Игра на глобализация или бягство от неудобните проблеми?

Моят размисъл не е опит за "коригиране" на наскоро раздадените за 92-ри път "Оскари". Той се стреми да проникне в механизмите и съображенията, които ги диктуват и детерминират. Особено, когато е налице една съществена тактическа грешка: стълпотворението на основните награди в една посока. Това би било обяснимо, ако на екрана блесва уникален шедьовър като "Казабланка" или "Ах, този джаз", който няма нужда от представяне.

Както е известно, седмото пълнометражно игрално произведение на Понг Джун Хо "Паразит" се оказа първата неанглоезична творба, отличена с "Оскар" за най-добър филм (ако изключим от полезрението си "Артистът" на Мишел Азнависиюс, реализиран в традицията на нямото кино). От шестте му номинации за престижната награда се реализираха още три: за най-добър режисьор, чуждоезичен филм и оригинален сценарий. Едновременно с тази класация то е позиционирано на 26-о място сред най-добрите кинотворби на всички времена! По-висока оценка, здраве! Очевидно умелата симбиоза на понятен за всички източен хумор със социален контекст в екранната сатира на един от най-комерсиалните южнокорейски режисьори успя да спечели повече гласове от страна на американските академици от безспорни филми като "Жокера" на Тод Филипс; "Ирландецът" на недолюбвания напоследък Мартин Скорсезе; "1917" на Сам Мендес, наредил се сред големите фаворити на наградния сезон с 10 номинации "Оскар" и "Златни глобуси" за най-добра драма и най-добър режисьор; и "Имало едно време в Холивуд", отбелязан в американския печат като най-качествената творба на Куентин Тарантино. Всеки, обичащ седмото изкуство и същевременно мислещ, съвременен човек не би изключил от съзнанието си такъв прецедент в историята на Холивуд. Нещо повече: би потърсил причините за подобен "реверанс" към заслугите на Понг Джун Хо (показвал през последните 14 години още три свои творби на авторитетни фестивали) в територията на Голямото кино - както в художествен, така и в конюнктурно-политически и социален план. Наистина ли заслужава такъв пиедестал големият победител на "Оскарите" тази година, или става дума за организирано акцентиране в едно направление? Дали този "безспорен" победител (с общо 178 награди и 186 номинации) произнася Нова "дума" във филмовото изкуство; открива нова тема; очертава ново стилово или тематично направление? Отговорът, уви, е отрицателен, независимо от качествата на филма, които не искам да подценявам. Спомнете си социалната кауза на героите в японския филм "Джебчии" на Хирокадзу Корееда, удостоен също като "Паразит" със "Златна палма" в Кан (2018) и със "Сезар" за най-добра чуждоезична кинотворба. 

Очевидно новият крайно политически коректен режим в Холивуд е произнесъл своята присъда над яростно критичните спрямо него, както и спрямо цялостната политическа система творби като "Жокерът" и "Имало едно време в Холивуд". Рамките на демократичното му мислене значително са се стеснили. И естествено академиците са предпочели добре познатата игра на глобализация. Питам се: дали триумфът на "Паразит" не е своеобразен щит срещу все по-надигащата се вълна от социално недоволство? 

Подобна позиция е заплаха за обективната оценка на реалните художествени постижения и би могла да срине дългогодишния авторитет на Американската академия, която през последните години допусна няколко последователни автогола. Тя често се опитва да кокетира с неочаквани изненади, които невинаги са приятни. Ще ви припомня гафа на официалната церемония преди две години с филма "Лунна светлина", объркан с "Ла ла ленд", който всъщност го превъзхожда. Или безбройните номинации за "Черната пантера". Дано грандиозният проект на Академията за Музей на киното за 388 милиона долара не се окаже музей на самата нея... 

Така че вместо медиите да споделят удивлението си от непрестанния спад през последните пет години на интереса на зрителите към "Оскарите", по-разумно е да откриват и анализират причините и корените на това явление. Блясъкът, съпътстващ официалните церемонии на тази недостижима "фабрика за сънища", не е в състояние перманентно да прикрива истинските цели и политически убеждения на нейните изобретатели. Ако няма кой да вярва на внушаваните от тях  илюзии, те ще изгубят не само своята кауза, но и смисъла на собственото си съществуване...

А месец март вече "чука на вратата" и нашата публика ще има удоволствието да види в програмата на 24-тия "София филм фест" творбата "Паразит" и сама да изработи свое мнение както за нея, така и за авансцената, на която я издигнаха.