Ген.-лейт. о.з. Димитър Тодоров - на 90 години

Димитър КОПРИВЛЕНСКИ

Една годишнина днес все повече се превръща в повод за размисли. Нали спомените станаха по-хубави от мечтите. Особено когато годишнината е толкова близо до столетието. Какъвто е 90-ият рожден ден на ракетчик номер едно на България генерал-лейтенант от запаса Димитър Ж. Тодоров. Родил се в Царство България на 8.ХI.1921 г. в Стара Загора. Замесен с маята на борбите за свободен и по-щастлив живот. Кален в редиците на Ремса (РМС - Работнически младежки съюз). И преминал през школата на армията цял почти половин век - 45 години. Отдал силите и знанията си за мечтаното и постигнатото. Съдбата отрежда нему да бъде свидетел, участник, ръководител и активен фактор в създаването, изграждането и достигането на връхната мощ на Българската армия в повече от 130-годишната й история. И ако някому се сторят силни тези думи, нека се срещне, нека поговори, нека попита генерал Димитър Тодоров за Ракетните войски на България. С точно такова заглавие е и книгата му, излязла през 2007 г. и превърнала се в библия за ракетчиците. Библия с известен автор, каквато никой друг не би могъл да напише. Защо ли? Вижте!


Още от гимназиалните си години бъдещият пръв ракетчик става активен ремсист. И когато през септември 1941 г. става войник в 12-и пехотен полк, продължава. Но е надушен, арестуван и жестоко разпитван. Не издава никого, но му лепват 15 години каторга в специализирания за осъдени от армията сливенски затвор "Сивия замък". Ето я маята, за която Вапцаров казва "но в затвора, попаднал на хора..." Следват нелегално обучение, издаване на "стенвестници"... Със задна дата по-късно някои определят 9.IХ.1944 г. като обикновен ден. Но може ли да е обикновен денят, в който от затворите излизат хиляди антифашисти? Един от тях е и войникът Димитър Тодоров.

Доракетни щрихи от биографията

Следва участие във втората фаза на Отечествената война като доброволец. И срещата със съдбовната артилерия. Вече капитан, Димитър Тодоров е назначен за помощник-командир на артилерийско отделение. Няма подготвителни курсове, няма адаптиране. Хвърлен в най-дълбокото на вира, човек или бързо потъва, или дълго дири брега. Но пък мишците заякват за дни. И се зареждат длъжности и звания, обучение и практика. От края на 1945 г. капитан Тодоров е помощник-командир по политическата част на 8-и дивизионен артилерийски полк, слушател и курсант във Военното училище "В. Левски". През 1948 г. е произведен в звание майор, а от 1950 г. - подполковник. Сетне е временен командир на дивизион, на артилерийски полк, слушател във Военната академия "Г.С. Раковски" - София, и Военната артилерийска академия в Ленинград (дн. Санкт Петербург)...
Ето че преди да стигне до "ракетното" си начало, генерал Димитър Тодоров пори браздите и в артилерията. От началото на 1950 г. е командир на 19-и ГАП (Гаубичен артилерийски полк), сетне става началник на отдел "Бойна подготовка" в командването на артилерията в БНА, зам.-командир по артилерията в артилерийска дивизия, командир на артилерийска дивизия, началник на щаба на артилерията в Трета армия, началник на катедра "Артилерия" във ВА "Г.С. Раковски"... Междувременно, за да не изостава, или дори за да изпреварва в теоретично отношение в съответствие с длъжностите си, тръгналият по артилерийската йерархия амбициозен офицер завършва поредица от курсове, в т.ч. и Артилерийския факултет на Военнотехническата академия в София.
И от края на 1960 г. произведеният в звание полковник преди пет години Димитър Тодоров по достойнство заема длъжността началник на щаба на командването на артилерията. Пръв помощник на полковник Мицо Гетовски. И като че ли по-добро стечение на обстоятелствата не може да има. На вратата чука ерата на ракетите!

