Градът на липите осиротява

Таньо КЛИСУРОВ    

 Ако подзаглавието беше само една обикновена констатация, щеше да е чудесно не само за рицарите на перото, но и за техния град, заслужил с творческите им усилия прозвището Град на поетите. Но поетите на Стара Загора сменят земното си местожителство с небесно и дай, боже - да се заселват в някакъв небесен град със същото име. Последният, който се пресели там, бе Иван Груев. Само преди седмици.
 Имах шанса да бъда съвременник на цялата фаланга от автентични старозагорски поети и писатели, които вече не са между живите: Иван Мирчев, Константин Колев, Христо Кацаров, Стойчо Стойчев, Янко Димов, Жеко Христов, Антон Михайлов, Петър Тонков, Ганчо Проданов, Стоян Стаев. Като казвам автентични, разбирам творци, които притежават дарба по рождение. Защото има и такива, които не са надарени, но с упоритост и мъка успяват да поиздадат това онова, за да се изпъчат до истинските.
 Приятелството ми с Иван Мирчев е най-драгоценното. Казвал съм го и друг път: за мен той е моят втори университет. Моята първа Алма матер - Търновският университет тези дни чества своята 50-годишнина. Даде ми много. Но общуването с Иван Мирчев, който щеше да е преминал отдавна стоте - ми даде не по-малко. Вървяхме по кестеновата алея в градската градина, бай Иван почукваше достолепно с бастуна си и рецитираше напевно френски поети в оригинал. Много често Верлен. Разказваше за приятелствата си с Гео, с Лилиев, с Владимир Василев. Тогава ми се струваше, че става дума за много далечно време. Сега, когато Иван Мирчев го няма, ми се струва, че и той се е преселил в това време. Остана ми стихотворението, родено от преживяното: "По кестеновата алея минава бавно всеки ден, с бастуна си ритмично чука, шепти си строфа от Верлен..."
 Константин Колев е моят учител по журналистика. Когато си подавах документите за постъпване в редакцията на вестник "Септември", безкомпромисно ми напомни: "Журналистиката не е лека работа. Пиши си поезията у вас и не я смесвай с работата в редакцията". Първата ми командировка беше до някакво ТКЗС. Беряха бостана. Имах задача да напиша репортаж. Написах го, но не на място украсен с неподходящи метафори и опити за поетизиране. Колев ми върна двете странички на пишеща машина, нашарени с червен флумастер. Цели пасажи бяха съкратени с дебели алени хиксове. Оттук нататък, когато пристъпвах към подобни репортажи и кореспонденции, забравях за поезията.
Четох в портрет на Георги Янев за Христо Кацаров, че критикът често е преписвал под диктовката на Кацаров новите му творби. Преди това съм го правил и аз. Също го приемах като жест на доверие към мен. Христо сядаше на отсрещния диван в културния отдел на вестника и четеше от ръкописно изписани листове съчиненото вероятно предната вечер. Това, което се бе откъснало от душата му като творческо вдъхновение, беше и драматично, и красиво, и правдиво. Но интервюта или не даваше, или отговаряше едносрично, така че не се получаваше, дори и да се е съгласил. Веднъж-два пъти съм ходил до стаята му в читалище "Климент Охридски", където често го заварвах сам и замислен. Мъчил съм се с въпроси да откопча нещо за вестника, но интервю не стана. Направо казано - Христо не влизаше в калъп.
Стойчо, Янко и Жеко са свързани в съзнанието ми като тройка поети. Въпреки че никога не са били неразривно свързани в живота. Всеки си е една индивидуална дарба. Може би само възрастта ги свързваше, пък и работата в литературния алманах "Хоризонт", изявите в дружеството на писателите. Стойчо съм запомнил с прецизната му редакторска работа. И с критичността не само към другите, но и към собствените си стихове. Преработваше ги десетки пъти. Толкова много, че понякога първите варианти ми изглеждаха по-хубави. Една от значимите си творби, поемата "Рана", писа месеци наред. Получи поздравления от Веселин Андреев, от Хайтов, от Георги Марковски.
 Янко бе първият главен редактор на новосъздадения алманах "Хоризонт". Безспорен авторитет. Но понякога си позволяваше доста дълги отсътвия, дори с месеци. Не му се сърдехме, защото се завръщаше с прекрасни цикли нови стихотворения. С тях омилостивяваше дори партийните началства, които се бяха заканвали да го накажат. Дружеше с художници и артисти. "Жоро, вие актьорите сте рупори на нашите идеи!" - шегуваше се Яната. Когато Георги Велев се появеше в литературното кафене "Пегас", Янаки Кавръков нарисува оригинален портрет на поета. Попчев пък го изобрази в забележителната си работа "Под смокинята" заедно с цялото писателско войнство на Стара Загора начело с Иван Мирчев.
 Жеко Христов помня най-напред като книжар в една от централните старозагорски книжарници. Мястото й беше на сегашния площад пред общината. Беше красив мъж с голям посребрен перчем. Пишеше талантливи стихове за селото и за съдбата на селянина, попаднал в града. На литературни четения трудно можеше да изпълни артистично стиховете си. Казваше: "Веднъж, Рашко Стойков (талантлив поет и превъзходен рецитатор) прочете мое стихотворение пред публика. Хората не спираха да аплодират. Толкова ръкопляскания друг път не съм получавал".
Ганчо Проданов беше надарен белетрист, който за сравнително краткия си живот не получи полагащото му се признание. Почина след внезапен инсулт. Не знаех за трагедията, когато го потърсих в редакцията на "Хоризонт", където се бе преместил след смъртта на Константин Колев. Заварих чистачката да бърше телефона върху бюрото на Ганчо и да плаче: "Ганчо си отиде!" Същият ден написах "документално" стихотворение, в което има стих: "Бърше телефона му и плаче старата чистачка от зори." Излезе във вестника в деня на погребението.
 А за "отпътуването" на Иван Груев разбрах чак след обаждането от редакцията на Радио Стара Загора. "Може ли да кажете няколко думи за големия поет на Стара Загора? Нали научихте, че той почина вчера?" Въпреки стъписването, успях да събера мислите си, да пророня нещо за мъдрата, меланхолна и светла поезия на Иван, особено за създадената през последните две десетилетия, когато той окончателно се утвърди. Изяви се късно, почти на петдесет. Представих първата му книга в тогавашния клуб на културните дейци. Хората оцениха таланта му. Още тогава.
Сега вече поетите ги няма в днешна Стара Загора. Дано да са сменили местожителството си със заселване в небесния едноименен град. Моята надежда е, че все пак ще се срещнем "горе". В тамошния "Пегас", където бай Иван Мирчев пак ще извика към сервитьорката Мима: "Госпожице, дайте ми едно мокро куче!" И никой няма да се учуди какво е това. Защото според стария поет престоялото и навлажнено кафе миришело на мокро куче. Само ще последва бурен смях, който може би ще се чуе и тук долу на земята.