Гаражите направихме барове, но не заживяхме по-добре

Мария БОЖКОВА*
 
Съзнателното ми съществуване премина в т.нар. преход. От най-крехка възраст слушам за промяната, търся промяната, очаквам промяната, живея промяната и в един момент осъзнах, че тази дума не просто изгуби значение, стана ми противна. Обръщайки се назад, си давам сметка, че поколението преди мен е гледало на прехода като на нещо свещено - път към свобода, всеобщо благоденствие и изобилие. Сега виждам тези хора уморени, разочаровани, излъгани, но упорити в твърдоглавието си. "Вятърът на промяната" довя молове, чалга, позастарели рок звезди, отворени граници, които едни преминаха, за да се реализират в попрището на миячи, а други - за да получат образование, реализация и никога да не се завърнат. Капитализмът донесе в живота на някои светкавично забогатяване, но и куршуми. Щастливи предприемачи превърнаха гаражите си в барове и минимаркети, но не след дълго загубиха всичко, защото не успяха да удържат на конкуренцията на големите вериги и заведения за бързо хранене.
Двадесет и седем години след "промяната", в хода (или на финала) на "прехода" стоим умислени и уморени от все по-задълбочаващия се контраст между красиви очаквания и реално, мизерно всекидневие. Обществото ни е изпълнено с вътрешни противоречия и шизофренни прояви, изразяващи се в лутане между либерално самочувствие и социалистически очаквания. Издигаме на пиедестал свободния капиталистически пазар и частната инициатива, а

същевременно ругаем държавата

че не ни осигурява работни места, че не отваря достатъчно предприятия, че не участва в регулирането на икономиката. Обявяваме комунистическия режим за престъпен, а от медиите непрекъснато ни рекламират я сирене, я кренвирши с вкус "от онова време". Кое време? Престъпното ли?
Социализмът - онзи със забраните, затворените граници, опашките по магазините и липсата на частна инициатива, го няма. Няма и как да се върне. Имаме свобода, равноправие, изобилие от възможности като членове на ЕС и НАТО, но нещо липсва в цялата картина - нещо, което ни пречи да сграбчим тези възможности и да бъдем онези европейци, за които мечтаеха хората по площадите през 1989 г. Вярно е, че международните норми ми позволяват да прекарам отпуската си в Гърция, но ако съм самотна майка със заплата от 420 лв. например, за мен е лукс да се разходя и до съседното село. Няма дефицит на стоките в магазините, но ако пенсията ми е 180 лв., да си купувам месо означава да се лиша от лекарства и обратното...
Оказва се, че правата сами по себе си не ни осигуряват мечтания стандарт на живот. За да се възползваш от предимствата, които капитализмът ти дава, е необходим... капитал. Какво трябва да се случи, за да живеем по-добре? Някои хора се справят успешно или самосиндикално, благодарение на прословутия български индивидуализъм, или вклинявайки се в точната групировка "по интереси". Но за качествена и трайна промяна към по-добро е необходима целенасочена политика и общи усилия на всички като общество, а не спасение поотделно.
Като човек, израснал и завършил образование след 1989 г., нямам опита от миналото, който да ми даде база за сравнение. Смятала съм за правилно това, което съм гледала по телевизията: че царят "ще ни оправи за 800 дни", че влизането ни в НАТО и ЕС ще превърне родината ни в рай на земята. Въобразявала съм си, че публичните длъжности трябва да бъдат заемани от добри мениджъри, без да си давам сметка, че в преобладаващите случаи успехът на добрия мениджър се състои в това, че някога е

продал на безценица държавно предприятие

Просветление в разбърканите ми съждения внесе цитат от учебник по финансово право: "Във всяка една държава съществуват две сфери: производствена, в която се създават материалните блага и се определят доходът и печалбата, и непроизводствена, в която не се създават материални блага, а се потребяват такива, като образование, здравеопазване, вътрешен ред, национална сигурност. Няма държава, която да може да функционира без тези две сфери. Задачата на финансовото право е да стои между тези две сфери и да прехвърля средства от производствената в непроизводствената сфера."
От цитата е видно, че няма държава, която да функционира без производствена и непроизводствена сфера, докато българските управници през последните 25 години упорито се опитват да опровергаят това обективно правило. Те се мъчат да поддържат държавно образование, в което производствена сфера на практика липсва. Макар чл. 17 от Конституцията да поставя на равна нога публичната и частната собственост, де факто публичната е силно ограничена, деформирана и поставена изцяло в услуга на частния интерес на тесни олигархични кръгове. Табу е предприемането на реални действия за участие на държавата в икономическия живот на страната - било като съдружник, акционер или едноличен собственик. Напротив - малкото останали държавни предприятия са изкуствено задушавани, а престижът им - системно уронван, за да се създаде трайно убеждение в обществото, че държавата е лош стопанин. Във Франция, Италия, Русия, САЩ, Канада, Полша, Швеция, Австрия, Великобритания, Словакия, Германия и др. държавата притежава мажоритарни и миноритарни дялове в редица печеливши предприятия. Печалбите им, заедно с данъците, които плащат регистрираните големи компании, позволяват да се поддържа жизнен стандарт.
В момента нашето правителство се опитва да запълва "черните дупки" в държавните и общинските бюджети чрез различни по вид и форма дългове. По този път България може само да бъде

