И саможертвата, и любовта на Ботев са велики

За сърдечните преживявания на този велик син на България малко се знае. Той не е писал дневници, нито е оставил свитъци с любовни писма. Обяснението на повечето изследователи, че поетът-революционер, бедният хъш, изживял младостта си в недоимък, е бил изцяло обсебен от идеята за националното ни освобождение и не е разполагал с време за интимен живот, помага на истината само донякъде. Красивият външно и богато надарен вътрешно младеж Христо Ботйов е възмъжал твърде рано. Не е за вярване, че този "троши глава",  необузданият стипендиант на Одеското българско настоятелство, който е чезнел по цели седмици от училището, не е срещнал нито една "изгора". Но няма сведения за нещо подобно, има сведения за извънредно лошото му поведение и за изключването му от Одеската гимназия.

 
По нещо за първите му сърдечни трепети са оставили негови съвременници от Калофер, където той е учителствал по-късно, вече двадесетгодишен: често се е срещал с една духовно издигнала се местна хубавица, далечна негова родственица, също учила в Одеса, на име Парашкева Шушулова. И тя била учителка в "алтън Калофер". И давала книгите си на Христо за "прочит и беседа".
Учителката Шушулова, според повечето изследователи на Ботев, е била девойката, с която младият Христо е можел в Калофер да говори за поезия и да се чувства в "културна среда". Няма обаче документ, който да потвърждава, че именно тя е станала неговата първа любима, че за нея е написал своето стихотворение "До моето първо либе". 
Според Захари Стоянов тя е неговото първо сърдечно увлечение, но Михаил Димитров и Никола Начов са на мнение, че тази роля е изиграла друга една Ботева братовчедка - Мария Горанова (Мина) от Карлово. С нея поетът също се е срещал в онази 1867 г. в родния си градец, посветил й е стихотворението "Пристанала", отпечатано в брой 4 на в. "Дума на българските емигранти" от 17 юли 1871 г., където Ботев е поместил и друго свое стихотворение - "Борба", посветено пък на Мининия брат Богдан, с когото също се е познавал.

Венета с малкия Димитър

По-късно, през 1875 г., в изданието "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова" посвещенията липсват по обясними причини: Ботев вече е свързан с Венета, а Мина е омъжена за Петър Огнянов и от техния брак тепърва ще се роди големият български артист Сава Огнянов. Никола Начов определено смята, че Мина Горанова е първата Ботева любима и че нея именно е визирал поетът в своята творба "До моето първо либе", а и в стихотворението "Ней". Тя, Мина, е чернооката мома, която е поетизирана и в "На прощаване", печатано през 1868 г.: "...там, дето либе хубаво/ черни си очи вдигнеше..."
 Тя трябва да е изгората, за която Ботев в статията си "Примери от турското правосъдие" признава и това: "Опознах отблизо Калофер, тоя "алтън Калофер", който роди в мене страстна любов, коя тъй рано загина, и дълбока омраза, която ще ме придружи до гроба". Нещо е попречило на породилите се между двамата чувства, но...

Войводата и неговата чета на козлодуйския бряг

За тази първа любов може да се говори като за огън, чийто пушек е сигнал за бедствие, което обсебеният от идеята за национална свобода мъж е избегнал. Обаче всеки, който познава живота на Ботев, знае, че той е пламенна натура, която винаги може да намери в душата си място за още обич. Едва ли само намерението да прегърне идеята за национално освобождение е станало причина той да пожертва първото си любовно увлечение. Та тогава той е едва на двадесет години - все още нито парен, нито пушен от огъня на борбата!

Христо Ботев, Никола Славков и Иван Драсов в Румъния, 1875 г.

По-важното в случая обаче е, че тази първа негова любов е станала и негово вдъхновение. Тази своя неосъществена любов Ботев превръща в поетичен образ поръка:

Остави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова...
............................
Забрави туй време, га плачех
за поглед мил и за въздишка:
роб бях тогаз - вериги влачех,
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувствата си в калта увирах!

