябва да участва и археологът, който е проучил обекта, но това често не се спазва.
- В Закона за културното наследство е записано, че археологът, който е проучвал обекта, участва задължително. А че в България е обичайно да не се четат и да не се спазват законите, е друго нещо. Всеки случай трябва да се разглежда индивидуално и ако се окаже, че някой е сгафил, да си го хващат и да си го съдят.
- Според някои хора в името на туризма можем и да поизкривим историята и археологическите данни. Докъде може да стига компромисът?
- Като човек аз не харесвам крайностите, затова позиции от "осанна" до "разпни го" не ми допадат. Когато хората, които оспорват въпросната консервация, имат право, те ще бъдат подкрепени. Те впрочем повдигат и много интересни въпроси. Факт е, че средства бяха интересно присвоявани, да не употребя друга дума, от разни строителни фирми. Факт е, че в България, след като бъде одобрен проектът, не се води консервация и реставрация, а се води строителство. Което е един голям проблем на законодателството, това трябва да се промени. Факт е, че много от кметовете са си "спестили" процентите за участие в тези проекти. Т.е. проблеми имаме, но не мисля, че всичко трябва да се отрича или че това са мръсните чаршафи на България, които трябва да бъдат изнасяни в Брюксел.                   
 - Имаше предложение проектите за възстановка на национални обекти като столиците Плиска, Велики Преслав и Търновград да бъдат подлагани първо на обществено обсъждане.
- С това аз не съм особено съгласна и ще обясня защо. Законовата процедура за съгласуване на който и да е проект в момента е достатъчно тежка, дълга и включва задължителен брой най-различни експерти - археолози, архитекти, проектанти, геодезисти, геолози, еколози, ако трябва. Има един голям въпрос, на който аз не мога да си отговоря, а се имам уж за умна жена. Не мога да си отговаря как хора, които са участвали в тези съгласувания, после протестират. Понеже сега изпълнявам ролята на един чиновник и непрекъснато се занимавам с документи, виждам имената на едни и същи хора, подписани под едни становища, а след това подписани под едни протести. Тези хора имат някакво раздвоение на личността.
- Дават се милиони за възстановките на археологически обекти и знам архитекти, които вземат по 30 000 лв. хонорар, обаче за самата археология парите и тази година са едва 500 хил. лв. Какво може да направи един археолог с 3000 лв. за разкопки?
- Това е огромен проблем, но както виждате, нито един археолог не е скочил да обругае цялостно резултатите от проучванията на колегата си, въпреки че парите са нищожни.
- Миналата година някои археолози се отказаха доброволно от тези нищожни пари и ги дадоха на свои колеги да направят поне те някакви що-годе нормални разкопки...
- И аз съм го правила. Видях, че министерството ми дава много малко пари и ги дадох на друг обект. Реших, че е по-добре поне колегата да свърши повече работа, отколкото и двете да се мъчим с малкото пари. Подозирам, че някъде в основата на тези прения, за които говорите, стои въпросът с парите. Има един лаф, че когато говорите за велики идеали, трябва да знаете, че винаги става въпрос за пари. Но тук става въпрос за национално богатство и това е срамно.
Един от бонусите, които получих, идвайки в министерството, е, че мога да видя малко външните практики. Аз си бях забила носа в пръстта на България и си ми беше приказно и прекрасно там и не се интересувах много от друго, защото българското Средновековие е малко капсулирано в рамките на византийския културен модел. Нямам кой знае какво да науча от една Унгария, Англия, да не говорим за скандинавските страни. Сега обаче, като пътувам, виждам, че хората най-целенасочено си възстановяват наследството. Масово се възстановяват крепости. Говоря за Германия, Белгия. И никой не размахва срещу това лозунги и Виенска харта.
- Продължават ли съкращенията в музеите, с които трябваше да се намали администрацията, а вместо това се гонят учени и специалисти?
- Това беше еднократна акция във връзка с постановление на МС за съкращаване на бюджета на съответните музеи. Министерството на културата не е имало желание и един човек да съкращава. Ние имаме 10 такива национални структури, на всички техни директори сме обяснили, че ако намерят форма да запазят работещите, намалявайки им заплатите, могат да не съкращават. Но това няма как да стане, те ще паднат под минимума. Това обаче даде повод нашето направление да започне да търси форми за по-добро финансиране на самите музеи. Аз мисля, че държавата - независимо от кое правителство е управлявана, трябва да каже може ли да поддържа този брой държавни музеи или не може. Като каже, че може, тогава е длъжна да ги поддържа!       
- Същото е и с общинските музеи. И общините нямат пари и хич не им е до музеи.
