Генератори на мъртво вълнение

"Всяко поколение трябва да открие своята мисия и да я изпълни или да й измени."
Франц Омар Фанон (1925-1961 г.) - френско-алжирски революционер, социален философ и психоаналитик

Да се питаме дали Васил Левски, Христо Ботев, Георги С. Раковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа и цялата останала плеяда патриоти-революционери са открили своята мисия и дали са я изпълнили или са й изменили, би било не само проява на историческо невежество, но и кощунствен акт спрямо приноса им за извоюване на независимостта на нашето Отечество и към саможертвата на мнозина измежду тях.
Хронологията на България е изпълнена със съдържателни за нейното биване периоди, както и с преломни събития: самото й основаване; установяването на християнството като официална религия; приемането на славянската азбука; съпротивата срещу попълзновенията на Византийската империя срещу българската държава, а после усилията за освобождаването от византийското господство; героичната съпротива срещу османската агресия; дългите години на националноосвободително движение срещу турското подтисничество.
Колкото и от каквото и да е естество да са отправените критики към настоящата Конституция, включително и от автора на тези редове, неоспорим факт е, е поне номинално тя е обявила в своя преамбюл решителността на нейните създатели - народните представители от Седмото Велико народно събрание, да създадат демократична, правова и социална държава. Тяхната мисия - поне на думи.
Няма да коментираме досегашната успеваемост в намерението за създаване на правова държава. И куцо, и сакато, и кьораво, и глухо - особено те - нашите сънародници в неравностойно положение, на гърба си са изпитали

липсата на върховенство на закона

Издънването в тази насока е широко известно извън границите на България. И не тази е темата на настоящата статия.
Е, като стана тук въпрос за "демократичността" и "социалността", нека анализираме развитието на тези качества на българската държава от 10 ноември 1989 г. насам. Понеже, ако тя наистина функционира като социална, то несъмнено е демократична, затова и нека се фокусираме върху нейния социален аспект. За улеснение ще отбягваме идеологически уплътнени понятия като например "безплатно здравеопазване", "безплатно образование" и пр. Несъмнено, погледнато откъм икономическата страна, здравеопазването в годините на социализма, ако и да не е било платено (с изключение на услугите на ограничен брой лекари и стоматолози, упражняващи частна практика, но същевременно техните специалности са били покрити в сферата на неплатеното здравеопазване от други техни колеги), от гледна точка на отделния пациент, то като цяло е било напълно осезаемо перо в републиканския бюджет. Същото важи и за образованието. Дотираните цени в учрежденските и работническите столове, в почивните станции на профсъюзите, също и за печатните издания, както и за всички културни прояви, в последна сметка отново се заплащаха, макар и опосредствано, от самите данъкоплатци или от извънданъчни постъпления във фиска, който в края на краищата е изцяло собственост на суверена.

Какво показва сравнението?

То ще бъде само щрихирано, без подробности и детайли, защото целта е да бъдат посочени причините за настоящата ситуация, тоест да бъде предложена емпирично обоснована диагностика на основните кризисни явления и несправедливости, както и да бъдат очертани пътищата за прогресивна социална трансформация.
По брутен вътрешен продукт на човек от населението понастоящем имаме 47% от средния в Европейския съюз, а по доходи - 22-23%. През периода 1989-2014 г. обществената производителност на труда (брутна добавена стойност на заето лице) у нас нарасна почти 2,5 пъти, а реалната заплата и пенсиите останаха на около 50-60% от базисното равнище. Същата картина е и от структурата на БВП по елементи на доходите. Освен това протече - и този процес продължава активно - разпределение и преразпределение на доходите извън всички граници на наблюдаваното в други държави подоходно разслоение, присъщо на пазарното стопанство. Всъщност то, с мълчаливото съучастие на държавата, представлява пар екселанс престъпно присвояване, което поражда релефна социална поляризация.
Вече са напълно оформени два социални полюса: 15-20% крайно бедни, чието биологично оцеляване във всеки момент е под въпрос; други 30-40% бедни, или общо над половината от общото население, а на другия полюс са около 1% много богати и други 8-10% заможни. Докато в скандинавските държави например показателите за разпространението на бедността сред населението са: Дания и Швеция - по 5%. Норвегия - 6,7%, във Финландия бедните граждани са 7,1%. Съвсем отделен е въпросът какво се подразбира под "беден" в България, от една страна, и в скандинавските държави, от друга страна.
Тази ситуация би могла да бъде коригирана донякъде чрез ефикасна, умерено прогресивна данъчна система. Но трагичната истина за милиони българи е, че у нас се прилага най-антисоциалната данъчна система в Европа. Българските "плоски данъци" върху доходите и печалбата са 10%, докато най-високите прогресивни данъци в Съединените щати са около 40%, а най-високите ставки на данъка върху доходите в ЕС са 50-55%, а върху печалбата - 35%.
Колкото се отнася до големината на държавния ни дълг, то нивото му, измерено в щат. долари, след грандиозното всмукване на 16-милиарден нов заем от парламентарната команда на Борисов, Бойко, вече надминава големината на до втръсване предъвквания т.нар. "Тодор-Живковски дълг" на България отпреди 10 ноември 1989 г. Но дори и улеснен бюджетно чрез кредити, които ще бъдат изплащани от бъдещите поколения, сегашният управленски екип не утвърждава модела на социалната държава.

