Има ли и друг пример в арабския свят?

Монарсите от векове предпочитат да дават сигнали, когато искат да кажат нещо конкретно, но обстоятелствата предполагат дискретност. В днешно време и някои световни лидери прилагат такава практика. Например първото посещение на новия крал на Испания Фелипе VI беше във Ватикана при папа Франциск, а основна тема на разговорите бяха не само ситуацията с горещите точки по света днес, а и диалогът между държавата и църквата. Диалог, който има отношение към интересите на гражданите, но и към тревогата от разливащия се във все по-широки граници войнстващ ислям. А информациите, че той се води ръка за ръка с джихада, че се опитва да пренася своето религиозно влияние върху икономическата и политическата плоскост в различни територии и страни, се роят. ИДИЛ от завзетата територия в Ирак и Сирия заговори за ислямски халифат не само на тази земя, но в Европа, първо в Испания. Времената на маврите явно не са забравени, а разнобоят по редица причини между католическите страни, между тях и Ватикана по това време, преследването на лични и национални интереси преди всичко са замъглявали разсъдъка на монарси и папи, докато Южна Испания векове си е била в ръцете на изповядващи мюсюлманска религия. Днес този религиозен етнос си има своето масово присъствие в цяла Европа и трудно се адаптира към европейските ценности и правила. Ако изобщо прави усилия в тази насока. Някои заговориха за "джихадистка пролет" като продължение на Арабската, но някак трудно признават, че резултатите от т.нар. Арабска пролет не донесоха мир и благоденствие, работа и равни права, а изродиха нормалните искания на младите араби в религиозни битки, хаос и терор, които сринаха светски режими, диктаторски, но не и ислямистки. Днес християните са изгонени от Мосул, главния град на ИДИЛ в Ирак, избивани и прогонвани чрез насилие и от Сирия, черкви и християнски паметници се поругават, а Либия се раздира от битки между десетки ислямистки групировки и племена, но всички заредени с омраза към Запада. Онзи Запад, главно САЩ, който с всички сили подкрепи по всякакъв начин крайните джихадистки организации, за да осигури превес над свои противници и осигури дългосрочно влияние в стратегически региони. От Афганистан, през Сирия, Египет, Либия, та до съюзници като Турция.
Някак като самотни острови в това море от бушуващи етнорелигиозни опустошителни битки, "жестоки сектантски граждански войни", противоречия в начините на устройство на мюсюлманския свят в дългосрочен период, остават две страни като Тунис и Мароко. Тунис - защото светското начало се оказа по-устойчиво и все пак толерантното общество определено има по-дълбоки корени, като дава надежди за що-годе приемливо развитие на плурализъм. Независимо че и там протестите отвяха диктатор като Зин Ал-Абидин Бен Али, а ислямски организации са сред управлението. Мароко - защото монархията като обединителен елемент от държавното устройство съумява да поддържа плурализъм и отворени политически действия, където властта не е изолирана. А може би защото и двете страни не могат да се похвалят с просперитет поради наличие на нефтени залежи и остават извън кръга на интереси в тази насока. Но е факт, че Фелипе VI включи Мароко сред държави като Португалия и Франция, които приоритетно посети в началото на своята дейност като монарх. Едва ли само наследените приятелски отношения между кралските дворове на Испания и Мароко са в дъното на топлите връзки и отношения между двете страни. Въпреки че това има значение. Високата почит, която кралят на Мароко Мохамед VI е оказал на Фелипе и придружаващите го лица при това посещение, е и израз на гаранция за дългосрочно сътрудничество в определена посока. А тя се счита за европейска.
ЕС е най-големият търговски партньор на Мароко. След среща на "четири очи" крал Мохамед VI е потвърдил решението си да бъде подписано споразумението между ЕС и Мароко, което урежда и правото за риболов на Испания и още 11 други членки в териториалните води на кралството. Всъщност Мароко е с "напреднал статут" (2013-2017 г.) като асоцииран член на ЕС, т.е. с право на търговски операции във и близо до ЕС. Монархията се счита за врата на бизнеса към Африка, поддържа добри отношения със съседите си и стои настрана от конфликтите в региона на Близкия изток и Северна Африка, но ги следи внимателно. Корекциите във вътрешната политика през последните години говорят сами за себе си и за желанието на краля и управляващите да съхранят държава и власт съгласно установените традиции и модерните времена. В Мароко живеят мюсюлмани, немюсюлмани, бербери, камазири, бели, черни, а кралят е командор на правоверните, т.е. стреми се да обедини тези разнородни по етнос и религия хора, за да се получи на практика едно плуралистично общество с партии-опоненти, да се реализират свободни избори и правила за недопускане на неприемлива намеса на религията в политиката. Амбициозни идеи, но е факт, че Мароко не беше страна на Арабската пролет и има своята либерална икономика. Темповете на растеж са над 2,5%, а преди няколко години хиляди испанци намираха работа в Мароко, за да се откъснат от дъното на кризата в собствената си страна. Предразсъдъците са налице, но по сведение точно на испанци обществото не е затворено, наличието на европейски инвестиции, диверсификацията на икономическите партньори, стремежът за отваряне на културните традиции към света, реформите в образованието като осигуряване на самостоятелност на детето и невъзможността религията да го поставя в подчинена роля и т.