Градината, в която любовта е страшилище

Цветан Северски

  Съждение-характеристика. И до голяма степен негова емблема. Мисъл на човек, изградил житейските си представи изцяло от книгите - безкрайното море на знанието, сред което той е плувал към себе си в най-ползотворните си години. Като библиотекар.
Имал щастието (и нещастието) да се роди в семейство на интелектуалци и отрано да навлезе в реални и измислени светове: баща му, Хорхе Гийермо Борхес, преподавал психология и практикувал адвокатство, но с истинска страст пишел посредствени разкази; майка му - Леонор Асеведо Суарес, превеждала от няколко езика, но не забравяла, че преди всичко е майка; баба му, англичанката, му дала своя език като матерен и - когато навършил  девет годинки - го подтикнала да преподреди старогръцката митология, а в паузите да преведе "Щастливият принц" на Оскар Уайлд; книгите за всички тях били верни съучастници в земните им приключения.

И все пак коя от двете

В живота Борхес - като всеки друг - сам навлязъл. За да съзре отрано колко неуютно е създаденото от хората битие. Четял усилено, защото друго не можел да прави така добре - бил непохватно момче, насетне и непохватен мъж. Прочетеното му внушило колко разнообразен може да изглежда животът, видян чрез въображението. И каква добра основа всъщност е въображението за духовното израстване на мислещия.
Хорхе е още дете, когато пожелал да стане писател; юноша е, когато философията на Шопенхауер му помогнала сам да види смисъла на човешкото присъствие в обществото; зрял мъж е, когато започнал да губи зрението си и бил принуден да разчита на "помощ отстрани". По-късно, не без самоирония, ще каже, че най-добрият му приятел е Съдбата.