Каква социална трансформация

би могла да сложи кръст на този катастрофален за мнозинството от българския народ модел?
В своя доста подробен труд "Защо нациите се провалят: къде са корените на силата, просперитета и бедността?" авторите Дарон Аджемоглу и Джеймс Робинсън излагат тезата за взаимосвързаността на политическите и икономическите институции по отношение на тяхната откритост (инклузивност) или затвореност (ексклузивност) за свободно участие на населението с развитието на напредък или регрес на държавата.
С други думи, ако в една национална икономика преобладават монополите или олигополите, то оформянето по този начин на трайни групи на интереси способства за по-лесното функциониране на корупционните схеми. А като краен резултат е налице структурата на т.нар. "клиентелистки капитализъм", при който отсъства честната конкурентна надпревара, чиято цел - поне на теория - е да предостави на обществото по-качествен продукт (услуга) на по-ниска цена.
Аналогично, ако управленската сфера е захранвана продължително време от един и същи кадрови резервоар, с достатъчно реални и/или формални ограничения за персонални промени на участниците в държавното управление и освен това - което е и най-важното - при липса на нормативна база за пряк и ефективен контрол от страна на суверена върху целия управленски елит, то се създават изключително благоприятни условия за формирането и функционирането на общ политико-икономически комплекс, който до голяма степен на практика приватизира обществено-икономическия живот, естествено не в изгода на извънземните пришълци.
В този ерозиращ държавността процес резервен, но затова пък

постоянно действащ двигател

са и купените медии. Именно те превръщат политическия живот в симулационно представление, в което пищните ефекти и конвейерните сензации, подхранващи и примитивни страсти и интереси, целенасочено изместват дискусиите относно реалните проблеми на българския суверен. Като неусетно пробутват на отвсякъде ошашавените зрители изпитаната технология, че "мълчанието е едно от средствата за масова информация". Винаги, когато е налице, това информационно затъмнение е в интерес на политико-икономическия тоталитарен комплекс в България.
Ето защо на пълнолетното българско население на възраст от 20 до 70 години не се налага да броди през девет земи в десета, за да открие своята мисия. Като изходи от факта, че в древна Гърция смисълът на демокрацията като форма на държавно управление е то да бъде в полза на демоса, тоест на свободното, пълноправно население, в което не е била включвана аристокрацията; немалко от тези граждани на градовете-републики са били бедни. Още в люлката на демокрацията хората са били напълно наясно как знатните и богатите са могли да влияят на изборите, затова и при демократичното управление повечето длъжности са били попълвани чрез жребий измежду гражданите. Изключение се правело само за стратезите и военачалниците. Следователно избирателното право е необходимо,

но не е достатъчно условие

за наличието на демокрация. Когато социалната действителност показва една фрапантна разлика в доходите на едно корнукопично (произлиза от метафоричния образ на рога на изобилието в древногръцката митология - б.а.) малцинство спрямо останалото мнозинство, то моделът на държавно управление не е истинска, а фалшива демокрация. А изборите - надежда са мошеник, който непрекъснато мами.
Практиката у нас неоспоримо доказва, че не е възможно да бъде реализирано демократично управление без плътно контролиране на управленския елит. В противен случай, както са казвали древните римляни: "Abyssus abyssum invocat", тоест "Едно бедствие влече след себе си друго бедствие".
Превръщането на България в демократична, а оттам като следствие - и в социална държава - ето я мисията! Нейното изпълнение е неразривно свързано с изритването на генераторите на мъртво социално вълнение върху бунището на историята.

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.