Голи сред вълци

Крум Лазаров, главен секретар на Славянското дружество в България       

Свидетели бяхме на поредното предизвикателство на сегашната ни политическа вихрушка към братска славянска Русия. Очевидно е политическото късогледство на тези, които в момента управляват страната ни. Почти с ултимативен тон поискаха от руската страна да проверява пренасящите хуманитарна помощ за Сирия руски самолети, понеже имало някакви съмнения, че се превозват военни стоки. Оказа се, че ние все още имаме разузнаване, което се усъмни, че руската страна наистина превозва хуманитарна помощ. След това се намеси вездесъщият ни премиер и великодушно разреши преминаването на самолети с хуманитарната помощ. Беше разиграна до болка позната игра на доброто и лошото ченге. Всичките тези изпълнения на властимащите са смешни, но за съжаление и тъжни, като се имат предвид последиците от тази късогледа политика. Нашите политически титани просто изчакаха големите братя в САЩ - президентството и държавният департамент, да се разберат как да постъпват в този случай и да спуснат съответните инструкции в България за изпълнение. Истината е, че нас просто ни няма в международния информационен поток. Световните медии не се интересуват, какво е казал Росен Плевнелиев или някой от министрите ни. Изявленията на нашите политици са за някои посолства в страната ни, за да се уверят във верноподаническите им действия. За разлика от България страни като Унгария, Чехия, Словакия, Австрия защитават своя суверенитет и в тази тежка ситуация отстояват своите национални интереси.
 Какво е мястото на малка България в тази геополитическа обстановка? Ние сме, и колкото и да им е мъчно на евроатлантиците, ще си останем  славянска страна. Нашата история е тясно свързана със славянския свят. Ние в тежки моменти винаги сме получавали помощ от славянските страни и на първо място от братска Русия. Какво се опитват да докажат нашите политици, когато показват мускули на Москва? Реакцията на Русия беше кратка и ясна. България ще получи адекватен отговор на недружелюбната си постъпка. Лошото е, че от такива неадекватни постъпки страда целият народ. Над Европа и страната ни надвисва страшна заплаха. Сянката на ХІV век. Какво може да противопоставим срещу мюсюлманската вълна, която залива вече страната ни. Българската армия? Преди броени дни тържествено бяхме информирани, че цели 25 (двадесет и пет) военни се командироват, за да бранят южната ни граница. Това е реалността. Ние нямаме армия. Отделни контингенти са зад граница да изпълняват мисии, които ни се налагат отвън. В Украйна защитаваме атлантическите ценности. Някой от политиците ни не си ли зададе въпроса, защо такива верни съюзници на САЩ - Турция и Гърция, се въздържаха да изпратят военни контингенти  в Украйна. За сведение на политическия ни елит - Турската армия наброява около 300 000 души, и е по-голяма по численост от армиите на всички страни членки на НАТО в Европа, взети заедно. Гръцката наброява около 170 000 души. И в двете страни е в сила наборната служба. Нашата армия сигурно вече не може да напълни и един селски стадион. Преди година Турция изпрати в Сирия военен контингент, който да охранява тяхна религиозна светиня. Представете си, че някой счупи стъклата на някоя джамия в Шумен или Разград. Случайно или не случайно, първо ще дойде техният външен министър да помаха с ръка през счупените стъкла, а след това ще призове международната общност да осъди "вандалския акт, нарушаващ религиозните чувства на мюсюлманите" и след това може да си представим какво ще последва. Стигнахме дотам да допуснем възможността за закрила на въздушното ни пространство от съседни на нас страни. Най-близките ни съюзници са Гърция и Турция. Те с удоволствие ще започнат да опазват въздушното ни пространство. И тъй като нямаме армия, следващата ни стъпка ще бъде да поискаме да се изпратят войски, които да  бранят  териториалната ни цялост. И Турция, и Гърция  ще ни удостоят с военното си "присъствие". Едните са ни "обгрижвали" двеста години, а другите петстотин. И тогава може би ще си спомним четиристишието на народния поет Иван Вазов:
Русия! Колко ни плени,
туй име свято, родно, мило!
То в мрака бива нам светило,
надежда - в нашите злини!
Вазов го е писал по времето "що робство му викат" (да, господа  соросоиди, не присъствие, а робство). Може би тогава българският народ ще се събуди, стига да не е вече късно.