Хайде да съберем пари!

Дългоочакваната присъствена учебна година вече е факт. Поне на повечето места. И от първите дни се чу добре познатият рефрен "Хайде да съберем пари", от който на много родители им прималява. Слушат го от две-три десетилетия и ще го слушат вероятно още толкова, въпреки поредното напомняне от образователния министър Красимир Вълчев преди дни, че пари в училища и детски градини не бива да се събират. 

Истината е, че принуда от страна на школски ръководства и учители все по-рядко има. Почти никой вече не подхваща кампании за събиране на средства за едно-друго така наложително пособие. В детската градина най-много да понатиснат за прословутите рула тоалетна хартия или кърпи за дежурните сополи. В училищата обикновено става дума за учебни помагала. Учителите обаче отдавна са превърнали натиска в доброволчество. Тоест ролята на инициатора е вменена на родителите в името на доброто на тяхното отроче. Така майката съвсем по собствена воля е готова да спретне сериозна организация, за да обезпечи учебния процес с цел максимални резултати на детето й. В някои случаи тази напълно свободна, доброволна и лишена от насилие инициатива прераства в невиждана предприемчивост с твърде широк размах. Тя обаче е сътворена с толкова ентусиазъм, енергия и позитивизъм, че на останалите майки сърце не им дава да пресекат бурната самодейност. Затова те преодоляват първосигналия си импулс за отказ от авантюрата и неусетно й се подчиняват. Често пъти прихващат от бликащото наоколо въодушевление и сами стават организатори на бъдещи проекти, нуждаещи се от родителско финансиране. Все пак у много майки и бащи продължава да се таи по една доза разум, която отхвърля част от начинанията и отказва да се съгласи с нуждата от поредното спонсорство. И когато на родителската среща от актива на класа някой изкрещи "Хайде да съберем пари", все се намира кой да примижи ядосано или примирено. 

Ето няколко примера от кариерата ми на майка на двама ученика, които показват как ставам част от стадото, макар че невинаги блея в синхрон с него. 

Гардеробчета за децата 

Купуването на гардеробчета за децата бе на дневен ред преди пет години, когато не се беше появила на небосвода инициативата на МОН държавата да финансира тази мебел. Целта на програмата, както е добре известно, е да се оставят в училище учебници, за да е по-лека ученическата раница. В едно по-минало време родителските тела взеха ангажимента с гардеробчетата присърце. Олекотяването на чантите ни струваше по 85 лева на човек. Оскъпяването дойде от настояването на учителката ни да се сложат ключалки, които да се отварят с шифър. Много държеше жената на "шифърчетата", които имаха за цел да ограничат достъпа на горнокласниците до ценното съдържание на шкафчетата на първолаците. След като 174 пъти чухме за "шифърчетата" на родителската среща, махнахме с ръка и ги купихме. Заедно с гардеробите, разбира се. Наложи се 25 ученика да напишат на листчета кодовете си, за да не ги забравят. 

След месец половината шкафчета вече не се затваряха, защото на учениците им омръзна да помнят цифрите. Три гардеробчета бяха с разбити ключалки, защото кодовете бяха изгубени вкупом с листчетата. Та шифърчетата бяха дотук. Язък за парите.

Неприятният вкус от изгубената инвестиция обаче е нищо в сравнение с това, което ме чакаше след пет години, когато се появиха прословутите министерски шкафчета. В напълно нелоялна конкуренция те заместиха нашите здрави, големи и качествени гардеробчета. Те се оказаха ненужни и трябваше да ги изхвърлим! Новите метални кутии по коридорите, в които не се побират нито дрехи, нито множеството кутии с различни принадлежности, изместиха скоропостижно тежките ни удобни гардероби. Тук отново се намеси щедрата инициатива на ентусиазирана родителка, която натовари самоотвержено пенсионираната мебел и за своя сметка я закара до провинциална детска градина като дарение. 

Кутии, класьори, папки...

Начинанието да се купуват всякакви приспособления за улесняване на децата някак не ми бодеше очите при ученик номер 1. Вложих известна сума за пет прозрачни папки с шарени ципове по всеки предмет от една препоръчана марка, така че детето лесно да се ориентира в процеса на намиране на правилното помагало. Накупих и шарен картон за подвързване - оранжев за тетрадките по математика, зелен - за български език, червен - за точката, която се лепи на тетрадките за домашна работа, както и за червените квадратчета, които трябваше да изрежа за уроците по звуков анализ, и още - син картон пак за квадратчетата. Несесерът трябваше да е с три отделения. С три ципа обаче не се намира лесно и е по-скъп от стандартния. И още - папка с ластик, папка-ветрило, папка с копче. Другото се опитвам да забравя.

Миналото обаче ми бе напомнено много остро с ученик номер 2. И тук вече изплува моето силно раздразнение. Както често се получава, вторият остава по-пренебрегнат. Вече не съм готова на същите инвестиции, за много от които съм установила, че са безсмислени. Опитвам да намеря стари оранжеви и зелени подвързии, запазени от номер 1, но уви - червените и сините квадратчета са безвъзвратно изгубени и трябва да режа нови с утопичната идея, че ще има присъствено обучение и те все пак ще бъдат използвани. 

За мой ужас се намесва отново темата за гардеробчетата! Новозакупените МОН-ски за първокласниците са дървени, но малки. В тях не се събира нищо, вече е установила класната ни ръководителка. Само дрехи. За да стоят някои от учебниците в училище все пак, трябва да купим класьори! По 4,99 лева. За принадлежностите по рисуване също ни трябват кутии, които ще стоят НАД гардеробите, защото в тях просто няма място. И те са някъде в този скромен ценови диапазон. Нужни са, естествено, и прозрачни папки с цветни ципове, но аз надменно хихикам и самоуверено потривам ръце, защото ще ползвам старите - от номер 1. 

Подарък за учителя

Далеч съм от мисълта, че учителят не заслужава подаръци по различни поводи. Напротив - готова съм по всякакъв начин да покажа уважението си към труда и усилията му. Но по някой път акциите и организацията по избор на общ подарък ми идват в повече. Особено, когато са инициирани от родители, показали неведнъж, че не харесват въпросния учител. Загърбвайки лицемерието им, чувам за хрумките им по събиране на сравнително малко пари, които общо дават една значителна сума. И започвам да се питам самолет ли ще се купува. Когато направих смелата стъпка да се поинтересувам беше ли нужно да се прави съответния скъп подарък, получих отговор от майките, че класната ще води децата още 3 години, все пак. Демек, подаръкът трябва да отговаря на този срок. Оказа се, че това е била последната ни среща с класната. Тя изхвърча с бясна скорост към друго училище от следващата есен. Може би с подарения самолет. След тази напразна "инвестиция" опитах да бягам от общи кампании и правех лични подаръци на харесван учител. 

Парти за децата 

Много уморително ми звучи, но за някои родители е полезно да се организира поредното тържество за учениците по поводи като първия учебен ден, Коледа, добър резултат от тест, края на учебната година. Обикновено става дума за парти в детски клуб с куверт. Въпросният куверт неизменно е равнозначен на наполовина изядена храна, защото децата са превъзбудени от игрите и не им е до трапеза. А аз се потрисам от изхвърлянето на храна. Както и от плащането й. Както и от родители, които са "над тези неща" и не правят опит да си вземат за вкъщи едва наченатата пица, като я оставят да отиде директно в кофата. 

За касата

В края на класацията ми е общата каса на класа. Тя се стопанисва от енергична майка с повече време, натоварена с всевъзможни дейности, за които дори не мога да си помисля. Готова съм да й плащам за това, че се нагърбва с тежки организационни задачи. Нямам нищо против да давам пари за касата. Това означава, че друг ще ги събира, разпределя и разходва, а аз няма да се ядосвам и да хабя излишни нерви, да се чудя защо трябва да давам пари за гостуващ четири пъти годишно театър в училището, за бактериацидни лампи или сгъваеми чаши за четките по рисуване. Или за всяко ново хрумване на някой по редицата.