Гласът на хората

1 май, Ден на труда. Дали звучи изтъркано или не, отново хиляди българи излязоха по улиците.
Я, ама тук има толкова много млади хора, изненада се вчера минувачка, пресичаща пътя на социалистите. Изненада се, защото млади хора наистина имаше. Те вървяха редом до по-опитните и по-възрастните. Не се срамуваха, не извръщаха поглед, макар и дочувайки подмятания "социалисти - комунисти". До тях хора с побелели коси крачеха, без да се плашат от жарките слънчеви лъчи. Бащи водеха невръстните си деца. Всички бяха там, всички отбелязаха Деня на труда, защото... Защото бяха гневни. Гневни на безработицата, ядосани на мрачното бъдеще, възмутени от високите сметки и празните обещания. Въпреки това всички те бяха по улиците на различни градове, за да празнуват.
Безработните празнуват Деня на труда, звучаха лозунгите от плакатите, съпътстващи вчерашните шествия из страната. Може би това е изречението, което най-кратко и най-ясно обрисува настоящето. Въпреки опитите на лицата от екрана да убедят народа да си сложи розовите очила, въпреки химерните обещания за добро бъдеще и приказните думи за цветно настояще, хиляди българи извикаха "Стига". Стига на празните приказки и забравени обещания, стига на думите, които нищо не значат - казаха го хората, които отбелязаха Деня на труда, тези, които се включиха в редиците заедно с членовете и симпатизантите на БСП. Същите тези хора показаха, че са гневни, но показаха, че имат и надежда. А тази надежда полетя нагоре - със стотиците червени балони, които полетяха в небето.