И логично стига до признанието:

Ти имаш глас чуден - млада си,
но чуйш ли как пее гората?
Чуйш ли как плачат сиромаси?
За тоз глас ми копней душата
и там тегли сърце ранено,
там, де е се с кърви облено!

Ще нарисува и картината на борбата - истинската му "любима":

Там... там буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец.

Там ще се разбере той що люби и за що милее.
Дори само за тези огнени строфи да е послужил онзи първи порив, си е струвало да намери отклик.
За чувствена драма отсреща няма никакви сведения. По всяка вероятност не е била голяма - гениите по правило остават неразбрани и в сърдечната сфера...
От събитията, които го завладяват и го държат като пленник през следващите години (във Влашко), може да се направи извод, че Ботев е подчинил безрезервно цялата си младост на борбата за национално освобождение и на литературното си дело, че наистина не си е предоставил никаква възможност за личен живот. Прокуденият син е постоянно беден, измъчен, недохранен; преживял е ситуации, когато е можел и престъпление да извърши от нетърпим глад и от людска немара към другия. Спасявала го е високата му мярка за дълга пред родината. (Колкото и патетично да звучи днес подобна фраза!)
Какво ли не е подхващал там - във Влашко. С нечовешки усилия отпочне издаването на вестник - зов за бунт против поробителя, а липсата на средства и разбиране (най-вече от имащите) погубят начинанието. И малкото отзивчиви към народополезното дело богати българи (като роднините му Евлоги и Христо Георгиеви например) не са му възлагали пълно доверие. Неговата невъздържаност е възприемана от тях като причинител на бедствия. Широко известна и показателна е преценка на Христо Георгиев: "Христо Ботев, доколкото можах да разумея него, е малко лекичък на умът". Подобно е мнението и на другите успели българи. И няма как да е иначе: бедният в очите на богатия винаги е глупак. Но нека припомним теглилата му в Румъния и картината сама ще се очертае!
Там той пристига през октомври 1867 г. Отсяда в Букурещ, ала за кратко, и поема за Браила, където става словослагател на Димитър Паничков - списват вестник "Дунавска зора". Нашият герой вдъхва мириса на печатарското мастило и му харесва, но нали жадува час по-скоро да се "вмъкне в огъня", през лятото на следващата година се записва в четата на Жельо войвода. Тогава сътворява "На прощаване", където в стих декларира своята жертвоготовност. Четата обаче се разпада и минаването на Дунав е отложено за по-добри времена.
Ботев решава да бъде практичен - записва се в букурещкото медицинско училище, но поради липса на средства за живот го напуска. Опитва да се сдобие с някаква работа, но не успява и прекарва  жестоката зима в една запустяла воденица в покрайнините на Букурещ. С него е и Левски - човекът с "чутовния характер", с когото там се сближава. Много вероятно е Апостола да му е внушил да учителства известно време, защото още през февруари 1869 г. Ботев поема за Александрия; в тамошното училище стои до лятото и през ранната есен отива учител в Измаил.
Не е човек заседлив, не го свърта на едно място, и ето го в Галац, където се свързва с руския революционер Меледин, по-популярен с името Александър Флореско. Свободата е думата, която радва и двамата. Тя е ключова и в съзнанието на една интересна млада жена - пианистката София Рубинщайн. Ето редове от едно нейно писмо до Ботев:
"Не само общото в страданието на нашите родини, не само езиковата ни близост, нас ни сближава повече от всичко идеята, изразена във Вашето писмо до мен, идеята за съчувствието към страданията на цялото човечество, за съчувствието към всички братя, живеещи в обсега на нашето отечество".
И за двамата общественото е над личното - симпатиите на Ботев са устремени не към очарователната дама, а към онова, на което е посветил младостта си. Подпомага пренасянето на революционна литература в Русия. След разкритие в края на април Ботев е задържан във Фокшанския затвор за два месеца, а подир освобождаването му той отново е в румънската столица. Тук се захваща с издателска дейност и на 10 юни 1871 г. излиза първият брой на вестник "Дума на българските емигранти".
И това "чудо" е за броени дни. Вестникът спира, Ботев боледува. Сетне отново е затворен, а след намесата на Левски и Каравелов - освободен. Сближава се с "бачо Любена" на идейна основа и започва при него работа като печатар. Издават вестник "Свобода", преименуван впоследствие в "Независимост". На 1 май 1873 г. Ботев вече е издател на сатиричния вестник "Будилник". Участва в сбирките на БРЦК и става негов секретар.
