Халът на българина - орисия или сапунена опера?

Никола Терзиев* 

Ето, че пак я докарахме до превала между двете години. За едни - празнично, за други... никакво. 

И пак, по стародавна традиция, отмятаме, премятаме, пресмятаме всичко, дето лани ни се случи - за да напипаме контурите на онова, дето утре ни чака. И нека направо, без излишно усукване, си го кажем: през 2018-а ясно се видя, че самосъжалението май взе да ни става втора (ако вече не ни е и първа!) природа. И не само през изминалата година, а от сума време насам се държим като ощипана госпожица. 

Въпреки напъните на кого ли не, отново се очертава да ни цапардосат с Шенген. Все така ни набутват в последната редичка на ЕС, където са калпазаните. Все така ни баламосват за "големите инвестиции", "отворените пазари", еднаквите стандарти и синхронните "евроскорости". (Вие слушкайте, пък по-нататък ще видим...!) 

 Точно от това будалкащо-приспивно "По-нататък ще видим..." трябва да ни присветне, че, исторически погледнато, никога не сме били особено окати. Но напоследък дотам сме заслепени, че не виждаме нещо бодливо очевадно: пътят за милиардите на Европа минава (за по-направо?) през Великия океан! Е, да, далечко и обиколно е, ама е пък сигурно върху многомилиардните криле на няколкото F-16! 

Точно отвъд океана отсъдиха, че 

има още доста да драпаме 

за място сред същинските демокрации - колкото и да се надаха нашенските влъхви, че ще омаем Чичо Еди Кой си... Това е, Минке, положението: нас не ни щат, само когато се разпределя баницата. Иначе, за гюромихайловци на Ембаргото и Санкциите, за транспортни коридори, за безгласни фигурки в политическото домино, за балкански, афганистански и прочее мишени - от нас по-добри и по-подходящи няма!   

Хак ни е, защото всичко това започва тревожно да понамирисва на някаква наша фатална народо-орисия. Ако и сега не проумеем какъв ни е проблемът, действително сме неспасяеми. А проблемът ни е този: прекарват ни с Регламента. По-точно, с неговото отсъствие. 

И понеже спортът е единственото поприще, на което все още изглеждаме относително живнали, ще си послужим с примери от тази "материя". Ще се наложи обаче да се върнем доста назад във времето, макар че и днес мъждукат някои имена и постижения, които доказват, че все още ни има на световната физкултурна карта. 

Защо Пеневата чета смая футболния свят в САЩ (в САЩ!)? Защо на олимпийския терен и ринг българи най-високо скачаха и най-яко удряха? Защо Катето Дафовска (дето е петдесетина кила с мокър анцуг!) попиля навремето целия нафукан ски елит? Защо от нашите грации по-пъргави, по-гъвкави и по-хубави нийде нямаше? Защото сме силни преди всичко. Но още, защото всяко спортно съревнование има железни правила: какво и колко трябва да постигнеш, за да стигнеш върха, за да си неоспоримият победител! 

Ей с това е силен Мъдрият и е мъдър Силният - с Регламента! Където няма големи и малки, избрани и отритнати, първокачествени и второсортни; има само побеждаващи и отпадащи. Но и те, губещите, губят след достойна битка на терена, а не след мръсни комбинации зад кулисите. 

И вместо безутешно да циврим, време е да сритаме проклетото си сиромахомилство под одъра! И да проумеем, че има ли справедлив и задължителен за всички и за всеки Регламент, няма кой и какво да ни спре! 

Ето че си дойдохме на 

същинската приказка 

за днешния български хал. Като народонаселение въобще и като индивиди в частност. Тъжен, безрадостен, горчив хал, две мнения няма. И защо - да не би да сме загубени в главите и кьопави в ръцете? Глупости, с тези глави и с тези ръце сме дали на света толкова, колкото други не могат и да си пофантазират. 

Често се самобичуваме: вижте ги Ирландия, Португалия, Гърция, вижте ги прибалтите - Латвия, Литва, Естония! А забравяме, или въобще не го и знаем, че тези всичките "отличници" допреди време най-малко можеха да ни бъдат пример. И всичко, което са сега, го постигнаха едва когато доволстваща Европа простря под въшливо-прокъсаните им нозе чергата, демек Регламента, на своите пазари. Отначало те се наместиха в края, в кюшето - но все пак вътре! И поеха нагоре. 

Ей в това е нашето нещастие: не ни пускат да участваме в играта, често дори не ни дават въобще да стъпим на терена. Самата "Ройтерс" (която никога не приказва случайно, тоест, без да й е поръчано), ни го рекна пределно недвусмислено: "България е най-изключената от процеса на интеграция страна!" 

Нас не ни допускат до "терена". Стъпим ли там, спиране нямаме - и явно точно това на някои наши "доброжелатели" им се зловиди. Затова бавно, но неотвратимо закриват "Козлодуй", блокират "Белене", зачертават газовия поток, разбиват оръжейния ни потенциал, превръщат войската ни в пансион за девици, режат работеща техника за милиарди, ликвидират нивя и градини, дамгосват агнетата и сиренето ни, душат с евтини хитрини транспортния ни бизнес, примамват едничкото богатство на нацията - сивото й вещество... 

И още се чудим защо ни душат с бордове и квоти, защо ни унижават с безконечен мониторинг, двойни стандарти и различни скорости, защо ни спъват с политически, икономически, етнически и не знам още какви букаи?! 

Тогава, кога ще ги стигнем? Вече го казахме, пак ще го повторим: когато си извоюваме (извоюваме, не изпросим!) правото не само да съблюдаваме, но и да съставяме правилата. Не само като първи послушковци да сричаме, а и да съставяме Регламента. Не безсловесно да козируваме пред Директивите, а пълноправно и пълноценно да участваме в изготвянето им. Не безропотно да скланяме пред всеки императив на МВФ, а сами да преценяваме колко да ни струват светлото и топлото. 

 *Авторът е доктор по философия, специалист по социална и политическа футурология