- До момента няма нито едно предложение за закриване на музей, от нито една община. Ние потърсихме оптималната форма и идеята на Вежди Рашидов е приходите на музеите да си остават в самите музеи. Това е стимул, мотивация за хората, които работят в тях. Министерството на финансите одобри тази политика, но ни каза, че това не може да се случи за 2015 г. при приет бюджет. За 2016 г. сме много обнадеждени, че това ще се случи. Който работи повече и има приходи, може да си позволи и странични дейности, и повече бройки на граждански договор и т.н. От своя страна директорите на музеи трябва да разберат, че трябва да бъдат мениджъри, не могат да чакат само на държавната хранилка. Има обаче музеи, които са от национално значение, за тях държавата трябва да се грижи и тази политика, докато съм тук, ще я следвам. Но тук опираме до факта, че нямаме национална стратегия. Не можем да убедим Европа, че трябва да имаме музей на Левски. За нас той е светиня, но за тях? Така че ние трябва да направим един списък на музеите, които са наша гордост, чест и слава и да си ги поддържаме. Въпросът за създаването на национална стратегия е същностен. Не съм го измислила аз, и предишните екипи са разработвали стратегия, но нея все още я няма.
- Трябва ли постоянно да пътуват изложби по света, които оголват техните експозиции тук?
- Ако ме бяхте питали, преди да отида в Брюксел, може би щях да кажа, че трябва много да се внимава какви договори се подписват. Аз почти не взех участие в организацията на изложбата за Лувъра. Но когато отидох на срещата на заместник-министрите в Намюр в Белгия, попаднах в една среда, където министри и зам.-министри от европейски и други страни започнаха да ме прегръщат, да ме целуват, да ме хвалят и аз се чувствах като Наполеон. Отнесох най-великите похвали. Викаха: как успяхте, вие сте страхотни, вие сте велики, не може ли да направим нещо изложбата да дойде и при нас? Колегите от Полша казаха, че пет години се опитват да вкарат тяхна изложба в Лувъра. Усетих огромното значение на такава реклама. В същото време тук Вежди Рашидов беше разпънат не на кръст, а на тракийски обелиск.  
- Обаче тук ставаме като провинция, в чиито музеи туристите няма какво да видят...
- Не съм много съгласна, аз мисля, че нашите музеи са много богати. Убедена съм, че България е в състояние едновременно да прати три различни изложби на три места и пак да има какво да покаже тук. Въпросът е за концепцията за представяне, върху това трябва да се работи. Трябва да се вкарат малко повече визуални изкуства, интерактивност. На Запад имат три артефакта, но ги представят по такъв начин, че не ти се мърда оттам. А ние имаме триста, но не умеем да ги представим. Като пример ще дам изложбата за Самуил, която направи НАИМ - беше великолепна. Ние тематично имаме какво да покажем - османско изкуство, тракийско изкуство, римско, праистория, можем да покажем битки, войни, мирни периоди и преходи, граждански строежи и какво ли не. Можем да покажем как по времето, когато цяла Европа си е изхвърляла гърнетата през прозорците, ние сме имали в средновековните градове хигиенни съоръжения. Това ще бъде уникално. Крепостта Хоталич до Севлиево, да речем, е имала цяла система от водопроводи и канализация, през които при дъжд цялата мръсотия от хълма се е изтичала в реката, и това е бил един чистичък град на фона на западноевропейските градове. Това не го знае публиката. Не е въпросът колко имаме, въпросът е как го представяме.
- Виждате ли нещо, което според вас не върви в министерството? 
- О боже, пълно е с проблеми! Но аз не съм крайна в критиките си, понеже върху главите на тези експерти в министерството минаха не знам колко правителства, с различни концепции, различни идеи, със започване от нулата. Най-важното сега е, че трябва спешно да се промени целият Закон за културното наследство. Ще пипам много внимателно и много експертно, но с цялото ми уважение към тези, които са го създали, времето изпревари този закон. Той толкова е кърпен, че прилича на една черга, която не обслужва никого. Може би от това се пораждат и многото конфликти.  
- Не ви ли е мъчно за разкопките, за вашите обекти Лютица, Калиакра?
- Много ми е мъчно. Сега нямам право да ръководя разкопки - конфликт на интереси е, щом подписвам разрешителни. Много сериозно трябва да се помисли в България по темата за конфликта на интереси като цяло. Силно съм впечатлена не толкова от моята съдба, защото това е мой избор, никой не ме е докарал с пушка тука, но се вижда конфликт на интереси примерно в театрите - двама души в един театър се харесват, женят се, единият става директор и няма право да дава роли на другия. Това е потресаващо! Какво прави България? Дисквалифицира своите кадри, които уж е избрала, защото са експерти. А иначе аз имам много добър екип, който съм го изграждала с години, предала съм им да си работят по Лютица и по Калиакра. Но естествено, че ми е мъчно, липсва ми тази среда. Тя е жизнеутвърждаваща.