"Годениците на Васил Левски" VS фундаментализма

Светослава Рудолф

Може да изглежда странно на пръв поглед, но книгата ми "Годениците на Васил Левски" няма за цел просто да разкаже подробности за личния свят на Васил Левски. Още от самото начало я замислих като акт, като вик, ако щете, срещу фундаментализма днес. 

А фундаментализмът - във всичките му аспекти - е най-уродливото обществено явление в нашия живот. То убива всеки ден. Уродливо е тъкмо заради "чистите и свети" подбуди на фундаменталистите - убийци! 

"Годениците на Васил Левски" е книга за любовта. За нежната, романтична и силна любов на един мъж. (Фундаменталистката пада в екстаз само пред Месията.)

Стигаме до въпроса - защо този мъж да не е Васил Левски? Кой и защо му отказва правото да люби? Кой и защо ми отказва правото да информирам за това? (Фундаменталистката смята, че само тя има права над Левски.) Кой и защо забранява на читателя да знае?

 "Годениците на Васил Левски" е книга за откритието на нещо важно, но неподозирано или малко известно за една значима личност. (На нещо, смятано от фундаменталистката за табу.). Репортерът в разказа не съм само аз, тоест авторът. Репортерът е обобщен образ на човека, който се рови в прашасали книги и скъсани вестници, ходи по села и манастири, връща се там многократно, издирва свидетели, убеждава ги да отворят домовете си и да говорят, задава въпроси не само на тях, а и на себе си, постоянно се съмнява, докато не намери доказателства, пече го слънцето, огрява го месецът по местата на главния герой, същото слънце, същият месец, огрявали и него, докосва с пръсти онова, до което се е докосвал  и той, поема всеки мирис, цвят и звук на зазоряването,на тъмата, на есента, подушва риска и го усеща с кожата си - такъв, на какъвто е изложен главният герой в действителност, може би. Вълнува се, когато той е с любимата жена. Страда с него, когато тя му липсва. Особено, когато трябва да я пожертва. И най-вече, когато това се случва няколко пъти... Така "репортер" всъщност става читателят. Читателят се нахъсва, читателят тича, чуди се, размишлява, разкрива и преживява. (Фундаменталистката, за жалост, е лишена от такива сетива.)

В крайна сметка "Годениците" е книга, в която Васил Левски оживява. Той диша, пее, състезава се, закача се с шеги, на които всички се смеят, буйно гърми във въздуха, наслаждава се на вкусни гозби, играе хоро до най-хубавата мома, прави й подаръци, задължително!... (Докато фундаменталистката бие чело пред мъртвеца на иконата.) 

А не бива ли да оживее? Не искаме ли? Може би Левски не ни е нужен жив? 

Представете си, опитайте се да си представите само за миг - какво ще стане, ако живият Васил Левски влезе сега в Народното събрание, в мола, във вашата стая? Ще стане страшно. Първо ще настъпи шок, а след това..., не ми се мисли... Дотук ни е довел фундаментализмът. Той е проникнал дълбоко в нас,той ни е комплексирал, той ни е пречупил, той ни е ослепил и скопил. 

В цялата съвременна литература имам една най-любима творба - "Духът на поета" от Стефан Цанев. И един най-любим момент - когато след освобождението много бивши "апостоли на свободата" хубавко са се загнездили на тлъстата политическа трапеза. Изведнъж Христо Ботев, който се оказва, че не е загинал, идва, тропа силно по вратата и настоява да ги види... Наистина настъпва шок. Цялата благовидно натъкмена, общоприета конструкция се преобръща. Като пред Страшния съд. Но на онези, които не са гледали постановката в Народния театър, няма да отнемам удоволствието да видят финала сами... 

По никакъв начин не искам да си присвоя сравнение с колос като Стефан Цанев. Но има нещо общо в самата ситуация. Общо е лицемерието. Лицемерието, залегнало в ценностната основа на фундаментализма. Този, удобният за всички фундаментализъм. При него Васил Левски е плакат в медиите на 19 февруари. При него "светците" на българската свобода стоят на портрети зад гърбовете на властимащи,които вършат престъпления спрямо своя народ, всеки божи ден. 

Излиза, че Левски не ни трябва жив! (Иначе фундаменталистката нямаше да може да хлипа по студиата за неговата мъченическа смърт.) Впрочем, имам една нестандартна, но доста полезна за емоционалната ни хигиена идея - нека да се забрани портретите на Левски и Ботев да се окачват в административни кабинети и сгради на властта. Не им е мястото там, поне засега.

Емблематичният вестник ДУМА се принизява,

 като става трибуна на фундаментализма. Най-малкото, защото би трябвало догматичният подход да е останал в миналото на левицата.

Но да се върнем към "Годениците". След публикуването на книгата един психиатър ми каза, че любовта с жена е необходима на революционера психически. Елементарно казано - за баланс на личността, баланс, който е екзистенциално важен, особено при него. За баланс срещу опасностите и смъртта. Сиреч, Васил Левски е постигнал върхове като революционер, защото е имал пълноценен живот. Защото е обичал и е бил обичан.   

Един негов стих, написан в тефтерчето със собствената му ръка, казва всичко:

"Сбогом,мила,

кой знай дали

щеш ма видиш

вече жив.

Но, драга, не щеш ма 

забрави,

ако падна аз убит."