30 Октомври 2020петък12:40 ч.

Снимки Пламен Иванов Кочев и личен архив на Галин Георгиев

Срещи

Галин Георгиев: Българските диаспори заслужават отдаденост и специално внимание

Хората от Бесарабия, Таврия и Приднестровието навлязоха трайно в сърцето и ума ми, откровен е известният етнограф

/ брой: 179

автор:Альона Нейкова

visibility 3335

ГАЛИН ГЕОРГИЕВ е един от най-обичаните и популярни българи сред нашите исторически общности в Молдова и Украйна. Като научен сътрудник в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН е предприел няколко пътувания за изследвания на терен в Бесарабия, Таврия и Тюмен. От личните му срещи с диаспорите ни притежава огромно количество ценен материал, събиран с цел описание, проучване и запазване на традиционните за всяка местност обичаи. Докторът на етнографските науки е от малцината, родени в България, които са запознати подробно с живота на хората в Бесарабия. Говори много добре на повечето тамошни диалекти. От няколко години е съпредседател на Дружеството за приятелство и културни връзки с бесарабските и таврийските българи "Родолюбец".

"Срещите със сънародниците ни от днешните Украйна и Молдова са важни за всеки от нас"

- Участвали сте в няколко пътувания за етнографски изследвания на терен при българи в Украйна и Молдова, Таврия и Тюмен. Как бихте ги обобщили, Галине?

- От 2005 г. няколко екипа от Института за етнология и фолклористика при Българската академия на науките проведоха многократни теренни етнографски експедиции в историко-културната област Бесарабия и отчасти в Таврия. Бяха посетени множество български и гагаузки села в днешните Болградски, Арцизски, Татарбунарски, Тарутински, Измаилски и Саратски район на Одеска област. А също в Мелитополския, Приморския и Приазовския район на Запорожска област в Украйна, както и в Тараклийския район, и в Приднестровската област на Молдова. