Хаотичното бъдеще на Близкия изток

Хенри Барки

Държавата във вида, в който я познаваме, изчезва в Близкия изток. Междуособици в Ирак, Сирия, Либия и Йемен, външни нахлувания от държави в региона и извън него, ужасяващо управление на обслужващи само себе си елити - всичко това допринесе за разрушаването на обществата, на инфраструктурите и на системите за управление. Недържавни играчи от всякакъв вид, повечето от тях въоръжени, излизат на сцената, разигравайки собствено шоу. В основата на всичко лежи недоверие, трупано поколения наред.
Трудно е да се каже как този разпилян пъзел може отново да бъде нареден. Вярно е, че много близкоизточни държави поначало бяха незаконни образувания. Те може и да бяха получили международно признание, но техните правителства упражняваха властта си главно чрез репресии, а понякога и с терор. Те разчитаха на политическо лустро или на съчинени митове, за да оправдаят управлението на етнически или религиозни малцинства, на семейни кланове от мафиотски тип или на жадни за власт диктатори. В повечето страни изградените системи никога нямаха за цел създаване на национални институции и затова такива нямаше.
Арабската пролет разтърси някои от тези общества до основи, ускорявайки тяхното разпадане. Но именно възходът на "Ислямска държава" и лекотата, с която тя покори обширни райони от Сирия и Ирак, стана причина да лъсне истината колко неадекватни са съществуващите държави.
"Ислямска държава" може да се окаже преходно явление, но нейният разгром няма да възстанови иракската или сирийската държава във вида, в който ги познавахме. Вместо това вероятно ще наблюдаваме остатъци от сегашната структура да останат да действат, зарити дълбоко в социалната тъкан на по-малки общности, докато други групировки - включително издънката на "Ал Кайда" - "Джабхат ан Нусра", и иракските шиитски милиции, борещи се срещу нея - ще се разрастват.
На много места географските граници ще останат в аморфен вид. Доколкото ги има, те ще съществуват най-вече в представите на лидерите, на картографите и на организациите на ООН.
Държавите са загубили контрол в две ясно очертани насоки: в практическо политическо и административно отношение и от гледна точка на лоялността и привързаността на големи части от техните населения. Традиционното предназначение на иракската и на сирийската държава - събирането на данъци и свикването на войници за редовна военна служба, сега очевидно е неосъществимо.
Такива държави не могат да имат ефикасни средства да контролират границите си. Сунитските общности в Ирак и Сирия изглежда виждат много повече общи неща между себе си, отколкото с другите свои сънародници. Иракските шиитски милиции пък по-скоро биха се сражавали с подкрепата на Иран, отколкото да се подчиняват на разпоредбите на иракското правителство. Шиитската групировка "Хизбула" в Ливан - прототип на въоръжена и намираща се над законите транснационална сила, заплаши сунитската Саудитска Арабия заради нейната интервенция срещу шиитските бунтовници хуси в Йемен.
И за да станат нещата още по-сложни, кюрдите се очертаха като голяма сила, макар че са дълбоко разделени между четирите страни, в чиито граници те обитават: Сирия, Ирак, Иран и Турция. Те със сигурност ще окажат влияние върху онова, което предстои да се случи. Освен регионалното правителство на Кюрдистан - признатото федерално образувание в рамките на Ирак, турските кюрди и тяхната бунтовническа организация - Кюрдската работническа партия (ПКК) - водят трудни преговори за мир с турското правителство. На сцената излизат и сирийските кюрди, които заради гражданската война в Сирия и подкрепата, която получават от другите кюрди, ще имат глас при определянето на политическото бъдеще на Сирия. С помощта на въздушната мощ на САЩ те не само успешно защитиха своята територия от нападението на "Ислямска държава", но и успяха да я отблъснат назад.
При неотдавнашно пътуване се срещнах с ръководството на ПКК в планините на Северен Ирак и получих представа за новия Близък изток от това, което ПКК възнамерява да направи. Тя сериозно смята да прекрати въоръжената борба срещу Турция, но няма намерение да сложи оръжие. Окуражена от кюрдските успехи, ПКК се възприема като движение с мисия. В краткосрочен план тя си поставя за цел да защитава другите кюрди, най-вече сирийските и иракските, от "Ислямска държава", както и застрашените малцинства като християните и язидите. В средносрочен план тя иска да наложи своето специфично разбиране за "комунална демокрация". Вероятно най-точният, макар и оксиморонен начин да се опише как ПКК вижда своята роля, е "въоръжена група от гражданското общество".
Подобна визия може да изглежда твърде чудновата, но дава добра представа накъде върви Близкият изток. Бъдещето вероятно крие хаотична, многополюсна уредба, при която националните граници номинално се запазват, но произволно се пресичат от подобия на ПКК, на нейните свързани организации в Иран и Сирия, от иракските кюрдски бойци, от "Хизбула", от остатъците на "Ислямска държава", от други джихадистки организации като укрепналата "Джабхат ан Нусра", от иракските шиитски милиции и от други. Това няма да е красива гледка, но може би ще трябва да свикнем с нея.