Горчивината

"Сърце, а тази безкрайна горчивина къде се ражда?"
Федерико Гарсия Лорка

Къде наистина се ражда тази безгранична горчивина, която все повече населява дните ни. Сигурно е, че отговорът знае онзи стогодишен старец, който седи и горчиво се вглежда в горчивата луна. Трябва да е бил съвсем млад, когато тази Луна е изгрявала пред очите му, самата тя едно чудо, и го е мамела към тъмното, но и сладко щастие да любиш. Тогава горчивината е била все още сладост, защото никога в живота не е много ясно кое е сладостна тревога и кое горчива радост.
Но така е прието - любовта да бъде сладост! И все пак истинската x цена знае онзи, който е пил от горчивата чаша на невъзможната любов.
Дали пък наистина горчивината е една невъзможност да постигнем, да пипнем и прегърнем света с ръцете и очите на душата си. Защо все повече и повече неща в живота ни остават невъзможни и неизпълнени? Плаши ме тази прекалено безгранична ранимост, в която живеем. Все въпроси, защото и самата горчивина си е един въпрос, на който няма истински отговор. Онова, което си казваме, е съвсем наблизо някъде около истината, но самата истина я няма. Това ми напомня на снимка на картина - картината е там, и не е това.
Дали пък истинската горчивина не е една картина, нашият щастливо нескопосан опит да преразкажем света. Някъде говорихме за това как рисува Бог. Ако не сте виждали как рисува самият Господ-Бог, погледнете как рисуват децата. Също като него, с миди, камъчета, клечици, значи все естествени неща от бита ни наоколо, защото децата владеят някои тайни на битието. После децата стават големи и съвсем забравят, че са можели да рисуват всичко наоколо. Дори си мисля, че започва да ги мързи да рисуват. Самите деца създават други деца и през цялото време много образно и категорично обясняват на тези, другите деца, че Луната не се рисува по този грешен начин. Понякога им се чудя откъде са натрупали толкова самочувствие, след като те самите вече отдавна не рисуват луни.
На всичко отгоре горчивината все по-често почва да подсладява живота на възрастните деца. Да, не е лесно с горчивите неща в живота - те така тягостно те оплитат в горчивите си прегръдки, че накрая приемаш цялата тая горчилка - живота - за нещо естествено, което се разбира от само себе си.
Преди двадесетина години моят осемгодишен (тогава) син се качи на делтапланер и летя, заедно с един  приятел около 15 минути. Когато кацнаха на земята, аз го поздравих за това, че е бил птица, и казах съвсем лекомислено, че вече има с какво да се гордее и какво да разказва на приятелите си.
Знаете ли какво ми отвърна той, на своите горчиви осем години: "Да, татко, само че те няма да ми повярват!"
Тая пък горчивина откъде се взе?