Има ли желание?

Има ли желание, има ли силна воля, нещата се случват. Така поне навремето твърдяха старите хора. Очевидно в прехода от едни ценности към други и тази сме загубили. И това най-много проличава в системите на образованието и на здравеопазването. Както изглежда, и тази година забуксуваха преговорите за рамков договор в здравеопазването. Както изглежда, и догодина няма да има рамков договор, независимо че до преди ден-два "сигналите" за раздвижване бяха положителни. И все пак изникна нова пречка пред този договор.
Ами сега, накъде? Комай най-точният отговор ще е онази стара поговорка "Със стария тас в старата баня". Защото парите на касата не са кой знае колко много повече от миналата година и кой знае какво увеличаване на цените на клинични пътеки не може да се очаква. Би могло да има раздвижване, ако има желание и воля за промени (не казвам реформа, защото тази дума вече е изпразнена от съдържание). Желание очевидно няма - при това не от една, а от повечето страни, да се излезе от колапса, в който е родното ни здравеопазване.
Както се оказа, само преди дни северните ни съседи ни дадоха модела на работеща спешна помощ. Какво ни коства творчески да я приспособим? И това е само единият от множеството проблеми в системата. Онези хиляди проблеми, с които всеки един от нас се сблъсква всеки път, когато по неволя опре до системата. Всеки път например, когато лекарят прецени, че пациентът има нужда от допълнителна консултация и не може да му я осигури. Нищо, че надлежно си е плащал здравните осигуровки. Липсата на национален рамков договор само ще остави нещата в системата на равнището от по-миналата година. Несъстоялите се преговори биха отнели и най-бледите надежди за стъпка напред към доброто на пациента. Защото доброто на пациента зависи и от доброто на лекаря. Макар че не всичко се свежда до пари! Особено в здравеопазването.