Имал е цяло десетилетие за глупави безразсъдства и буйства, като всеки друг, но и тогава прочетеното е определяло неговите решения.  Младежката му любов, по име Елза Естате, няма да забележи нежната му същност и ще я нарани - просто защото в любовта виждала предимно своите капризи. Докато младият Борхес служел на прищявките й, Елза го дарявала с романтичните си вечери, но скоро й омръзнало "до този храст". И се отклонила - градината е безкрайна...
Омъжила се не за него, а за друг, когото също не приела със сърцето си.
И докато тя се дивяла над дилемата кой сърдечен път да хване, на нейния Борхес, вече достигнал незабележимо своите 48 години, представили една двайсет и осемгодишна креолка на име Естела Канто. Тя не харесала външността на "учения мъж", но се вслушала в онова, което й казвал в паузите на своите емоции - било интригуващо. И неусетно вплела крачки в неговите. (Не само по време на дългите им разходки.)
Сближили се дотам, че той започнал да я нарича "моята невеста". Но въпреки това не посегнал нито веднъж поне да я целуне. И "невестата" се принудила да му постави условие - до венчавката им да го вижда редовно с нея в леглото. Той отказал и тя си намерила друг, който освен кафе с мляко обичал и ласките...
Оказало се, че Борхес страдал от фобията "травматична инициация", чието популярно название е "любовна срамежливост". Придобил я през юношеските си зими в Швейцария. Напразно в онези негови години на прилично зрение го атакували и други красавици - Мария Естер Васкес, Алвира де Алвеар, сестрите Окампо, Бетина Еделберг. (Нали името му работело за неговата слава.) За всяка от тях обаче той останал безнадежден случай.
След раздялата с Естела Борхес не се натъжил. Приел поведението на красивата жена като израз на природата й, където сетивата водят ума. (Тя няма да го забрави обаче и след години ще напише спомени за приятелството си с великия писател.) Той си останал на едно от многото разклонения в божествената градина, където времето и пространството са сиамски близнаци. Там книгите били все така щастливи поводи за безкрайни мисловни екскурзии и носители на интелектуална ситост. Платоническото му сърдечно изживяване с "най-красивата уругвайка в Буенос Айрес" обаче му послужило за творчески импулс и той написал своя разказ "Алеф". Кодирал неизяснената същност на божественото като начало (Алеф е първата буква от староеврейската азбука и първо число в математиката) и пренесъл част от значението й в обсега на великото чувство, застанало между мъжа и жената - и то като начало. Заживял както преди случката с госпожица Канто. Все там - на своите си "пътеки" в необятната градина на човешкото въображение. Сам. Или почти сам. Ако изключим майка му до него.
Нищо в реалния свят не го смущавало особено, освен влошаването на зрението му.
Трупал познания, преодолявал неволи и несполуки след всяка поредна година. (Високосните не правели изключение.) Не забравял нищо от случилото му се обаче. Един ден видял Елза Естате преобразена. Нещо като подвижен митологичен фрагмент с чисто земни намерения, изографисани върху лицето й. Поговорили си. Тоест тя му поговорила. Той я послушал и разбрал: неудовлетворението й от "онзи неуспешен брак" я подтикнало след овдовяването си да потърси отново него, аржентинеца, когото и тя - като приятелите му - някога ласкаво наричала Джордж; умният чудак Джордж, който можел да говори едновременно на няколко езика, а и да пише... на всичките тези езици "разни измислици". Щастлива, че отново го е намерила, Елза му изплакала мъката си по него самия. Нямало как - каменното му лице се пооживило.
И отново й се сторило, че го е "завладяла". Но дните с Борхес ще й внушат, че за любов е вече късно. (Нейният Джордж броял 68 години, при това продължавал "да отсяда" задълго в своите си светове, както преди.) За любовта Хорхе отдавна имал определено мнение. И то не изглеждало привлекателно за жените. Елза обаче възнамерявала този път да "преобрази чудака", разбирай, да го пригоди към своето виждане за семейството. На тази възраст двамата трябвало да водят спокоен, улегнал живот, с изгревите и залезите, с любимата музика и не по-малко любимата котка в коленете, ала старият Хорхе сякаш се бил подмладил и въпреки прогресиращата си миопатия, а дали не заради нея, втурнал се да пътешества (станало му навик вече), да изнася лекции в различни университети, да посещава симпозиуми, да слуша становища, които отсъстват от книгите...
Знаел, че ослепява и бързал да погледа света. Заслушвал се и в гласовете на студентките, глупачките с възбуждащата плът, но по свой си начин - както Господ слуша людските брътвежи. При това този човек умеел да избягва ласките...  Съпругата му - също на възраст - отдавна не помрачнявала лице и душа заради тишината на брачното легло, но трудно понасяла майка му. А Леонор, почти столетница, все край него се навъртала - не преставала да е незаменимата му секретарка, първата помощница и бавачка на отдавна пораслото дете. В някои моменти Хорхе наистина не можел без подкрепата й и нейният инстинкт я карал и на тази възраст - Леонор била вече на 95 години - да бди над него. Смятала, че майчината й обич трябва да бъде защита през всичките му земни дни.
И навярно се лъжат биографите, според които Борхес не изпитвал влечение към другия пол - заставал над "тези" чувства обаче, както ясновидецът застава над тълпата, която му вярва; той просто интелектуализирал интимните си преживявания, за да "му прилегнат", но съвсем не ги прогонвал. Изглежда обаче, че интимните преживявания в общочовешкия си вид не му допадали до степен да го подчинят. Продължил да крачи над тях, сякаш минавал по надлез. За това съдя по единствения му любовен разказ, озаглавен "Улрика", чийто финал цитирам:
"Улрика влезе първа. Стаята беше тъмна, с нисък наклонен таван. Очакваното легло се удвояваше в мътното огледало и полираният махагон ми напомни огледалото от Светото писание. Улрика вече се беше съблякла. Повика ме с истинското ми име - Хавиер. Почувствах, че снеговалежът се засилва. Вече нямаше нито мебели, нито огледала. Между двама ни не лежеше меч. Времето изтичаше като пясък. Любовта столетница бликна в здрача и за първи и последен път притежавах образа на Улрика."
В този белетристичен къс Борхес е лаконичен, какъвто е навсякъде в творчеството си, но е далеч по-земен, в по-голяма степен ясен и почти еднопластов в изказа. Разказал е срещата на героя си с младата норвежка Улрика простичко и съвсем малко иносказателно - нещо не особено типично за стила му; явно е разчитал на внушената още в началото чистота на порива и на художествения детайл с "меча", който по замисъла му е трябвало да "легне между тях" - като хладен символ на забраната, или поне на преградата, а в действителност не е легнал. Нито намек за онова, което е изпитал той обаче!
Разказаното сякаш е видяно, а не изживяно. Чувството е сдържано и кристално изискано. В този си вид то е неуловимо - никой не би могъл да го оскверни, но и да го повтори. И отново ни овладява усещането, че любовта на Хавиер и Улрика "съществува" на един страничен разклон от неизброимите пътеки в "неговата Градина", а тук, на Земята, е нейното лунно отражение. Последното изречение на разказа му обаче е финален акорд от позната симфония - казва ни онова, което може и на нас да се случи. Пък и няма как да забравим, че името на героинята не е избрано случайно - напомня за седемнайсетгодишната Улрика Софи фон Левенцов, по която великият Гьоте губи разсъдъка си в своята дълбока старост. Увлечението на ваймарския исполин е велико, но младостта не признава старостта. А в разказа на Борхес Улрика е покорена.
Дали Борхес не е смятал, че с този свой разказ изчерпва любовната тема? Едва ли. Минал е нататък и повече не се е връщал на нея, защото измеренията, в които е живеел, са изисквали от него трайно отклонение от обичайните представи за същността на нещата и явленията, от обичайния им смисъл. Пространствата, из които е шествал, по нещо са наподобявали "традиционните", но и по много белези са се различавали от тях. Образът на любовта му е като отражение на небето в планинско езеро - виждаме го, но знаем, че е неосезаем. И в най-голяма степен недостъпен.
И нещо друго: за Борхес любовта е небесно отражение, щом я осъзнавал като неудобна за наслада. Ето какво бил казал преди време в една своя "лирична" творба:

Сбогуване
Между моята любов и мен ще се възправят/ триста нощи, сякаш триста зида,/
и морето между нас - като магия./ Само спомени ще има. /О, заслужили страданието вечери,/ нощи, скътали надежда да те видя, /равнини на моя път,/ небесен свод, който виждам и полека губя/ Окончателно, като изваяно от мрамор, /твоето отсъствие ще натъжава други вечери.

