Голготата на Батак

Д-р Елена Алекова

Ще започна необичайно... "Колкото светът слабее от старост, толкова ще се умножи злото за живите; още повече ще се отдалечи истината, и ще се доближи лъжата..." (III Ездра 14:16-17).
Това откровение на Ездра, ветхозаветния пророк, е от VI в.пр.Хр.
Какво се случва днес в света, по-стар с цели 27 столетия от тогавашния! И колко би следвало да се е отдалечила истината и да се е доближила лъжата до нас за всичките тези 27 столетия, може ли някой да изчисли?
Не е моя работа да съдя за мисията на летописеца и историка в този смисъл. Нито да претеглям морала. Нито имам предвид уроците и поуките на историята, макар историята да е най-мъдрият съветник на поколенията. Нещо по-важно кара човека да отсява истината за историята от лъжата. Светът, в който живеем, е следствие на миналото и гради бъдещето си върху миналото. Надстройва. Ако строиш свят върху лъжи, рано или късно той рухва. Като колоса с глинените крака. Но ако го строиш върху истината - колкото и трудна, колкото и тежка да е тя, този свят ще устои. Ако строиш върху насилие и руини, рано или късно строежът рухва. Но ако - върху добро и благоденствие, и читави основи, той устоява. Империята на Александър Македонски, Римската империя, Византийската империя и след тях Османската империя - всички тях ги няма. А България стои.

Затова за всеки българин не е безразлично

дали това, върху което България днес се гради, е истина или лъжа, защото иска тя да устои във вековете. В този смисъл задачата, която всички времена, включително и днешното, поставят пред летописците и историците, е държавотворческа, държавостроителна.
"Батак 1876 - мит или история?" е книга градивна и изцяло позитивна. И защото съхранява истината за събитията отпреди 137 години и я предава нататък. И защото когато развенчава лъжата, независимо как ще я наричаме - митове, представи, "нови прочити", причудни тълкувания, погрешни посоки, откровен фалшификат, авторът го прави не с езика на разрухата. А с езика на съзиданието. Не срещнах в книгата една хулна дума спрямо опонентите, нито обвинение, нито отрицание. Нищо деструктивно!
А колко лесно би било за Илия Тодев, потомъка на мъченици от Батак, да се плъзне по наклонената плоскост на отрицанието. Колко лесно би било той да се поддаде на страсти. Но проф. Илия Тодев, историкът, ученият, държавотворецът, не се е поддал. Защото езикът на истината е език на разбирателството и градежа. Авторът не си е позволил дори онези хапливи забележчици, каквито в такива случаи са и позволени, и оправдани, дори безобидната ирония е пропуснал. Как ми липсваха тези "шилца", докато четях книгата, и как недоумявах, задето авторът ги спестява на опонентите си! Докато най-после не разбрах, че това е най-голямото достойнство на книгата!


