Гилотина на булевард "Ротшилд"

Едва ли някой ще намери аналогична ситуация в най-новата история на Израел. Ураганът на недоволството, което заля през последния месец сочената като силно просперираща еврейска държава, показа ясно, че нещо се е променило, и то коренно. Случи се това, че в едно прекрасно лятно утро обикновеният израелец се събуди с усещането, че вече не е изоставен на съдбата, а се е превърнал в част от народа си. И бързо намери посоката, в която трябва да поеме, защото осезанията най-сетне му показаха, че в родината му се е появила нова, мощна политическа сила, която трудно може да се вмести в рамките на понятието "партийна". Обикновеният израелец усети, че самото понятие означава и носи сила, в която той самият като че ли от десетилетия бе престанал да вярва и която има едно простичко, но съдържателно име Народ. Жив, темпераментен и истински като самия него, отделният човек, но и като всички останали в обществото, в което живее и което сякаш най-сетне намери куража да се изправи срещу заблудите, експлоатацията, безнадежноста.
Израелецът усети и нещо много различно в собствените си разбирания за държавата си. Разбра, че тя може да бъде и съвсем различна, стига някой да съумее да я насочи към обновление, при това не по принципа на властовия вертикал "отгоре-надолу", а да я изгради единствено като връзка с народа по стария демократичен начин "отдолу-нагоре". Да я възроди не като държава на подчинената външна политика, на военните стратегии, на разюздания бюрократизъм, а като социална държава на хората. И не като еврейска държава против палестинци, араби и други народи, а против олигарси и финансови "барони".
Прави впечатление, че повеят, който понесе през съдбовната пролет на 2011-та буреносните облаци на недоволството не само над арабските, но и над много други страни и народи по света, достигна Израел, но в един значително по-филтриран и зрял в същността на нещата вид. Исканията да се възроди социалната държава днес в Израел не се нарежда сред най-главните приоритети на народа на тази страна. Същността на случващото се там се състои в зажаднялоста на израелците да живеят в държава, в която действат високите морални принципи и стандарти, в която властите смело и решително биха противодействали на разпасалите поясите си (под прикритието на теорията за пазарната икономика) сили, в държава, която бе се справила с грубото разграбване на народа и би съкратила мащабите на социалното неравенство.
     
        Палатковите градчета

които изникнаха като изневиделица по всички краища на страната преди месец, бяха прокламирани от своите създатели като миролюбивото оръжие на надеждата (доколкото двете понятия са съвместими) на израелското общество, че има път към постигането на изглеждащата химерично идея за създаването на държава на народа, която няма да обслужва интересите не малка група влиятелни лица и групи от населението. Звучеше добре, справедливо и честно. Жителите на първото градче, разположено по един от най-известните булеварди в Тел Авив - "Ротшилд", постави пред обществеността един от най-наболелите въпроси за съвременен Израел - липсата на жилища, както и непосилните вече цени за покупка или наеми. Справедливо и точно искане, породено от развихрилата се през последните две десетилетия нечувана спекула, изобилно толерирана от самата държава. Истината е следната - в Израел се стори, непрекъснато и упорито. Ден след ден никнат нови сгради, цели комплекси, модерни, с изрядна инфрастуктура и образцови търговски площи. Не липсват и центрове за развлечения, административни комплекси, детски площадки и градини, паркове... Но така започват и премеждията. Всичко, изброено дотук и касаещо задоволяването на жилищните нужди през последните години, очевидно е било подчинено почти изцяло на мераците на близки до властите кръгове от предприемачи, финасови среди и прочие сегменти на едрия капитал. Малка ретроспекция. Отчитайки огромната вълна от еврейски емигранти от цял свят (предимно от бившия СССР), които логично в голямата си част са били хора без солидни парични натрупвания, както и на шансове за успешна бърза адаптация и трудова реализация в страната, споменатите по-горе имащи са развихрили богатото си въображение и възможности за печалба. Продажбата на стария жилищен фонд, твърде примитивен между другото, е отключил и първите прояви на ненадминатата по величието и мащабите си спекула. Логиката подсказва, че старите собственици са намерили далеч по-лекия начин да заживеят по-нашироко, а новите... Всъщност пристигналите откъде ли не новоизлюпени израелци, щат не щат, поемат бремето да заживеят в страната малко по-сносно, независимо от предлаганата с нескрит цинизъм от първите (след 1948 г.) заселници формула "А ние как живяхме в палатки"? И, разбира се, си плащат. Може би именно някъде около този аспект се корени и част от същността на моралното разделение на съвременното израелско общество. Между другото силно впечатление (в контекста на "Палатковата революция") прави една малко странна, но очевидно и честна констатация, обрисувана чрез езика на статистиката, изведена под едри заглавия в някои медии. Става дума за това, че на бул."Ротшилд" близо 80 на сто от присъединилите се в палатките протестиращи влизат в състава на тези 40 на сто от гражданите на страната, които покриват и дори надминават нормите за реални представители на средната класа. Докато представителите на бедните слоеве са едва 5-10 на сто. Кой тогава и за какво всъщност протестира?
Но нека се отклоним и към другите акценти на протеста. От палатковите градчета започнаха да пристигат индикации, че в страната всъщност май почти всичко не е наред. Заговори се за високите цени на хранителните продукти, за сриващо се потребление на основни стоки, за абсурдни скокове в ръста на цените, за корупция, за тенденциозно фриволно ценообразуване. Транспортни неволи, влошаващо се медицинско обслужване, намаляване на социални помощи, проблеми с образователната система и т.н. 
        Един паралелен поглед:

