Имаме нужда от друга подкрепа

Преди дни изтече нова информация от "Уикилийкс", където от разсекретени архиви на американското посолство в София за периода 1973-1976 г. се цитира изказване на Тодор Живков пред френския посланик в София и след това потвърдено при среща с Дейвид Рокфелер в столицата ни, че "представители на някои държави посещават Букурещ и Белград и само прелитат над България, но те не могат да решат проблемите на Балканите без участието на България, която е в сърцето на полуострова. Нито един балкански проблем не може да бъде решен без наше участие". Имал самочувствие тогава лидерът на държавата ни, казал го, а дали са го чули, е друг въпрос. По-интересното е, че наскоро при своя публична реч пред многолюдна аудитория в София младият посланик на Нейно Величество Елизабет II Н. Пр. г-н Джонатан Алън съвсем сериозно ни призова да поставим страната си в центъра на географската карта не само метафорично, но и буквално.
"Само така ще разберете нейната стратегическа позиция, каквато Великобритания би огласявала с мегафон, ако притежаваше". Подчерта, че "България трябва да започне да приема себе си не като периферия, а като център на всички процеси, случващи се около нея". На Балканите историята винаги е била водеща и както се казва, "нищо ново под слънцето", включително и позициите на т. нар. велики сили. Речта на Негово Превъзходителство г-н посланика е доброжелателна, независимо от стряскащото й на пръв поглед за някои заглавие "Да бъда оптимист или песимист за България". Защото не е нужно да ни се казва колко "сериозно внимание трябва да обърнем на всеобщия песимизъм в България" относно състоянието и бъдещето на страната ни, защото ние не само си го знаем, но не намираме начин да се отървем от тази сякаш вече отличителна наша черта, независимо от членството ни в ЕС. А да търсим вина само в себе си, също не ни е присъщо. Пък и няма да отговаря на истината, защото все сме се старали, дори и исторически, да следваме съветите на същите тези велики сили.

Цели села в страната ни останаха без хора

Не зная дали този порочен кръг на негативизъм е заразен, както казва Н. Пр. г-н Алън, но съветът да използваме близостта си с Турция, за да укрепим още по-активно възможностите за икономическо сътрудничество с мощната ни южна съседка, няма как да не ни върне отново в историята.
Всеки си има приоритети, особено империите, и Турция почти винаги е била сред тези на Великобритания. Турция наистина има своето възходящо икономическо развитие и самочувствието на нейните лидери е подплатено с постижения, за които дори страни от Западна Европа могат да мечтаят в периода на кризата. Като регионален играч югоизточната ни съседка има своите стратегически цели, подкрепяни от силни съюзници, но едва ли е удачно точно на страните от Балканите, а защо не и в Близкия изток, това да бъде "пътеводна звезда", защото горчивият исторически привкус от вековно подчинено "присъствие" не е отшумял, колкото и да не им се вярва на Запад.
Това няма нищо общо с отличните добросъседски отношения, които между впрочем винаги сме се стараели да поддържаме след Освобождението, както и с нерешените двустранни проблеми, които няма как да не придвижваме по европейски.
Ние си имаме "мостове", лъкатушения, но, за да "поставим България в центъра на картата" и да забравим за израза "малка държава", на нас ни трябва друга подкрепа. Пък и винаги сме гледали към Европа и Русия, дори и в годините, когато сме били в рамките на Османската империя.
Сега си знаем, че сме най-бедната страна в ЕС, че на час ни плащат около 3 евро, а в Швеция например повече от 30, че младите хора ни напускат, а в Кралството отиват не само роми, а предимно наши лекари, медицински сестри и т. н. Светът разбра, че правителството ни подаде оставка под натиск на улични протести, тръгнали от високи сметки на ток, но всъщност причините са повече, и то много повече. Монополното положение на пазара, отчайващата корупция след т. нар. "елит", в това число политически, сриването на средния и дребния бизнес, високата безработица, слабият растеж на кредитирането, лошото образование и здравеопазване, загубата на ценова конкурентоспособност, което застрашава износа, да не говорим изобщо за земеделие и факта, че ядем едва ли не само вносни плодове, зеленчуци, храни като цяло. Всичко това го има в задълбочения анализ за състоянието на България, изготвен от Европейската комисия по процедурата за макроикономическите дисбаланси.
В общи линии това ни го поднесе като информация и Н. Пр. посланик Алън, който не пропусна да спомене и нуждата от съдебна реформа, прекалено разточителните процедури, които лишават страната ни от сериозни инвестиции, а законите би следвало да се приемат заради това, че ще работят в полза на нашия национален интерес, а не "защото така е наредено от Брюксел".
Едва ли има връзка със споровете между Великобритания и Европейския съюз, но съмнението, че ние няма как да се справим сами, защото натякването на външни фактори по различни причини е било навик на почти всички правителства през прехода, остава.
Сега е трудно "да се внуши на българския гражданин чувство за притежание". Може и да стане, ако натискът от Брюксел е само в посоки, които са в интерес на обществото и за повече демокрация. Защото ние знаем, че "повече демокрация решава проблемите на демокрацията", но на практика се сблъскваме само с проблемите, особено през последните години.
Прав е г-н Алън, когато призовава да изкореним от самосъзнанието си принципа "всички го правят, защо аз да съм единственият заблуден", но на нас ни липсва примерът на управляващите, на т. нар. елит. И може би помощта на Великобритания би била особено полезна, ако направи обучителни курсове за бъдещи ръководители, които да оставят за себе си толкова, колкото мнозинството от английските им колеги, а другото наистина да е "за ползу роду".
Това в рамките на шегата, макар и не в духа на английския хумор. Като се има предвид, че въпросите, които се зададоха на г-н посланика бяха само на добър английски език, а една активна госпожа дори се извини, че ще говори в София на български, защото не е съвсем сигурна в качеството си на владеене на езика, съмнение почна да гризе душата, че залитането към "формалното поевропейчване" ще си остане друга наша национална черта. Дали сме податливи на влияние, дали увлечението в издигането на знанията на чужди езици като условие за професионализъм и кариера няма да ни изиграе в крайна сметка лоша шега, на този етап няма как да твърдим. Ние от години си четем по-голямата част от надписите и рекламите по улиците ни на латиница, докато в една Швеция, например, където всички говорят английски, табелите и повечето реклами по улиците им са само на техния си език. Въпрос на самочувствие и кауза, на спазване на "всичко с мярка", но ето че получават повече от 30 евро на час.
Иначе Н. Пр. г-н посланик Алън е оптимист за бъдещето на България и твърди, че "вярва в правилния път, по който страната ни е тръгнала, но само с обединение от страна на всички български граждани". Е, и ние вярваме, че това е единственият възможен начин да постигнем най-после просперитет.
Онова с "отварянето на трудовия пазар" все ще се реши някак, но как да си направим това обединение на всички българи като все нещо делим и всеки е на различно мнение по всички въпроси? Как са го правили в Британската общност и то по европейски?