Героизъм за собствена консумация

Знае се кои народи живеят добре - които нямат необходимост от герои. Ние обаче без това не можем. Нужни са ни герои, след които да тръгнем, пък дали ще бъдем докрай с тях, е друг въпрос. Най-често ги зарязваме по средата на пътя и си търсим нови. Сигурно затова някои дори сами се предлагат. Макар и не на пътя, а на улицата. И не с пушка или сабя, а с ключ от баровски джип в ръка.
Такъв е случаят с шефа на Националната ветеринарномедицинска служба. Едно счупено стъкло на луксозното му возило и самогероизацията започна. Ако някой си мислел, чухме в ефира, че така ще го стресне, ще го уплаши и ще го накара да отстъпи, не е познал. Борбата с внасяните изрезки от салам, титулувани от властта с едно колкото поетично, толкова и музикално наименование, щяла да продължи. Още миг и публиката щеше да ахне, но се оказа, че счупването няма нищо общо със служебните подвизи на кандидат-героя. Най-банален инцидент от онези, които са ежедневие. Стана ясно обаче, че в джипа си началникът държал чанта с документи. Макар и да е ветеринар, той трябва все пак да поназнайва какво става и в света на хората. И докато правителството не осигури елементарна сигурност по улиците, да не се отнася толкова безотговорно към документите. Защото следващия път може точно те да изчезнат. И да му се наложи да се обяснява като експремиера, който се видя в ядове дори не за цяла чанта, а само за няколко папки.
В суматохата обаче май забравихме, че докато сегашният министър беше главен секретар на ветеринарите, в България бяха внесени 75 тона 20-годишно ирландско месо. Спрямо което изрезките от салам изглеждат като деликатес. Наши производители дори признават, че не ги продават, а ги дават като бонус на служителите. И ако с изрезките на практика изяждаме бонусите на европейците, то ирландското говеждо беше канцерогенно, та доста подло беше да ни го пуснат за консумация.
По неписано правило стане ли нещо по-така на улицата, то без протакане влиза в парламента. И даже не минава през скенера за проверка. Героизмът на ветеринаря стигна чак до пленарната зала. Където Волен Сидеров направо от трибуната заплаши с партизанска борба. И не защото е септември - най-партизанският месец. А за да не допусне в управлението синьо-червената мафия, както се изрази главният атакаджия, заимствайки  безцеремонно израза от Жорж Ганчев. С други думи, той намира за достатъчно демократично да се премине към немирни методи, когато мирните се изчерпят. Това звучи като творческо развитие на марксизма-ленинизма в условията на новото хилядолетие. С изказването си Сидеров с един замах отхвърли всички нападки срещу партизанското движение, изговорени глупаво и дори вулгарно в пленарната зала през последните двадесет години. Щом в мирна ситуация е нормално да се пристъпи към въоръжена борба, какво остава при война като Втората световна! Тогава партизанските отряди са напълно легитимни и не случайно навсякъде, с изключение довчера на България, се смятат за сили на прогреса.
Сидеров обаче е прав в едно - големият грабеж на България наистина започна през 1997 г. Няколко хиляди предприятия - три четвърти от дълготрайните материални активи на страната, бяха разпродадени за жълти стотинки. И то не за да заработят по-добре, минавайки в частни ръце, а за да бъдат нарязани и изтъргувани като старо желязо машините и съоръженията. Вместо да се инвестират в икономиката, парите се вляха в частни авоари и отидоха за паразитно потребление на богоизбраните.
Тази риторика дълги години беше в арсенала на социалистите. Тя почива върху факти, справедлива е и се радва на голяма чуваемост сред широки слоеве от населението. Напоследък обаче ние странно мълчим и Волен и Бойко завзеха този терен. Застават в героични пози, но не за друго, а да препоръчат партиите си като единствените, които не са участвали в грабежа на България. Което вече наистина ни идва в повече. Волен днес може и да е срещу лидера на ДСБ, но когато се разграбваше страната, сегашните управници не реагираха толкова драматично. Достатъчно беше Костов да нарече пенсионерите "алчни старци, изпълзели на припек" и Сидеров веднага го печаташе с едри букви във в. "Демокрация". Достатъчно е и да видим имотното състояние на мнозина от сегашните властимащи, за да се убедим, че не са бягали като дявол от тамян от разграбването на страната.
И докато високопоставени персони си мереха амбициите, в Кюстендил отново млад човек посегна на живота си. От началото на мандата това е шестият случай само в този град. Явно героизмът на политиците си остава за тяхна собствена консумация, той никак не трогва онези, чиято орисия е да избират, а не да бъдат избирани. По случайност името на последния обесил се е Бойко. Каква малка страна, а какви противоположни светове!

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info