Гениален художник, пръв футболист

По особено лицемерен начин премиерът Бойко Борисов се отказа от титлата "Футболист на годината". Помоли организаторите да занулят анкетата, която се организира за пръв път като анкета сред футболните фенове, а не само сред журналистите. А начинът е лицемерен, защото само броени дни по-рано той обяви, че ще приеме тази титла, защото му прилягала, а и се чувствал добър играч. Промяната в мнението, което е типична черта на Борисов, този път даже не беше предизвикана от някакъв граждански протест, както се случи през есента, когато гласяха Борисов за почетен член на Съюза на художниците, а скулпторът Велислав Минеков се противопостави на това. Днес премиерът нямаше конкретна причина да отказва да бъде награден, особено че анкетата би била само компонент от крайното класиране, тоест спортните журналисти можеха (ако им стиска) да изберат друг първи футболист на родината за 2011 година. Явно беше, че целта е била Борисов да спечели, а с един царствен жест после и да откаже инак "съвсем заслужената" чест. Ако Борисов наистина беше скромен, нямаше да чака, а щеше да помоли да го занулят още в началото на анкетата, а не в нейния край, когато хем ще се пъчи, че е бил пръв, хем че е скромен и мъдър ръководител.
Впрочем струва си медиите (ако имат кураж) да запитат защо и кой включи Бойко Борисов сред опциите за футболист на годината, при положение, че той е

аматьор от един третодивизионен отбор

прочул се главно с премиерския съотборник Николай Вучев - Вучката, който впрочем имаше абсолютно същите основания да бъде в анкетата "футболист на годината", каквито има и Бойко Борисов. Дали е включен, за да му се подмажат? Разбира се, който има съмнение в това, е или зомбиран привържетник на ГЕРБ, или странен наивник. Но даже Борисов да има някакви успехи в някакви митични мачове, в които "Витоша" от Бистрица бие с 18 на 2, то е изключително съмнително дали те са реални, или просто и други хора са се подмазвали на премиера, "пускайки" му победата или поне възможността да вкара гол, за да изчетка титаничното си самочувствие. "Непобедимостта" на Борисов на спортния терен или на тенис корта е толкова съмнителна, колкото и "непобедимостта" му на избори - и в единия, и в другия случай имаме или манипулации, или страх, или стремеж да му се услужи.
Самият факт, че Борисов бе включен в анкетата, показва раболепие от един много опасен тип - организаторите просто са решили да натрупат точки пред властта, надминавайки познатите хоризонти на лакейниченето, което стана типична черта в днешното управление. Какво са искали те с това, е друг въпрос. Може да е приятелска услуга към Борисов, може да е просто подмазване, може да е и прелюдия към предстоящо искане на нещо от властта. А може би самият Борисов си е поискал? Не е изключено, предвид, че една от най-честите му фрази на правителствени заседания е "А вие защо не ме хвалите мен". Е, разбира се, Борисов едва ли е викнал някои спортен шеф на килимчето, за да му заповяда да го направи и "Футболист на годината", но нищо чудно някъде по трасето да се е "изплъзнал" намек в тази посока, нещо от типа "А аз като малък, докато ядях филии с мас и ритах топката, толкова мечтаех да стана "Футболист на годината"... Ако е имало такава реплика, със сигурност са се намерили и правилните хора, които са побързали

да задоволят премиерската суета

Тревожещ е и въпросът защо в спортните среди не се намери поне един човек, който да протестира срещу този позорен акт на полягване пред властта. Нямаше го спортния аналог на Велислав Минеков или на Цветозар Томов, който се противопостави на почетния докторат на Христо Стоичков. А нали спортистите са именно тези мъжки момчета с дух, самочувствие и независимост, които не цепят басма никому. Уви, във футболните среди не се появи човекът, който да каже "Почакайте, какво вършим". Макар че подобни протестни действия са индивидуални и изглеждат донякъде отчаяни. Тъжно е, защото индивидуалният акт на протест е нещо принадлежащо на тоталитарните общества. Също както и самата възможност върху една гражданска структура и инициатива да се налага подобна форма на натиск и контрол, защото в едно демократично общество идеята премиерът да стане почетен художник или почетен футборист е немислимо. Особено когато става дума за инициативи, правени не от държавни структури, а от гражданското общество.
Въпрос на друг анализ е дали тази анкета е реална, защото мотивация за гласуване за Борисов тук няма - както и по-горе бе казано, той нито е професионалист, нито е бил такъв в миналото. Жалките опити да се обясни, че е направил много за футбола и спорта и затова редовите фенове са гласували за него, не са убедителни. Ако Борисов е дал толкова много за футбола, няма лошо Футболният съюз да му даде някаква награда или да му изрази благодарност. Вероятно "феновете", които така масова гласуваха за Борисов, са или държавни чиновници, или членове на ГЕРБ, на които е дадено съответното "окръжно" как да постъпят. Но ако е така, то това спортно събитие се превръща в политическо. Още