едва ли в нашата страна някой би се учудил на подобни искания. Ако отчетем стандарта на живот в Израел, реалният обем на социалните придобивки и обезпеченост, далеч по-безболезнения начин да изкараш прехраната си, дори ако си представим степента на сигурността (в полицейско-военен смисъл на понятието), едва ли бихме оправдали протестите, обхванали тази страна. Но все пак - нека да потърсим отговор на десетте основни въпроса (цифрата не е заимствана от библейските десет Божи заповеди), на които израелското общество настоява да получи спешен отговор от своите управляващи. Между другото тук е мястото да спомена какво според мен символизира доста внушителния макет на гилотина, поставен сред палатките на "Ротшилд". Дискусиите по темата не бяха многопосочни. Известна част от анализаторите видяха в тази инициатива ясна подсказка за премиера Нетаняху, че е време да си ходи. Видите ли - той си знаел къде.
Очевидно воденото от него разнобойно коалиционно правителство не можело да се справи с предизвикателствата, породени от кризата.  Интересното в случая е, че като привкус към основанията за подбна идея въпросните аналитици привмъкват тезата, че десният и твърде краен ястреб Нетаняху се бил заиграл на вътрешната политическа сцена с прескачащи от партия в партия политически лидери и за да запази властта си, бил готов на всякакви компромиси с левицата. Други пък изкарват премиера като символ на военолюбието, което било основното му кредо. Трети, четвърти, пети... нека не ги изрбояваме. Става ясно, че в политическите среди на Израел се е достигнало до пускането на димни завеси около признаването на факта, че Нетаняху показа решимостта си да воюва с олигарсите не е на дневен ред. 
Гилотината преседя на "Ротшилд" ден-два и изчезна. Било твърде груб намек. Струва ми се обаче, че тя символизираше нещо друго и не случайно се появи сред палатките на известния булевард, защото мнозина от палатковия град (N Първи в Израел) се усетииха за друга една подсказка. Че ситият на гладния не вярва. За илюстрация ще припомня кой е Ротшилд и с какво са влезли той и неговият род в световната история. Световната криза, между другото, и тя припомня нещо в този дух. Гилотината, макар и зловеща, е създадена, за да наказва, но и като символ на превантивността. Тези, които в действителност я махнаха от скромния й пиедестал, всъщност май усетиха намека, че в едно очевидно брилянтно скроено консуматорско общество да се правиш на страдалец, без да си страдал (поне достатъчно), е най-малкото цинично. А е повече от ясно, че обществеността на Израел вече оценява точно това понятие като може би най-достойното за наказание.  Със същата тази гилотина. И така:

     Десетте въпроси без отговор

Как става така, че в страна, поддържаща успешна икономика, расте числото на гражданите, живеещи под чертата на бедността?
Възможно ли е да се случи така, че броят на приказно богатите хора в условията на най-тежката в историята на света икономическа криза да нарасне с повече от десет на сто? 
Какъв морал имат медии, които ежедневно доказват колко щастливо живеят хората в Израел, докато разслоението между бедни и богати расте с огромни темпове?
Защо стачките и протестите заради нежеланието на правителството да се вслуша в народния глас още не са парализирали страната? Има ли там профсъюзи, които да отстояват социалните права?
Страна, разбиваща училищното образование и търсеща посредством законите за миграцията свежи попълнения от чужбина, може ли да търси място сред водещите страни в света?
Израел, който дава редица примери за висша медицина, защо допуска лекарите да протестират с месеци, да напускат страната си, или да обявяват гладни стачки, за да привлекат вниманието за ужасяващото положение в здравеопазването?
Там, където младите нямат възможност да придобият дом, а старите изнемогват от недостиг на средства, кой би останал да живее?
Докога лумпенизацията на обществото ще се възприема като "стимул" за борба с изострянето на социално-класовите различия?
Кой присвоява националния доход на една държава? Не че ще го върне, но струва ли си да се опита?
Как се стига до задънената улица и вярвате ли в честния отговор на правителството?
Говорим все пак за "Лятото на израелското недоволство", макар и без много детайли.