Хайде свършвай, бе!

Любомир КАЛЕВ

"Помниш ли, когато двама се запътихме на път за там." Не съм записал от текста на коя песен е повторението, но то е емблемата на днешното ни духовно равнище. Напрягат ме, уморяват ме. И с него.
Досаждат ми не само с рекламите на дамски превръзки, перилни препарати и гаражни врати. Досаждат ми всекидневните овчарски подвиквания да се сберем и чеверме да вкусим, нелепите призиви на четвъртовластни чиновници да спрем войната по пътищата и показната пошлост на банално пресъздавания от видни шоумени сексуален подтекст. Атакуват ме и пазарните продукти на българския шоубизнес - миловидните "парчета", майчински закриляни и показно налагани в медийното ни пространство. Но защо ми се струва, че те - и с новите изразни средства на технологичния напредък - са далеч под равнището на някогашните им естрадни събратя. Може би защото са им бледо повторение, особено с упражненията в текстописане, изключителна рядкост по мое време?

В резюме - консуме!

Краткият френски израз, обозначил буржоазната масова култура, по социалистическо време ненапразно наричана упадъчна, напълно приляга на днешните й български поп музикални продукти, проповядващи блажено безделие и задоволеност.
Знае се, че без божествената искра на откритието повторението е тържество на занаята, показван в етнографския музей, или след Гергьовския парад - във Военноисторическия, като "военна техника от типа пушки", както грамотно ме осведоми каналната ТВ репортерка на 06.05.2017 г.
"Не бях шивач - заради тебе станах!" - кълне ми се в авторската си песен и Руслан Мъйнов, готов да съблича и облича изгората си с целувки от главата до петите. Питам се щастието или страданието е в думите на друг лирически герой: "Върху твоето тяло се топя"?!
Времето е дубара, ние сме на бара, "огънят гори, луната мига и засега това ни стига" - така Стефан Вълдобрев в "По-полека" очертава претенциите и близките хоризонти на малкия човек днес. "Само спомени и фрази - на това му викам свобода!" - ликува той и в песен, често излъчвана по БНР: "Аз и моите хора знаем много яки места... аз и моите хора не ни търси за ден или два."
Набил ми се е и краят на припева й с неясен английски: "Take it easy and just in high!". Не бързай, не се впрягай, не си прави труда. Бъди винаги в добро настроение, губи си времето, дрънкай глупости, клюкарствай! Според актуалния младежки жаргон "Just in high!" може да значи и "да се напушиш с марихуана".
"Нямам спомен как изобщо вкъщи съм се прибрал", може би след такава нощ - както се пее по темата и в друг известен шлагер. Изобщо "Take a yack time!" - както пише и на внесената от Карлсруе тоалетна хартия, наскоро закупена от жена ми.
Щастливо бездействие, само в удоволствието - взаимодействие. Сладък живот, ако си спомним едноименния филм на Федерико Фелини.
Непукизмът, безгрижието и разгулът - основните послания на егоизма, са мотото или slogan-ът в песните на днешните млади. Денят им, белязан с удоволствия и наслади, е дълъг, защото се слива с нощта. "Нощта е само нов ден, така че ставай да празнуваме!".
Животът е безкраен празник, хич не ми го разваляй! Иначе си проблем, "забранявам ти достъп до мен" - припява и Жана Бергендорф, доскорошна шампионка по излъчвания в ефира на БНР.
Друг притаил се празнословец с претенции на песенен поет, извадил късмета да го чуя на 09.02.2017 г. в "Нещо повече", го дава втренчен в бутилката и в порцията с гарнитура надупени картофки: "Търся с теб човечност като свещена течност...". Явно това е праведният патос на новия Диоген.
Но колкото и да ме разсмиват съвременните текстове на песни, колкото и Александър Петров да е снизходителен към тях, аз трябва да съм сериозен в изводите си.



Лакоми за авторски възнаграждения

от публично изпълнение и малки права, постиженията на младите поп изпълнители-текстописци са повече от скромни. Преминали през широката цедка на звукорежисьори и музикални редактори, може би след скрито споразумение за подялба те се свеждат до едно: банално за баналното. Графоманска разработка на вечната тема. Всичко им е под индиго: блудкави ритми и рими, сладникава образност, овехтяла романтика. Сълзливи въздишки на отхвърления: боли, вали, ти не знаеш какво е любов. Няма го произведението, откритието, изненадата с трите белега на всяко изкуство: новост, яснота и чувство (според Владимир Димитров-Майстора). Няма го авторството. Има само незащитени претенции, звучащи тревожно често в ефира на БНР.
Все пак някои се позасрамиха, защото вече не чувам познатия махленски припев: "Не ме разбирай погрешно! Искам те спешно! Не мога да чакам вечно!"
Ако това ще помогне, и аз, удавен в словесния порой на кошмарно сивия поток от текстове на песни, бих извикал като лека жена, намразила автоматиката и телемеханиката в ежедневния секс с нелюбими: "Хайде свършвай, бе!".
Раздразненото ухо на познавача и ценителя, каквито би трябвало да са и музикално образованите Жени Монева, Бояна Андреева, Николай Захариев и Веселин Димитров, би трябвало да отсвири уличното равнище на словесните упражнения в симптоматично озаглавените музикални класации и предавания за българска поп музика. Тогава в "Ескалатор Топ 20" и в "Музикална суматоха" няма да преобладават избраните от водещи и подреждани от слушатели недоносчета на музикалното и поетично поп ръкоделие. Те винаги ще са ми "нелюбими до болка".