Ракетни времена, страсти и тревоги

Не е добре, че военачалниците от ония напрегнати години на "блоково противопоставяне" не споделят с белия лист станалото тогава. Макар да е ясно и дори преживяно от всички. А в книгата си "Ракетните войски на България" ген.-лейт. Димитър Тодоров пише: "В края на 60-те и началото на 70-те години (на ХХ век, няма грешка, става дума за 1959-1961 г. - б.а.) съветското правителство и ГЩ на Съветската армия решават да се предложи на... страните-членки на Варшавския договор да въоръжат армиите си с ракетно оръжие..." Днешните набедени демократи следва да пообяснят плача си за независимост, как, аджеба, би могла да се случи тогава.
"През ноември 1960 г. на командването на артилерията на БНА в лицето на командващия, началника на щаба на артилерията и на началника на служба "Артилерийско въоръжение" - МНО, е поставена задачата за практическото внедряване на ракетните комплекси и подготовката на кадри за тяхното бойно използване..." Така последователно, методично, обосновано, подробно... генерал Димитър Тодоров разказва "одисеята" на българските Ракетни войски. В сгъстени срокове поради международната обстановка трябва да се създават и "въвеждат" в плановете за бойна готовност ракетните бригади и бази на армиите, отделните ракетни дивизиони на мотострелковите дивизии и танковите бригади, централната база, бригадата резерв на Главното командване (РГК)... Как да обхванеш необхватното?
В годините на реформа в държавата и в армията се чуха какви ли не приказки за предишната и за бъдещата армия, за пари и тяхното недостигане... И никой дума не обелва, че армията е повече духът на нацията. Поетът на Димитровград Пеньо Пенев го е казал най-добре: "Ний строихме града, той строеше нас." Отнесено към армията и ракетчиците, това е стократно по-вярно. И какви ракетчици само израснаха! Генерал-лейтенант Добри Караджов - първият командир на Ракетната бригада в Карлово, полковник Иван Ватев - началник на щаба на бригадата, полковник Съби Пенчев Събев, полковник Александър Генков от Контролната група, полковник Иван Нандров, полковник Гено Манолов, полковник Радко Трифонов... И най-симпатичните сред тях - войниците-ракетчици. Дълбок поклон всем!

В него срещата на три епохи става

Поетовото определение сякаш е точно за генерал Димитър Тодоров. И продължението - "ехтя у него двубоят им жесток!" И какъв двубой. Петнадесет години затвор за войник. Не ще да е било леко обвинението. Излиза, че присъдата е по година за всеки от спасените му ремсови другари в Стара Загора. Затова генерал Тодоров е тачен там най-много и досега.
И за да покаже най-силно веруюто си, ремсистът става доброволец и отива на фронта. А след войната се превръща в едра брънка от армията. Малко ли е доверието да бъде начело на най-мощното оръжие в Сухопътните войски - ракетното. В армията, а и в обществото, има понятие - "парашутист". Човек, неразбиращ нищо и "спуснат отгоре". Но потрябва ли илюстрация за обратното на "парашутист", това е генерал Димитър Тодоров. Каляван до бяло в "пещта" на армията! Той е създателят и ръководителят на Ракетните войски на България. Най-добрите във Варшавския договор. Архивите скоро не ще "проговорят". Има обаче още много живи, които ще го потвърдят.
За военните летци е известно, не минават покрай боен самолет след пенсионирането. Сърцето почва да тропа. А на генерал Димитър Тодоров е съдено да изпие горчилката до дъно. Да я пие дълго. Като гледа как се бастисват бригадите, базите и дивизионите, които е създавал. Но той не подсмърча и не брише сълзи. Записва си всичко, събира, систематизира, пита и разпитва, приканва и другите... И събира част от историята на Ракетните войски в солидна книга. Когато в Националния военноисторически музей няма и шушка. Освен това във външната експозиция. По което деца и възрастни се катерят като по палми. Как ли гледа на това най-големият дарител на музея, генерал Тодоров. Можем да се поставим на мястото му!