по-нелепо е обяснението

че това била гражданска "присъда" за състоянието на футбора у нас. За кое негово състояние - за това, което Борисов рязко е подобрил, или за онова, което е лошо, защото и тук сякаш има един странен дуализъм, както се случва и в икономиката - хем сме най-добре в Европа, хем в бюджета няма пукнат лев...
Ясно и на малките деца бе, че щом Борисов вече е в анккетата, то той ще бъде пръв. На всяка цена. Дали пък това не беше второто му закъсняло "отмъщение" към агитката на "Левски", която през септември му подвикваше един епитет, характерен за леките жени. Същата агитка бе бита от полицията на следващ мач, а днес на ход е пиарът - феновете всъщност обичат премиера. Та нищо чудно и да се окаже, че в Разград агитката е освирквала някой си друг Бойко, а не този, когото феновете боготворят.
Струва си да се анализират събитията около сюжета "Футборист на годината", защото те не просто повтарят прецедента, създаден от художническия съюз, а и се превръщат в една опасна тенденция - за пръв път в демократични условия лакейниченето на държавни или граждански структури става официализиран начин Бойко Борисов да бъде накаран да си свърши работата - СБХ го направи почетен член, за да си вземе сградата на ул. "Шипка" 6, която впрочем не е на Борисов, а е държавна все пак. Спортните среди също четкат самочувствието му, а университетът в Пловдив - на неговият фаворит Христо Стоичков. Казаха ни, че щом премиерът помага да се намерят спонсори на провинциалния футбол и държавата дава собствеността върху стадионите, той е напълно достоен за "Футболист на годината". Това е не по-малко шокиращо - та нали Борисов дава пари

не от своя, я от държавния джоб

И е явно, че ако  Бойко Борисов "помоли" (особено с външността, манталитета и при бившата си професия - не пожарникарската, а другата, която е упражнявал през 90-те години) потенциален спонсор да стане реален, то този спонсор няма повече от един вариант на отговор. Общото в случая освен че Борисов прави добри дела с чужди пари, е и фактът, че подобни титли много, ама много намирисват на корупция, ако идват като благодарствен отговор за това, че премиерът е свършил нещо, при това свързано с икономически изгоди на даващия титлата.
Разбира се, точно на такова твърдение Борисов ще скочи като ужилен, а всъщност и вече го направи - отказа плакета на СБХ с мотива, че струвал два-три лева. Каква ти корупция при нещо, което струва колкото две бири или три хляба. Но корупцията в крайна сметка има и неимуществени измерения, например рейтингът. Навън текат протести, хора се вдигат на стачки, ядосани са, влаковете не вървят, а тракторите са в готовност да се върнат в центъра на София. И в това време обаче Бойко Борисов се къпе в народната любов - на художниците, на феновете на отборите, на всички други, освен малцината гадни подстрекатели и лумпени, които искат пари. Ако някога има "закони на Борисов", то един от тях неминуемо ще гласи, че тези, които поискат от него пари срещу някаква титла, похвала или услуга, са добри хора, а тези, които му ги искат просто така - са лумпени. И е съвсем ясно, че колкото повече затъва авторитетът на властта, толкова повече ще нараства този стремеж към титли, звания, награди, създавайки за обществото една паралелна реалност.
Тук по-странното е, че такава паралелна реалност си създава и самият Борисов - човекът, който е прочел, по неговите признания, само една книга в живота си, явно

съвсем сериозно си вярва

че не просто трябва да бъде хвален, но и че около него витае някаква особена гениалност и всестранна развитост - той е политик, футборист, художник (че даже и бъдещият Пикасо, чийто талант ще разцъфти на стари години), икономист, тенисист, каратист, доктор на науките, любовник, че и световен лидер, под чието ръководство България се подреди до най-богатите и стабилни страни с, както го каза самият премиер, "вторият най-голям малък дефицит").
Явно е, че той вече все повече си вярва в тези неща, че ги приема за естествени. А истината е, че чак такова чудо не е имало и при Тодор Живков, който макар да заиграваше и със спорта, и с интелигенцията, никога не би си позволил да се прави на това, което не е. Даже и в Румъния в ерата на Чаушеску нещата бяха някак разделени - той беше "кондукатор" или вожд, а съпругата му Елена бе големият учен в семейството.
Някои биха опонирали на тези думи с това, че в крайна сметка Борисов се отказа от тези титли. Обаче всичките откази са предизвикани или от индивидуални протести на интелектуалци със собствено мнение, или са явно лицемерни. Властта навлиза в нов опасен цикъл, който няма изгледи да спре - напротив, самолюбието и чувството за гениалност на премиера и стремежът за лакейничене ще се подхранват взаимно в нови и все по-стряскащи форми. Нищо чудно младият и все още здрав умствено Бойко Борисов да стигне до манията за ордени, медали и звания, която бе обхванала преди години вече възрастният и тежко болен съветски лидер Леонид Брежнев. Разбира се, има подобни примери и в Азия, арабския свят, Латинска Америка.
Но никой не може да си представи друг премиер от Европа да създава целенасочено около себе си такъв култ. Случващият се фарс всъщност ни отдалечава от Европа и цивилизования свят. А това, което става около Борисов, не е популярност, защото тя все повече ерозира, а именно култ, подхранван от услужливи медии, политици и чиновници. Този култ има своята технология, отработвана с години - Бойко Борисов започна като свеж медиен сюжет, след това бе нещо като рекламен продукт и медиен образ, към който се сложиха свръхочаквания, продължи като политик, когото никой не смее да попита нещо неудобно, след това стана премиер, който уж с неистови усилия ни вади от кризата, а днес все повече заприличва на самовлюбено посмешище.
Но не от типа на онези самовлюбени артисти, музиканти или спортисти, които забавляват аудиторията, а такова самовлюбено посмешище, от което зависят съдбите, качеството на живот и бъдещето на седем милиона българи. Именно затова единствената титла, която Борисов заслужава, без съмнение е тази на "Бивш премиер на годината". Само така няма да е опасен за нацията, а и тогава ще може да се отдаде спокойно на рисуване и на футбол.