С невероятна за случая безпристрастност

 и сила на духа проф. Илия Тодев ни преподава един от големите уроци на историята по толерантност, родолюбие и човещина, другояче - за държавостроителство:
"Вярно е - пише той, - че както мнозина от потушилите Априлското въстание в Батак башибозуци, така и техният предводител Ахмед ага Барутанлията са помаци; останалите обаче са турци - и тъкмо те започват клането. Вярно е още, че Барутанлията е полицейски началник на Доспат, той потушава въстанието в Батак по нареждане на Пазарджишкия околийски съвет - и за този си "подвиг" е повишен в чин и награден с орден. А башибозукът не е някаква спонтанно събрала се тълпа от доброволци - това е мюсюлманска милиция, създадена, обучена, въоръжена и контролирана от османската държава с оглед главно евентуални бунтове на християни.
Тоест отговорността в случая е преди всичко на турската власт, тъй като тъкмо тя възлага на свои хора конкретна задача и после одобрява нейното изпълнение..."
Който има уши - ще чуе. Който има очи - ще види. Който има сърце - ще разбере. Тези думи носят благоразумие. То идва от истината.
Като човек авторът може би носи много болка, много възмущение, много гняв, много въпроси без отговор - или с отговор, от който косите настръхват и пресеква дъхът. Всичко това той би могъл да излее в публицистика или в частен разговор. Но като учен, който твори наука, отглеждаща в себе си бъдещето, той не си позволява личното да надделее над общественото, над общото; малкото - да се надпреварва с неизмеримото. Човекът е преходен. Родината остава - родина на тези преди него, но и на тези, които тръгват от него. Размирието ражда смърт. Мирът ражда живот. За да се съхрани мирът в район, зареден с взривоопасна етническа и религиозна енергия, със сълзи и поругани от насилия мечти като Родопите, е нужно благоразумие. Нужна е добросъвестност. И още - толерантност, родолюбие и човещина. Във времето на всевъзможни научни интерпретации, на екзотични исторически фалшификации и "преправки" - какво по-добро от тихия и неподправен глас на истината! Без "определения", без "епитети", без епични полемики - в светлината на истината всички "нови прочити" и лъжи се разлетяват на пух и прах. Всички! И различните гледни точки, които учени провъзгласяват, като разсъжденията на проф. Милена Кирова например, продиктувани от "новите прочити" за клането в Батак:
"Митът Батак за широката публика недвусмислено сигнализира много по-ясната идея Лъжата Батак... Трудно можеш да обясниш на целокупния ни народ, че постструктуралистката употреба на културологичния термин мит няма никакво отношение към идеята за историческа истина". (На тези хора все народът им с нещо е виновен, че не ги разбира!)

Стават на пух и прах лъжите

фабрикувани от невежи момчета със сепаратистки амбиции, като Исмен Реджепов например (псевдоним на автора българин):
"В онова време обаче, ако инсценировката не се назореше, Априлското въстание първо би приключило като една кокошкарска история и едва ли би предизвикало някаква реакция - отзвук от Великите държави. И за да не се получи този фал, на всяка цена трябваше да стане, т.е. да се предизвикат турски кланета в Батак и Перущица, но след като и турците не се включват в общия замисъл, трябваше да се извърши самоклане - ритуално клане в Баташката историческа църква".
Като се позамисли човек, всичките тия "нови прочити" от рода на "мита Батак", "няма Априлско въстание", "няма Българско Възраждане, има Танзимат" или "няма турско робство, има османско присъствие" и т.н. не са нищо ново. Това са, така да се каже, "стари прочити" - те са били представяни официално още по време на самото робство от самата турска власт, за да се затварят очите на европейските дипломати и на Европа за истинското положение на поробените народи в империята. Новото е единствено това, че за първи път в историята на България след Освобождението "старите прочити" звучат на "нов глас" - при това с гласа на българи!!??
Проф. Илия Тодев, разбира се, има противозащита и от публицистичен ентусиазъм като моя. С характерната си сдържаност той уточнява:
"А пък експертната (или прагматистката) история показва както перманентна необходимост от, така и обективна възможност за постигане на истина за онова, което вече не е. Разбира се, не става дума за пълна, универсална, всеобемаща истина, а за частична, ограничена, относителна истина; не за Историческа истина, а за исторически истини, за отделни, но надеждни опорни точки, на базата на които може да се спекулира за цялото. Който се нуждае от абсолютна истина, той трябва да се обърне към Бога".
И все пак... Когато Ездра пророкува за света, който от старост става все по-слаб, и вследствие на това истината се отдалечава от него, а се приближава лъжата, той дава и пътя за спасението. За да не се поддава на лъжата, човек трябва да съхрани истината в сърцето си: "Личбите, които ти показах, и сънищата, що ти видя, и тълкуванията, които чу, вложи ги в сърцето си" (III Ездра 14:8).

