Гурбетчийско

Сополивите камъни - има такава местност на юг от Копривщица. Който е бродил по тия места, няма как да не е стигнало до ушите му, че морените, "изникнали" на стръмната ливада, са се сдобили с това горчиво-иронично име, защото "дотука - винаги дотука - /жени и майки, и сестри изпращат пътник за сполука/ на път потеглил призори." Мир на праха му на бай Кръстьо Рашков, бащата на жена ми Галя, той ми показа "сополивата поляна" със скалните израстъци. От него знам, че тук, край тоя камънак, копривщенки се сбогували с мъжете си, тръгнали на гурбет към Мала Азия и Египет. Започнах с цитат от стихотворение на Карол Николов и продължавам: "Обгърнати от планината,/ те свеждат тъжно рамене/ и гледат как в далечината/ изчезват хора и коне...".
Претъжният гурбетчилък е оставил зад гърба си топонимични знаци като "харливия орех", "плачливия камень", "мократа падина"- тези названия на местности ги има в Райково (днес квартал на Смолян). Много плач и душевни терзания ще да е имало по местата за раздяла, за да се запечатат така трайно, а и много горестни песни е сътворил народът за гурбетчийството. В Чокманово след трогателното изпращане на дюлгерската или абаджийската тайфа, всяка жена откъсвала "фойница за здравие" - хвойново клонче, и го поставяла у дома си на иконостаса, където то да чака завръщането на проводения. В деня на изпращането не трябвало да се мете, за да не се измете късметът на гурбетчията.
В наше време "сополивите поляни" се телепортираха на първия и на втория терминал на софийското летище, а и най-често по автогарите, където се предлагат повече маршрути за пътувания в чужбина, отколкото към отечествените села и градове. Оттам "в далечината изчезват" нашенските гурбетчии, оттам широкият свят поглъща българските емигранти. Много от тях, за съжаление, тръгват с еднопосочен билет. Спастрили някаква парица, продали имоти, получили рамо от родители и близки, все повече избират бягството от родината, която предлага всичко друго, но не и работа и хляб.
Преброяването отчете, че 600 хиляди души са се изпарили за десет години, а двете десетилетия демократичен преход прокудиха общо милион и половина. И голяма част са изгубени безвъзвратно. Едни отидоха да учат (похвално би било да се върнат, ама надали), други са принудени да си вадят хляба навън, тръгнали не от добро, а трети - висококвалифицирани специалисти - програмисти, инженери, научни работници, медици - просто имат по-висока цена оттатък. И ако се тегли чертата  - за образованието и професионалната подготовка на този милион и половина нашата държава е дала около 70 милиарда лева. Извадете калкулатора и смятайте, как ще се покрие изтеклият човешки капитал, като на година от гурбетчиите и емигрантите у нас влизат средно 750 милиона евро. Пуста да опустее тази чужбина, кълнат бабите, на много от тях им тропосаха и внучета да гледат, докато родителите им гастарбайстват... Та дочакахме поколение от емигрантски деца, лишени от живо общуване с родителите си. Скайпът не заменя ни милувката, ни шамарчето от мама и тате.
Божидар Димитров не спря да се хвали, че българинът в чужбина не е оня, някогашният - нароили са се много български училища, клубове и черкви по света, връзката с Отечеството не била прекъсната. Божо не лъже, вече не е министър. Утешава ни, че където и да сме, си оставаме българи. Всуе - на човек с две родини, едната винаги е ексик. Не съм  убеден, че нашенецът е излязъл от егоистичната си черупка - опаката страна на българския характер избива като шарка още щом пресече границата - оттогиз българин българин да не види. "Не съдете по никой народ по емиграцията му" - казал го е Антон Страшимиров, и ще да е имал наум тия характерологични метаморфози у нашенеца, пък и нещо по-ужасно, което трудно се преглъща - податливостта му към асимилация. За добавка - всеки четвърти брак на българка е с чужденец.
Западът е кръводаряван  щедро с нашата жизненост, а получава и евтина работна ръка.  "Шпигел" оприличи българските работници в Германия на роби - идват като туристи, живеят почти нелегално, стават наемници на тъмно и получават мизерно малко. И трафикантството с работна ръка се вихри. Въпреки ограниченията в трудовите пазари за българи в десет от страните от Европейския съюз, питам се, кой ще бачка по строежите в Германия и в парниците в Холандия, кой ще гледа болните им старци, кой ще бере маслините, ягодите... С тази височайша чест сме удостоени ние, българите...
След многоточието - точка. Бързам да пусна скайпа и да зърна внуците си в Монреал - Кръстан и Манол, щото както е тръгнало, я си дойдат тая година, я - не.