Имам сили да съм първата олимпийска шампионка в моята дисциплина

Станилия Стаменова е състезателка на 200 м едноместно кану, родена е на 2 юни 1988 г. в София. От дете се занимава с лека атлетика, но през 2009 г. спира заради скъсани връзки на глезена и се насочва към кануто. Започва да тренира под ръководството на бронзовия медалист на 2500 м едноместно кану от Игрите в Москва 1980 Борислав Ананиев. През 2013 г. той е заменен от Севдалин Илков, който от миналата пролет поради семейни причини я оставя в ръцете на двойния олимпийски шампион от Барселона 1992 Николай Бухалов. Станилия е 3-кратен европейски шампион от Загреб 2012, Бранденбург 2014 и Рачице, Чехия, 2015. На първенството през 2012 г. в Монтемор-у-Велю, Португалия, взима среброто. Станилия не пропусна да спечели медал и от последните 3 световни шампионата – сребърен от Дуисбург 2013 и Москва 2014 и бронзов от Сегед, Унгария, 2011.

- Едва от 5 г. си в кану-каяка, а зад гърба имаш 3 европейски титли и общо 7 медала от големи първенства, звучи невероятно...
- Те не са плод само на 5-годишен труд, зад мен са над 15 години в спорта. Атлетиката много ми помогна – като качества, манталитет на подготовка, методика, техники. Може би с кануто съм си попаднала на мястото - от една страна успехите са до късмет, но и страшно много работа. Качествата, които другите състезателки е било необходимо да изградят до 25-ата годишнина, трябваше да ги наваксам за 5 години. Това оказа влияние върху здравето ми, появяват се контузии понякога. Но засега издържам.
- Смяташ ли, че ако бе останала състезателка по лека атлетика, щеше да записваш подобни резултати?
- Не, защото нямах достатъчно качества. В атлетиката трябва да си в крайностите - да си отличен във всеки елемент. Там всяко качество е на много високо ниво, докато в кану-каяка са комплексни - усет към водата, извозване, техника, вестибуларният апарат да ти е добър. Паснах си на мястото - отръки ми идват нещата.
- А защо се насочи към кануто? Имаш ли спортисти в семейството?
- Професионални не. Като дете моята майка е тренирала различни спортове. Интересно е, че тя е подхващала и мъжки спортове - самбо, в годините, когато още е нямало женско самбо в България. Но не се е състезавала, ходила по лагери и т.н. Трудно ми бе да обясня на родителите ми спортния дух и постоянството, но винаги съм получавала подкрепата им.
- На какво те научи спортът?
- Дисциплина, спортът е начин на живот.
- Твоята дисциплина 200 м едноместно кану ще влезе в олимпийската програма за Игрите в Токио през 2020 г. Смяташ ли да участваш в Япония?
- Такъв е планът засега, живот и здраве да стигнем дотам без контузии, това е единственото, което ме притеснява. Имам идея как да протече подготовката ми, за да се съхраня за тази Олимпиада. Няма да съм на пределна възраст, а на 32 г. - много подходяща в кану-каяка за разкриване на качества. Имам да уча още неща в моята дисциплина и да подобрявам карането.
- Имаш 3 медала от световни първенства, но липсва златото. Това ли е основната цел дотогава?
- Разбира се, даже е основна цел за тазгодишния шампионат през август в Милано. Рамото ми е контузено и започвам възстановяване, постепенно ще навлизам в тренировъчни натоварвания. Имам скрити козове, които не показах на европейското в Чехия и с които ще смъкна още времето. Не смятам, че победата над сочената като фаворитка Лоранс Венсан-Лапоан (Кан) е непосилна. С формата от Чехия щях да бъда на половин лодка от канадката, а с оглед на развитието на формата на годината би трябвало да имам реални шансове да съм първа. Дори наши конкурентки ми се радват и ми казват „Ти си човекът, искаме да я победиш!“ Надявам се да удовлетворя и тях, и себе си.
- Николай Бухалов трябваше да бъде твой личен треньор само за няколко месеца миналата година, но продължихте работата си. Как го убеди да остане и какъв човек е Ники?
- Той сам прецени да продължи. Има една мотивация при него - много силен характер е и иска винаги да побеждава, не може да губи. Ако миналата година бях станала световна шампионка, сега нямаше да се занимава с мен. Но тъй като завърших втора в Москва, остана, за да ме качи на световния връх. А и не само заради това - имаме прекрасни отношения и тренировъчният процес върви гладко, удоволствието е взаимно.
- Планираш ли да се занимаваш с треньорска дейност след края на състезателната кариера?
- Завършила съм бакалавърска степен в НСА с профили „Учител по физическо възпитание“ и „Треньор по лека атлетика“, а сега завършвам магистратура „Спорт за високи постижения“, която дава възможност за работа с национални отбори и т.н. Животът ще покаже.
- Отнема ли ти кануто свободното време? Вероятно плановете за семейство ги пазиш за след 2020 г.?
- Абсолютно, спортът ми взима личното време. Тъй като Бухалов е от Пловдив, ходя на лагери в хотел - спя сама, храня се сама - сутрин, обед, вечер. В последните 3 месеца съм била точно 4 дни в София, за да си видя семейството и да отпочина. Това е нещото, което ми липсва - да съм сред моите близки и приятели, но всяко нещо си има цена в този живот.
- 3 пъти си попадала в десетката за „Спортист на България“, но сякаш обществото не оценява по достойнство постиженията ти заради липсата на популярност на кану-каяка. Така ли усещаш нещата?
- Да, наистина. Много се радвам на тази оценка на колегите ви, дори понякога се учудвам, че медиите имат такъв интерес към мен, понеже има и други европейски и световни шампиони в неолимпийски дисциплини. Може би непопулярността идва от слабата реклама, която имаме, както и заради малкия брой стартове - в годината се говори 2-3 пъти за нашия спорт.
- Имаш ли талисман, суеверна ли си?
- Не съм. Но в даден момент, когато е необходимо, дори да не си вярващ или суеверен, започваш да забелязваш знаците и да се молиш.
- Изживяваш ли бурно победите, кой е първият човек, на когото се обаждаш след титла?
- О, да. След старт първо говоря пред медиите, най-напред се обаждам на майка ми и сестра ми.
- Покрай спорта си имала възможност да пътуваш доста по света, кое е любимото ти кътче?
- Не пътувам толкова много по света, повечето състезания са в Европа, не съм посещавала екзотични места. Любимият ми град е Рим.