н. са все промени, които доближават монархията по-скоро към Европа, отколкото към Африка. Принципите на правовата държава се подкрепят с реформи като участие на цивилни граждани във военното правосъдие, а борбата с нелегалните бежанци става чрез правила и права за убежище и емиграция. Това е съществен проблем и за Европа, защото голяма част от тези емигранти от различни африкански страни през Мароко търсят път за страните от ЕС и увеличават потока от нелегални бежанци за континента. Испания е естествено потърпевша, защото тя има своя испанска територия Мелиля в Северно Мароко и редовно стотици имигранти от страните около Сахара се стичат към трислойната 7-метрова ограда на Мелиля и някои успяват да преминат на мечтания бряг.
Всъщност известното политическо отваряне на Мароко предпазва на този етап страната не толкова от имигрантите, колкото от масови социални и религиозни вълнения, поставили началото на Арабската пролет. Но това не значи, че проблемите са решени. Напротив, безработицата след младите хора е повече от 20%, а през март имаше масови протести в Рабат от страна на безработни висшисти, които отстояват правото си на работа. В Казабланка, икономическата столица на Мароко, 8 хил. учители, служители, работници протестираха срещу плановете за икономии, чиято цел е овладяване на разходите чрез орязване на енергийните субсидии и води до намаляване стандарта на живот. Протестите са и срещу премиера Абделилах Бенкиран, който управлява от името на ислямистката партия Партия на справедливостта и развитието и е на власт от края на 2011 г., от времето на Арабската пролет. Той е принуден да намали субсидиите за бензин и дизел, за да контролира бюджетния дефицит. Предишното правителство с цел да се предпази от социалните протести и недоволство е увеличило работни заплати, но сега международните кредитори на Мароко настояват за свиване на бюджетния дефицит (от 5,5% на 4,9% от БВП).
Всъщност предвидливо още през 1998 г. Мохамед VI е признал една ислямистка партия в страната си с цел да заздрави плурализма, но и да отговори на настроенията на населението, които избуяват по време на събитията от Арабската пролет. Ролята на мюсюлманската религия е неоспорима и подкрепяна, но не само тя е определяща в държавното управление. В Мароко се помни случаят на 16-годишната девойка, която е принудена да се ожени за насилника си, за да спаси "честта на фамилията", но е предпочела да се самоубие вместо да приеме този религиозен и традиционен за арабите обичай. На този фон ясно личи битката между светските разбирания и религиозните предразсъдъци, които властта се опитва да преодолее със законови мерки, реформи, в т.ч. в образованието.
Реформите в конституцията запазват правата на монарха, но увеличават правата на жените, назначеният премиер е от спечелила изборите партия и вече има право да назначава висши държавни чиновници, докато монархът запазва ключова роля в сигурността, отбраната и религията, остава повелител на вярващите и личността му е неприкосновена. Някои говорят и за наличие на свободна преса, а тя напоследък информира за разбиване на ислямистки клетки на територията на Мароко за изпращане на джихадисти в боевете в Сирия, в т.ч. французи. Отново европейски проблеми и в Мароко. Държава, която в началото на Арабската пролет е започнала да купува определени количества зърно, за да отстрани заплахата от евентуални гладни бунтове и да не се получи верижна реакция след събитията при съседите. Защото, ако "мечката играе при съседите, тя може да дойде и при теб". Сега се налагат ограничения, които подклаждат ново недоволство. Но няма как да се говори за присъствие на радикален ислям на територията на Мароко, който да има водещи позиции.
Може би в навечерието на 15-тата година от възкачването на престола на Мохамед VI е добре да се вникне в опита му на държавник, за да се видят онези положителни зрънца, които могат да се посеят в другите арабски страни, за да се излезе от безизходицата на продължаващите войни, етнорелигиозни битки и да се избистри онзи модел на държавно устройство, който арабските народи да изберат за своето развитие и благоденствие. Не шериатски халифат или диктаторска национална държава, не непременно монархия, но онова държавно устройство, което е в състояние да обединява всички етноси и религии в региона, което да реши социалните проблеми, да спре потоците имигранти към Европа и да гарантира сигурност и стабилност във времето. Би трябвало да го направят сами, дори и да им отнеме повече време. Така биха се гарантирали и границите им. Но имат ли шанс, ако в недрата им или около тях има нефт? Монархиите от Залива си имат свои виждания и стратегии. Правят своите инвестиции. Да му мисли Европа с тези заплахи за халифат на нейна територия, колкото и да изглежда невероятно на пръв поглед.

Парламентът в Рабат

Крал Мохамед VI