Грижите на хората бяха негови грижи

Марин Йотов

Дочко - така трудовите хора на люляковия Ловеч наричаха своя съгражданин Дочо Шипков. Почитта им беше заслужена. Не беше по ранг и тщестлавие, а заради благородната му душа и обичливо сърце, защото истински зачиташе и уважаваше хората. Признаваше тяхната роля на творци и съзидатели на държавата и обществото. Вслушваше се в техния глас и винаги им помагаше. За тяхната свобода, правда и благоденствие той всеотдайно се бори през целия си живот.

Никога не ги подведе

не им измени, затова печелеше искрената им благодарност и уважение.
На 23 април 2013 г. се навършват сто години от рождението на Дочо Шипков. Щастлива е неговата съдба, защото идва на бял свят в най-старинния и романтичен ловешки квартал "Вароша". Кът мил и свиден за него и ловчалии. Старият град привлича със своята възрожденска старопланинска архитектура. В края на април целият ухае на люляк. Познавайки борческия и свободолюбив дух на ловчанци, през 1870 г. апостолът Васил Левски създава тук таен комитет като център на революционната организация и го именува Временно правителство на България.
През 1893 г., две години след Бузлуджанския конгрес, във "Вароша" е създаден първият клуб на БРСДП. Тук през 1901 г. Панайот Пипков изписа нотите на най-българския химн, химна на нашата просвета и култура "Върви, народе възродени". Всички тези дадености на родното гнездо въздействат на Дочо Шипков като образователни и възпитателни фактори. Те бяха неговите корени.

Бащата на Дочо изгаря в пламъците на Световната война

В осиротелия дом вдовицата и трите невръстни деца се борят за оцеляване и в годините на непосилен труд и лишения въпросът за несправедливото неравенство все повече занимава рано порасналия юноша. В партийните и младежки клубове той слуша разговорите и споровете между тесните социалисти, чете много, бързо го завладява лявата социалистическа идея. Включва се активно в Работническия младежки съюз (РМС). Дочо е един от организаторите на ученическата стачка в Ловеч през 1934 г., която стряска училищните и полицейските власти. Тогава е изключен завинаги от всички училища в царство България. Дипломира се като частен ученик и две години е волнонаемен учител в Златоградския край. След вероломното нападение на хитлеристка Германия над СССР Българската работническа партия (комунисти) призовава своите членове, младежите и населението на въоръжена борба срещу фашизма и войната. Верен на своя идеал, на 11 ноември 1941 г. Дочо Шипков минава в нелегалност. Става третият партизанин в Ловешкия край след Моню Иванов от с. Крушуна и Христо Кърпачев от с. Надежда. Тримата започват усилена дейност за укрепване на партийните и ремсови организации, разширяват яташката мрежа, осигуряват преминаване в нелегалност на застрашените от арести, саботират доставките за германската армия. Създава се дружина "Чавдар", а по-късно и отряд с три чети в Ловешко-Троянско. Шипков участва в десетки бойни акции и многократно застава

очи в очи с полицията

Паметно е сражението на 23 май 1943 г. в Сливешките ливади. Предадени Христо Кърпачев, Борис Колчев и Дочо Шипков повече от два часа отблъскват пристъпите на 300 полицаи, тайни агенти и войници. Тук загива командирът на отряда поетът Христо Кърпачев, Дочо Шипков е тежко ранен.
Обединявайки усилията на партизаните от Ловешкия отряд с тези от Плевенския и Червенобрежкия район през юли 1943 г. се създава Единадесета военно-оперативна зона. В нея Дочо Шипков отговаря за връзките, а впоследствие става заместник-политкомисар, като преди това е избран за секретар на околийския комитет на РМС.
След Деветосептемврийската победа Шипков става секретар на околийския комитет на БРП (к) в Ловеч. След тригодишния си партизански живот се залавя с практическото осъществяване на идеите, за които се бори с оръжие в ръка. Полага много усилия за излизане на народното стопанство от разрухата и недоимъка, заема се с решаването на проблемите на национализацията. Слага добро начало на колективизацията. Изявява организаторския си талант в изпълнение на решенията на Петия конгрес на БРП (к) за изграждане на социализма в нашата страна. След като завършва Висшата партийна школа на ЦК на БКП четири години придобива ценен опит като зам.-завеждащ организационния отдел в ЦК. При партийния призив за укрепване на средните и низовите звена през 1955 г. се връща в Ловеч като
 
първи секретар на околийския комитет на БКП

С пълна сила изявява своите организаторски способности в изграждането на крупни промишлени предприятия и приключване на колективизацията на земята. При създаването на новите окръзи през 1959 г. Шипков е секретар на окръжния комитет по организационните въпроси, а година по-късно е избран за първи секретар на ОК на БКП. На Деветия конгрес на БКП през 1966 г. Дочо Шипков е издигнат за зам.-председател на Централната контролно-ревизионна комисия на БКП и близо 25 години отдава сили, знания и опит за укрепване единството и боеспособността на партийните комитети и организации, за предпазване на кадрите от нарушения на устава и законността. В 1990 г. се пенсионира. Преживява с тъга и болка, че при новите демократични условия у нас се допусна масова разруха на онова, което той и предните поколения с много ентусиазъм и труд са създали.
За активно участие в антифашистката борба и строителството на социализма Дочо Шипков е отличен с много държавни отличия. Награден е с най-големия орден "Георги Димитров" и званието "Герой на социалистическия труд", признат е за активен борец против фашизма. Нашите съграждани го удостоиха с престижното звание "Почетен гражданин на Ловеч". От Петия до Деветия конгрес на партията е включван в състава на ЦК. Избиран е за

народен представител в няколко мандата

на Народното събрание.
Дочо Шипков е показателен пример за професионален партиен деятел, който живееше живота на своята партия, гореше с нейния пламък и й се отдаваше без остатък. Основни черти на неговия характер бяха честността и човеколюбието. Затова винаги грижите на хората бяха негови грижи. Поривите за лично благоденствие и спокойствие, за високи постове му бяха чужди. Когато работеше в столицата, той често идваше в родния Ловеч и общуваше свойски и непринудено със съгражданите си. Изслушваше ги и ако имаха нужда от помощ, им помагаше. И те му се отплащаха с уважение, на което малцина ръководители се радваха. Живееше скромно, макар че заради героичното си самопожертвувателно участие в антифашистката борба за хората от нашия край бе легенда. Беше сладкодумец и с духовитостта си предразполагаше събеседниците си. Често с приятели излизаше сред природата, където обичаше да рисува. Картините му бяха подредени в две самостоятелни изложби, в които показа завиден талант.
Почина на 17 януари 2000 г. и бе погребан в родния си град, който безгранично обичаше.