Голямото наше лутане

Катя Янева

Да започнем ли с това, че се смятаме за народ от нещастници? Такова самочувствие документират не знам какви си изследователи-наблюдатели. Не. По-добре да тръгнем от битака. На софийския битак човек може да намери всичко - от смях до сълзи. До най-горчиви сълзи. На битака, това открито за ветерищата място в Малашевци, направо на разкаляната земя или върху изпомачкани хартии и прокъсани черджета са разсипани и се продават толкова непотребности, че главата ти не побира колко лесно, колко щедро правим от вещите си, и не само от тях, боклук. На битака можеш да срещнеш хора, които с треперещи пръсти, гальовно докосват неща, събирани по бунища, тавани, мазета, пребъркват джобовете си за стотинки и прибират внимателно нещото, без да се гнусят от мръсотията по него. В този миг нещото отново става ценност...

Книжка. От старите. Не от най-старите, но все пак - Елин Пелин. Йордан Йовков. "Тяхното слово". Издадено - 1977 г. Няма антикварна стойност. Но... трогателно. Тия думи са произнасяни отдавна, отдавна - в началото на миналия век, били са по читанки, христоматии, обяснявали са, изповедно, творчеството на единия, другия. Двама от гениалните български писатели. 1977 г. пък е времето, когато все още бяхме всенародно грамотни, почитахме родната класика, а държавата, добра-лоша, имаше грижа за българската книга. Но да не се отклоняваме към държавата.

В тази книжка от битака намираме едни думи на Йовков (1937 г.), които - непредвидено от писателя - засягат наши днешни вълнения и равнодушия. Според Йовков, ето какво е произведението на Алеко Константинов "Бай Ганьо" (1895 г.): "В развитието на нашия народ то изигра една пакостна роля. Че българинът не ядял като европееца и не се къпел като него, какво от това? Това ли е сърцето на един народ? И трябва ли да се поставя по такъв начин българинът в собственото си съзнание? Това го парализира. Българинът помисли, че трябва да подражава на европееца, да става европеец и почна да се срамува от своето, да го осмива... Бием сега тревога, търсим наново да се свържем със себе си, защото иначе развитието здраво, далечно, творческо е невъзможно. Наистина Алеко не осмиваше народа, а неговата интелигенция, която беше още полуинтелигенция... По този път настъпи това преклонение у интелигенцията пред чуждото и онова отдалечаване от народа, родно и битово, за което скъсване сега съжаляваме." Йовков е изрекъл тези думи само месеци преди смъртта си, след като години е бил до сърцето на своя народ и ни е оставил своето знание за него. С благодарност сме изпълнени... може би. Но въпросът от 1937 г. дали не ни позатруднява днес?

Днешният българин е разуверен в самия себе си. И то дълбоко. Десетилетия вече ние премисляме своето предшестващо съществуване като народ и изводите към днешна дата нито са достатъчно твърди, нито общопризнати. Разномислието не е уталожено и по върхови моменти от историята на народа ни, така че делата в материалната или духовната сфера да имат своята ясна, всепризната стойност, така че българинът да знае добро ли, зло ли е творил години наред, сам или друг е виновен за бедите му или друг е направил нещо полезно в земите му. Що за човек е той всъщност? 

Ние се лутаме в самопреценките си - покорство, малодушие, страх, леност, завист, скодоумно хитроумие, злонамереност и... обратно на всичко това. Ние развенчаваме своите първенци от миналото и се подиграваме с многото кандидати да бъдат първенци днес. Ние все гледаме да се хванем за някоя славна твърдина от далечни, героични времена. Ние изживяхме опиянения - затъваме в покруса. Не подражаването на някои си ни е грижа - ние себе си не знаем. Ние не обичаме себе си. Не да се гордеем, ние, меко казано, не се одобряваме, по-остро казано - ние сме отвратени от себе си - от немощната си държава, нали е наше дело, от слабите си държавници, нали са си наши, от провала на традиционни ценности, нали ние всекидневно, на едро, на дребно, забравяме границите между добро и зло, от все неясното бъдеще, нали ние трябваше да намерим верния път и да знаем как се върви по него... А никога българинът не е бил така силно атакуван от чужди добродетели и пороци - светът е широк, открит и достъпен с цялата си хубост и мръсотия. Държавата ни... ниското положение на държавата ни в очите на света - просто усещано от българина, независимо от официалните изявления. Никога българинът не е имал такава настоятелна и широка възможност да се сравнява с другите. И сравнението е пълно с огорчение. Ние казваме: не живеем като бели хора, в белите държави живеят иначе. И в тази констатация не завистта е важна, а все пак - недоволството от себе си. И... мрачен народ! Да не питаме писателите, всякаквите говорители: хо-ра-та, елек-то-ра-тът, ан-дреш-ков-ци-те, бай-га-ньов-ци-те, ев-ти-ни-те, сбърканите чипове, лошия мат'рял и така ми ти нататък... Но нека се върнем към тревогата на Йовков.

