Просията като съвременна професия

Преди няколко години семейна приятелка, медицинска сестра по професия, ни разказа как в нейното отделение довели бездомник. Като хора, положили Хипократовата клетва, здравните работници помогнали на човека. След няколко седмици тя видяла същия клошар да обикаля сред пътниците в трамвая и да проси. А бил мъж, който преспокойно можел някъде да си намери работа. Той я познал и с пълно гърло извикал: "Сестра Петрова! (името е променено) Я ме виж! Сигурен съм, че за два-три дни изкарвам повече пари от теб за месец!"
Тази история е, колкото смешна, толкова и възмутителна, защото ни кара да се замислим.

Нима са възможни такива схеми?

Докато си купувах обяд, с периферното зрение видях млад циганин да седи на тротоара и да иска пари от всеки минаващ - дете, възрастен, българин, чужденец, не го интересуваше, само повтаряше като мантра: "Дай ми малко стотинки за храна". Погледнах го и набързо прецених, че този младеж би бил много по-полезен на строителната площадка, като куриер или въобще... като нещо различно от просяк. Но той бе избрал по-лесния начин. Като много други.
И вероятно случаят нямаше да ме впечатли толкова, ако само след броени секунди не се бе появил друг ром, приблизително на същата възраст като първия, но много по-добре облечен, накичен с ланци и гривни, който попита на висок глас: "Върви ли работата тук?" Просякът нищо не отговори, само потупа единия си джоб, който изглеждаше доста тежък от получените монети. Новодошлият, все така нагло, продължи: "Знам едно място, малко по-нагоре, където дават повече". И го завлече натам.

Мафия

Че това е чиста мафия, е обществена тайна. Но че вече дори не се крият, е много по-притеснително. Подобно на тези, които си продават гласа по време на избори - съвсем открито на улицата се уговарят "колко да искаме този път". И на човек му става гадно и противно, особено ако си изкарва заплатата по честен начин.
Попитах няколко души, които работят в райони с много просяци, как се чувстват. Всички бяха категорични, че е несправедливо да имат работно време, задължения, а същевременно пред тях някой, който само седи с чашка в ръка, да има повече пари в края на деня. "Ако ги питате, повечето го правят, защото имали малки деца вкъщи. То и ние имаме, но искаме да им дадем добър пример", отговарят те.
Върхът на цинизма е, когато същите тези, уж нуждаещи се хора, те поглеждат, пълни с досада (сякаш е много трудно да седиш на едно място по цял ден и нищо да не правиш) и вулгарно извикват след теб: "Мацко, дай лев-два за лекарства". Инстинктивно ти идва да отвърнеш: "Мацко" казвай на котката вкъщи". Но после до съзнанието ти достигат думите, че дори вече те определят колко да им дадеш! Вероятно като приемем еврото ще се наложи да сменят репертоара, но не се съмнявам, че бързо ще се ориентират.
Казват, че битието определя съзнанието.
На Карл Маркс принадлежи тази прословута и масово използвана фраза. Всъщност това е съкратен вариант, който в своята пълнота изглежда така: „Не съзнанието на хората определя тяхното битие, а напротив, тяхното обществено битие определя тяхното съзнание” (из „Към критика на политическата икономия”, 1859 г.). Следователно, излиза, че начинът, по който мислят и действат хората, зависи изцяло от тяхното обкръжение и от начина, по който живеят, и че съзнанието им може да се промени само ако се промени битието им. Следователно битието не се повлиява и изменя от съзнанието, а става обратното - промененото вече от нещо битие изменя съзнанието. 
Но дали е така?
Мога да дам пример с Китай, където съзнанието определя битието. Отново по въпроса с просяците. На чужденците им прави впечатление веднага, че в Пекин, столичен град, няма хора, които да обикалят и да искат пари. Разбира се, веднага изниква въпросът: "Как така?" Любопитството надделява и когато питаме местните на какво се дължи този "феномен", защото за западния човек то е това, отговорът е повече от изненадващ. 

За китайците е унижение

да просят. Затова те са съгласни да работят, да помагат срещу скромно възнаграждение, но да седнат някъде с протегната ръка - това никога няма да се случи. Защото такива са им културата, възпитанието, манталитетът. Така учат децата си - че парите трябва да бъдат заслужени, а не дадени като милостиня. Защото е въпрос на достойнство. Пък и вкусът на храната е по-различен, когато знаеш, че сам си изработи парите за нея.
Но ние сме изправени пред "демократичната, западна реалност", където никой не може да задължи никого да работи. На повечето бедни им харесва да си стоят бедни и да будят съжаление.
В Доминикана например местните изкарват много добри пари от туризма, но предпочитат да живеят мизерно и да показват окаяните си колиби, за да може богати туристи да им дават още пари, защото така е по-лесно.
Все повече хора прибягват към професията на века - просията, защото се оказва доходоносна и въобще... ценностната ни система е обърната с главата надолу.