Свидетелстват Макгахан, Скайлер и Беринг

Каква е истината за Батак от 1876 г., която всеки здравомислещ българин трябва да носи в сърцето си? Истината на очевидците... Американецът Юджийн Скайлер, посетил мястото на клането заедно с Макгахан и Шнайдер, пише:
"Аз посетих Батак на 1-ви август. Влизайки в селото, минах покрай малка дупка на хълма, в която преброих повече от 100 черепа, които явно са били отрязани с остър инструмент. От малкия им размер и кичурите коса, прилепваща все още към тях, те без съмнение бяха жени. Кучетата, които бяха много на брой и гризяха костите, избягаха при моето идване. По-нататък полето бе пълно с черепи и скелети".
Англичанинът Уолтър Беринг, посетил Батак на 31 юли 1876 г., потвърждава свидетелствата на Скайлер и се обръща с нелицеприятни въпроси към Едиб ефенди, приготвил официалния турски доклад, от който се разбира, че не мюсюлмани са клали българите, а българите нападали мирните мюсюлмани, които, щат - не щат, се наложило да се защитават:
 "Един турчин, който ме придружи от Пазарджик и който по пътя гръмко осъждаше бунтовниците, изцяло смени тона си, когато видя какво бяха извършили сънародниците му. Беше обзет от ужас не по-малко от мен.
Докладът на Едиб ефенди относно Батак не подлежи на критика. Имам сведения, че той никога не е ходил там. Бих искал само да му задам два въпроса:
1. Беше ли цялото село, което е построено главно от камък, изгорено само поради няколко "b?tisses en bois" (дървени бараки - б.м.), запалени, за да се доближи църквата?
2. Дали жените, обезглавени вън от селото, за костите на които се караха кучетата, когато ги видях, са убити в предполагаемия бой?"
Тези свидетелства на Скайлер и Беринг са всъщност малка част от нещата, които те и другите европейски анкетьори са видели с очите си в Батак месеци след трагичните събития...

Това са факти, другото - измислици

Когато застанеш очи в очи с фактите, нямаш нужда от "прочити". Сърцето е съпричастно на истината, ако я носи в себе си. И няма нужда някой да му я доказва. Истината носи покаяние. Истината носи прошка. Тъкмо защото тя, истината, е от Бога.
В пътеписа си от 1897 г. "През марта на Чепино" Алеко Константинов разказва за един от главорезите в баташкото клане Алиш Ефенди, който вместо да е "хванат, осъден и да лежи закован във вериги за изплащане на новите си и стари тежки грехове", е все още големец и приема като такъв поздравите на лъдженските селяци.
От една страна - главорезът. От друга страна - народът, който някога е бил клан от него. От една страна - безгрижното самодоволство на неприкаяния. От друга страна - народът, който му е простил. Да простиш не е проява на "робски синдром", а проява на сила за градеж, за ново начало. Така вехтозаветното "око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога, изгоряло за изгоряло, рана за рана" (Изход 21:24-25), в което някои са затънали, отстъпва на новозаветното "обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят" (Матей 5:44). Така се гради държава. Така се гради бъдеще.
Ако нямаше турско робство, нямаше да има Възраждане, нямаше да има националноосвободителни борби на българите - за самостойна българска църква и политическа самостоятелност, нямаше да има националреволюционно движение, нямаше да има Левски и Ботев, нямаше да има Априлско въстание, нито клане в Батак. Ако Батак е мит, нямаше да я има Руско-турската освободителана война. Не може мит да катурне цяла многовековна империя. Така фактът на освобождението ни от турско робство дава сам по себе си отговор на въпроса: "Батак - мит или история?" Батак. Там, където свършват "митовете" и започва историята. Там, където историята свършва и започва животът. Там, където животът свършва и започва смъртта. Там, където свършва смъртта и започва безсмъртието.
Всичко друго е от лукаваго.
________

Илия Тодев, Батак 1876- мит или история? Актуални текстове по Българското възраждане, второ допълнено издание, ИК ТанНакРа, 2013 г.