Тук говори наранено от несподелено чувство съзнание. Съзнание на умен несретник, разкрил душата си в миг на безразсъдство, така характерно за всяка младост... Ала поантата ни отпраща към любовното страдание на кой да е човек. Авторовото присъствие вече е отсъствие: бил е тук, споделил е нещо свое съкровено и го е предписал на всички ни за общо ползване.
В своя реален живот Хорхе Луис Борхес се е чувствал като невлизал в двора на любовта мъж и това му усещане ще го държи докрай встрани от интимните пориви - поради страх от евентуален пореден провал. Ще приема жената като майка или милосърдна сестра, която се грижи за незащитения, но нищо повече от това. Накрая ще заяви: "Аз бях много хора. Бях писател, известна личност и критик... Но никога не успях да бъда Този, когото Тя желаеше да дари с топлината си..."
Каква болка от факта, че не е бил любим! Това признание е показателно в много отношения, но покорява със своята откритост: тук Борхес, остарялото дете, признава публично едно от своите провинения. (Дали не основното?!) И това признание изисква ответно разбиране. Не по природна даденост, а заради заболяване Борхес не е могъл да печели обичта на жените; имал е и наслоени предразсъдъци за сексуалната практика, движил е мисълта си предимно в дълбоки подпластови пътища, където не достигали мелодиите на флирта - за него "тази междуполова игра" наподобявала непознато, но и кално поле; и когато възниквало истинско влечение, което би родило голяма любов, осмисляща земните дни, или той бягал, или жената отсреща го отблъсквала. (Случаите с Елза, Естела, Алвира, Бетина са показателни.)
В мислите си той превръща любовта в митологично страшилище. Да си припомним как започва поетичната му миниатюра, озаглавена "Застрашеният": "Любовта е. Ще трябва да се крия или да избягам. Растат стените на затвора й като в страшен сън."
По-нататък:
"Любовта е, със своите митологии, с малките си безполезни магии. Има една улица, по която не смея да премина. Вече ме обкръжават войските, ордите. (Тази стая не съществува; тя не я е видяла.) Името на една жена ме издава. Боли ме една жена в цялото тяло." 
Патологичните нюанси на внушеното тук показват необичайното му възприемане на любовта. Склонен съм да приема, че той никога не е успял да опознае природата и характера на това велико човешко чувство. И затова се е плашил от него. Едва съм го написал и веднага си припомням разказа му "Улрика", чийто финал вече цитирах: той ме опровергава. Познавал е любовта от умението да съпреживява чужд опит! Но съпреживяната любов му се е показала в своя всекидневен мърляв вид и е предизвикала у него велико разочарование. Митът за любовта, изграден от книгите, не е издържал. Рухнал е в представите му. И мъжът е отминал нататък. Така Борхес останал неразбран на тази значима жизнена тема.
По-достъпно за нас е приятелството му обаче.  То е извисено като сполучливо художествено произведение. Той през зрелия си живот го е обогатявал с нови нюанси. Превръщал е своята предана помощница, бившата негова студентка Мария Кодама, в другарка на дните и нощите си не само мислено, печелил е с лекота нейната всеотдайност. С какви средства? Не с мъжественост и външен блясък, разбира се, а с могъщия си интелект, с порасналото си обществено влияние, със световната си популярност, казано обобщено, с името си. 
Борхес вече бил обичан автор по всички континенти, навсякъде го канели да изнася лекции, превеждали го, тиражирали книгите му. Неговите "Измислици" се четели от всички любознателни люде на планетата ни. А "Градината с разклоняващите се пътеки" и Вавилонската библиотека станали незаменими метафори в новите представи  на знаещите за Вселената на човешкото мислене.
Борхес се превърнал в литературен месия. Мария била влюбена до самозабрава в сътвореното от своя патрон (нали немалка част от него било преминало през нейните ръце) и естествено била готова да следва кумира си навсякъде и при всички обстоятелства. След смъртта на майка му 42-годишната Мария почти го "осиновила", ако съдим по изчерпателното разнообразие на нейните грижи. Той пък решил да я награди по един твърде практичен начин: като усетил, че си отива от този свят, оженил се за нея, за да й остави своето интелектуално богатство - името си. Вече я бил превърнал в съавторка на своя "Атлас", пътеводителя във времето и пространството - как не, нали тя пишела всичко, което той произнасял, а понякога и онова, което мисълта му изпускала...
Ослепелият напълно Борхес съзнавал, че без "тази мила помощница с японски корен" не би могъл да дочака края на дните си, и отдал таланта си в нейни ръце. Убеден бил, че неговият "най-добър приятел" - Съдбата, така е пожелал. И не се излъгал.


(От готовата за печат книга "Вдъхновителките" (разкази за любовта на творците)