въвлечена в дългова спирала

Общините не са търговски предприятия, държавата не е търговско предприятие. Не може да орежеш разходите по социалните им функции, да ги банкрутираш, да пророниш някоя крокодилска сълза пред работниците (в случая - народа), да помахаш злорадо на банкерите и да харчиш спокойно комисиона на някой остров. Или може?
Една държава няма как да съществува без производствена сфера, която да кумулира доход, а от своя страна този доход да бъде преразпределян към непроизводствената. Здравеопазването, образованието, социалните услуги, общественото осигуряване, националната сигурност и пр. са пера, които обслужват обществени потребности и от тях няма как да се генерира печалба. Те винаги ще са разход - било за държавния или за общинския бюджет. Това са инвестиции в качеството на живот. Те обаче не носят пряк насрещен паричен еквивалент.
В момента държавата е поставена в невъзможност да се грижи за тези нематериални потребности на хората. Първо, тя няма как да създава собствен приход от участие в успешни предприятия. В България няма и не осъществяват дейност големи български предприятия, които да плащат данъци. В страната успешно осъществяват търговска и производствена дейност чужди компании, от които в приход на хазната постъпват само ДДС и осигуровките на работниците им. Същевременно добавената стойност от чуждите стоки, които купува българският потребител, формира печалба, която автоматично се изнася навън - като печалба на чуждестранния собственик, респективно като данък върху печалбата в държавата, където чуждестранното дружество е регистрирано. От друга страна, държавата силно и често умишлено е занемарила контролните си правомощия по отношение на стопанските субекти.
На следващо място са вноските ни към ЕС, а именно митата, събирани от българската администрация при внос на стоки от трети страни, се смятат за собствени приходи на ЕС. Дължим 0,3% от събрания ДДС, както и "стандартен процент" от БВП (каквото и да означава това в цифри)! Стоките, които внасят държавите членки, не се обмитяват. Те масово се предлагат в търговските вериги, които също са чужди и задушават българския производител, който трудно може да удържи на конкуренцията. Няма как да пропусна

"меда" от членството ни в ЕС

- средствата от програми - стожерът на "политиката", провеждана от управляващите. Тези средства обаче са крайно недостатъчни за създаването и поддържането на българска икономика, от която да се захранват публичните бюджети. Друга тема е как се разпределят те и кои са традиционните субекти, успяващи да се облагодетелстват. Да си част от "клуба на богатите" е хубаво, но само ако ти самият си богат! Да бъдеш в компанията на милиардери означава да можеш да си позволиш да ходиш там, където те ходят, да плащаш сметките, които те плащат, да споделяш техните хобита и пр. В противен случай може да се окаже, че те приемат в компанията, защото си техен донор.
След световната финансова криза от 2008 г. по света нараства броят на държавните предприятия и на тези, ползващи се от подкрепата на държавата. Все по-усилено се говори за т.нар. държавен капитализъм. С това понятие се обозначава участието на държавата в икономическия живот. То може да има различни проявления - държавата да притежава дял от капитала на успешни търговски дружества, да подкрепя предприятия и частни компании чрез държавни банки, чрез предоставяне на гаранции и др. В съвременния си вид при управлението на подобни стопански субекти се съчетават най-добрите либерални практики и подчинеността на държавния интерес.
В България непрекъснато стои въпросът как да живеем по-добре. Нужни са мерки, които звучат непопулярно на фона на вихрещото се антисоциалистическо врякане. Държавата трябва да започне да регулира социалните и икономическите процеси, за да се преустанови демографската криза, катастрофата в здравеопазването и образованието, недомислиците в националната сигурност. Само ако има собствен ресурс, ако е силна икономически, ако управляващите проявят политическа воля, България би имала бъдещето, което заслужаваме. Тук виждам ролята на БСП като партия, която ясно заявява, че един от основните й приоритети е социалното благополучие, а не стремежът към натрупване на капиталите. Това е партията, която знае пътя към съвременната социална държава. Само тя има волята да претвори формалното равноправие в реален равен шанс за всеки да води достоен живот.

*Авторката е юрист, младши адвокат в Адвокатска колегия - Сливен