След смъртта на баща му Ботев прибира в Букурещ майка си и братчето си Боян. Главата му перманентно е пламнала - откъде да намира средства за преживяване?
Е, кажете ми, кога и как при тази мъченическа биография нашият герой ще да е имал време и ищах да си търси либе? Тогава навярно му е минала мисълта: "Безпаричието ще да ма принуди да се оженя, за да можа да работя..."
Не се е оженил заради безпаричието обаче, а по любов. А любовта рядко подобрява материалното състояние. Но да не избързвам! Ето как е намерил изгората си.
През септември 1874 г. Христо Ботев станал учител в Букурещкото българско училище. Там се учил и малкият син на търновчанката Венета Стоянова - племенницата на владиката Панарет Рашев. Първокласникът пръв известил майка си за новопостъпилия "строг" учител. Венета се заслушала с внимание, а дядо владика изпратил една ругатня по адрес на "този хаймана". Сетне Венета го видяла: според едни източници - на тържество, ръководено от владиката, а според други - веднъж Ботев я настигнал на улицата до дома на вуйчо й и сам я заговорил.
Която и версия да е вярната, последицата се оказала една и съща - двамата се влюбили един в друг. И започнали да се срещат тайно от владиката - нали революционерите (и най-много Ботев) го обсипвали с критики и подигравки в тамошните български вестници! (Ботев недолюбвал Панарета най-вече защото живеел в разкош, а нищо не давал за народното дело.)
Венета се оказала изключитело добър и състрадателен човек, дори заделяла от изобилието на вуйчовата софра и тайно гощавала не само своя любим, но и неговите другари. Стъкмявала им дрехи и топли чорапи, отстъпвала им и по някоя пара от своите.
Няма сведения за онова, което двамата влюбени са обсъждали на скритите си срещи, но е логично да се приеме, че още в началото тя му е разкрила своите патила в родния си град Търново, а той пък - безконечните си митарства. И от тези разговори нашият герой трябва да е научил как търновчанката Венета, по баща Стоянова Минчева Визирева, се е озовала в Букурещ при своя вуйчо владика. Когато баща й Стоян Минчев Визирев я омъжил за търновския сарафин Дончо Петров, Венета била едва на 17 години. В онова време никой баща не питал дъщеря си какви чувства изпитва към жениха, важното било той да е заможен и прибран човек. Такъв бил и Дончо.
Съвместният им живот обаче разкрил пред Венета истинската й робска участ в този уж богат и "направен" дом. Съпругът й рядко продумвал с булката си - сякаш тя била една от многото му ханъмки, повиквал я само когато бил на кеф, не се съобразявал с нейните човешки желания, държал я затворена между стените на дома, не уважавал достойнството й.
А Венета притежавала волен характер. Търпяла, що търпяла тя - нали вече имали рожба, момченце, Димитър, но с времето търпението й започнало да привършва и тя споделила със своята майка решението си да напусне мъжа си. Отначало не срещнала разбиране, но впоследствие успяла да я склони. Взела благословията й, събрала малко дрехи в куфарчето, хванала за ръка Димитърчо и право към румънската столица.
Защо натам ли? Вуйчо й Панарет Рашев, тамошният български владика, често й пращал писма и подаръци, неведнъж бил канил нея и мъжа й да му гостуват. Да, но Дончо не бил съгласен да се разкарва, още по-малко да пусне жена си да "събира мъжки погледи по Влашко".
В Букурещ дядо владика се поразлютил от своеволието на своята племеница, но като размислил, че за неговата старост е добре дошла една родственица къщовница, приел я. Тя пък - каквато била сръчна и умеятна - запретнала ръкави и подхванала домакинството, та за дни преобразила вуйчовия си дом. Заживели роднините при този наложен от обстоятелствата статут мирно, сито и безконфликтно. Венета не искала да си помисля дори за връщане при своя съпруг и твърде се възрадвала, когато във връзка с едно запитване до Букурещката българска община от страна на търновчанина Дончо Петров "каква е целта на жена му и ще му бъде ли жена занапред или не", отговорът послужил за разтрогване на брака им. (Разпространената версия, вписана от Захари Стоянов в биографията на Ботйов, че Венета е била вдовица, когато среща героя ни в Букурещ, е невярна.)
С Христо тя наченала дружба, когато той работел в печатницата на Каравелов. И както вече споменах, втурнала се да подобрява бита му. Освободената от съпружеското бреме млада жена намерила в Ботев мъжка подкрепа и обич. Зарадвала се и на уважението му към нея. Е, това най-вече е заситило душата на Венета. Постепенно тя вникнала в смисъла на делата му и взела да проумява тяхната значимост. Използвала дългото отсъствие на владиката от румънската столица (бил във Виена) и чрез един от Панаретовите слуги започнала редовно да снабдява с провизии и дрехи хъшовете около Ботев.