Известно е, че ако нещо постигнахме със сво-бо-да-та на словото днес, то е пълното безхаберие към него. Публичното ни пространство трещи от простащини и недомислия. С апломб произнасяни, при това. И често - от високи трибуни. Но! Когато разлистваш някоя неугледна книжка от битака, внимавай! Всяка дума, всяко изречение, та и препинателният знак ти казват нещо, питат те, заставят те да поразмислиш. Ако благоволиш да отделиш от скъпоценното си време, разбира се, нови човече... Цитираното разсъждение на Йовков от 1937 г. ни отвежда към значимостта на писателския труд. Значимост за народностното самочувствие, самосъзнание, развитие. Преди това - писателят да познава своя народ до същността му, до сърцето му - тогава няма да му напакости. Хайде тогава да подхванем преголемия въпрос за днешните творци на художественото слово, за тяхната близост до въпросното "сърце на един народ", за успехите и пакостите им... тук, набързо - невъзможно. Въпросът е изключително главоболен за служебно ангажираните мъдри глави по институции в държавата, за писателя в самотни часове. И като се почнат едни съ-об-ра-же-ния за учебни програми, учебници, субсидии, данъци, пари, пари, пари, та се стига все до творческото себеобричане, простонародному наричано инат. Но да не се шегуваме с житейския подвиг на съвременния български писател... Мъката на Йовков, гения, е, че в ранните следосвобожденски години една книга е вменила в "душата на българина" срам от самия себе си. С днешни думи - натрапила му е комплекс за малоценност. "Парализирала" го е в неговото развитие. Разбираме, че Йовков не само отрича байганьовщината като същностна характеристика на народа ни, но смята за съдбовно важно самият народ да е наясно със себе си, да уважава своята самобитност.

Но да бъдем честни към цитираната страничка - да се обърнем и към Алеко. За книжката "Бай Ганьо" (от 1895 г.) Йовков иска да бъде справедлив: "Наистина Алеко не осмиваше народа, а неговата интелигенция, която беше още полуинтелигенция." Не е точен, но да не се намесваме в споровете от онова и по-късно време чии характеристики носи бай ни Ганьо. (Днес ще е доста забавно да се заоглеждаме наоколо и в себе си с неизтребимото усещане за Ганьовото жизнерадостно присъствие.) Запомнени, и важни за нас, са забележително ясните думи на Щастливеца, далече преди споменатите разсъждения на Йовков. По повод "изпъкналата на повърхността" на епохата "гнусна пяна", работата на писателя и "нашия народ": "Стой! Долу ръцете! Не досягай народа! Свали си шапката и се поклони на този измъчен страдалец, на този дълготърпелив мъченик, на този, който ти дава храна и живот, поклони се на българския народ! Този народ, когато е имал светла точка отпреде си, когато му се е посочвала свята цел, той се е устремявал към тази цел с въодушевление, достойно за благородна и напредничава нация..." 

Минали времена, нали? Но ние, като затваряме и "Избрани творби" на Алеко (някакво издание за ученици от 1976 г.), нека си позволим да кажем на разтревожения Йовков, че "развитието здраво, далечно творческо", не само търпи, а и подпомагано винаги ще бъде от прозорливостта, от гнева на сатирика... Кому го казваме? На Йовков. За когото Искра Панова писа, че е "пленник на нежността си към своите герои, на преклонението си пред човека", а Емилиян Станев го вижда "на колене пред народа си: вкаменен, със събрани като за молитва длани"... Оттук нататък... да видим какво имаме в старите си библиотеки, какво е останало в новите христоматии. Хора с достойнство, добротворци, хора, които създават живот и му се радват... Различни, различни от нас... Сърцето?