Да, но "добрият" слуга винаги уведомява господаря си. Това сторил и този слуга. Владиката не бил съгласен домът му да се превръща в арсенал на разбойници и като се завърнал от странство, потърсил сметка за стореното от Венета. Забранил й да се среща с "харамията". Тя разказала на любимия си случилото й се и тогава Ботев изрекъл думите, които окончателно я спечелили: "Иди си вземи Димитър и тръгвай с мен още сега!" (Този негов жест от раз изтрива онези изпуснати отпреди думи "Безпаричието ще да ма принуди да се оженя, за да може да работя...")
Венета напуснала вуйчовия си дом и със сина си отишла при Ботев. Това значи, че още гърла е трябвало да засища оттук насетне бедният революционер, който се е разкъсвал от тичане по комитетски и вестникарски дела, подчинени на твърдото му намерение да организира бойна чета и в подходящо време да се влее в борбата. За да се реши да се ожени за Венета в онази обстановка, сигурно е, че Ботев е обичал силно своята избраница в живота. В подкрепа на мисълта ми идват думите на Мариола, по-голямата сестра на Венета, живяла известно време при вуйчо си Панарет Рашев: "Христо беше луд по сестра ми!"
В нейната обич не може да има съмнение: та нали тя с готовност е напуснала богатия дом и всичкия разкош, за да бъде до своя съпруг по мизерни квартири сред несгоди и рискове. За нея Христю, както го е наричала, е изглеждал почти свръхестествен: висок, строен, кафявоок, с буйна коса и високо чело, с широки плещи, които "изпълват вратата", както ще го опише по-късно пред внучката си, кръстена на нейното име.
"Когато ми заговореше, винаги ми се струваше, че има нещо свръхчовешко в него."
В тези й думи личи преклонение пред неговата ярка и обаятелна личност. А това обяснява и готовността й да пожертва удобствата и сигурността на своя живот и да поеме подир една "лудост" - свързването с революционер. Навярно Венета под влиянието на Ботев е осъзнала в някаква степен величието на народното дело, в името на което си е струвало да се жертва личното. И за необичайно кратко време тя е извисила своя духовен ръст, за да бъдат в пълно съзвучие постъпките й с въжделенията на съпруга й.
Сватба не са вдигали, имало е - през юли 1875 г. - едно скромно брачно тържество, на което са присъствали най-близките на Ботев в Букурещ и неколцина негови идейни другари.
И веднага - на бойна нога! Ботев вече бил започнал да събира четата, снабдявал я с оръжие и всичко необходимо за предстоящите боеве, когато премине Дунав. А да се намерят пари за "едно подобно начинание" при онези условия било подвиг. Ето част от разказа на Венета:
"В последно време Христю не подгъваше коляно, обикаляше града, събираше хората, хортуваше им възбудено. Беше като пиян и не се сещаше да тури залък в уста. Бузите му хлътнаха, а от умората се изрязаха сенки под очите му. Чудех се какво става с него".
През февруари 1876 г. Ботев пише на Тодор Пеев: "Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите".
В поробената му татковина трескаво се е подготвяло въстание, за успешния край на което той е трябвало да помогне с четата си. И Ботев стягал за предстоящото юнаците си, но намирал време и за творчество. През септември с.г. издал заедно със Стефан Стамболов сбирката "Песни и стихотворения" и "Стенен календар за 1876 година" с "Обесването на Васил Левски".
Венета също не подгъвала крак - подсигурявала необходимото, за да храни семейството, улеснявала максимално своя мъж да изпълни в срок започнатото. И не питала за нищо, което не трябвало да знае - борбата изисквала дискретност.
Най-близките му хора били убедени, че Ботев е случил на жена. Е, не била красавица Венета, но коя красавица би поела по този трънлив път подир мъж, който спи със сабята и револвера си, който милее за народното повече, отколкото за всичкото свое? Коя красавица ще загърби ситостта и удобствата и ще се впрегне в кървавия ярем на борбата за освобождението на отечеството?
Христо изглежда е имал вярна преценка за жените, защото за твърде кратко време се е решил да повика Венета до себе си. И ако понякога е оставал за дълго умислен край нея, причината навярно е била в угризенията, че е вмъкнал любимата си жена в опасно дело с единствен изход "свобода или смърт юнашка".
Неслучайно преди заминаването си той скрива от Венета къде отива, поръчва й само да пази новородената Иванка. После ще прати от кораба последното си писмо, което има стойност и на любовно признание:

Мила ми Венето, Димитре и Иванке!
Простете ми, че аз не ви казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачите, а вашите сълзи са много скъпи за мене!
Венето, ти си моя жена и трябва да ма слушаш и вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да та не оставят и тие трябва да та поддържат. Бог ще да ма запази, а като оживея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият те.

Христо

17 майя 1876.
"Радецки"


Знаел е Христо, че отива на гибел, предчувствал го е, усетила е Венета, че има нещо необичайно в неговото поведение, в онзи последен час на прощаване със семейството си, когато той се върнал на два пъти да целуне малката си рожбица. Със съпругата си се сбогувал някак небрежно и прибързано, сякаш се срамувал да я погледне в очите, да я прегърне, както е постъпвал винаги преди, когато е заминавал - било за Браила, било за Галац или Гюргево.
Нататък е саможертвата му в последните дни на онзи месец май 1876 г., добила и исторически смисъл. 
Тук е финалът на Ботевия жизнен път, но не и краят на неговата любов. Вярна на паметта му до последния си ден, Венета тепърва ще гази нови изпитания, които ще препотвърдят нейната висока отговорност и голямата й устойчивост, нейната обич. И в Букурещ, където остава до Освобождението и където съумява отново да спечели доверието на вуйчо си, за да я подкрепи той в отглеждането на невръстната Иванка, и по-късно - след завръщането си в Търново - тя живее като вдовицата на героя и поета Христо Ботев. Венета винаги е съзнавала, че е била съпруга на велик човек и затова с достойнство е отхвърлила мизерните 30 лева пенсия, дадени й от управляващите нова България бивши съратници на Ботев. Затова е работила неуморно каква ли не работа, но е успяла да изучи и двете си деца. Така изпълнила поръката му: "Гледай Иванка". Поръката на съпруга, с когото е живяла само десет месеца брачен живот, съдържащ най-вече лишения и мъки.
Тази героична жена никога и пред никого не е допускала да се изрече лоша дума за Ботев, малко е разказвала за миналото си, но всякога е пазела честта на големия българин. Ето защо си мисля, че освен саможертвата на Ботев и любовта на Ботев е велика!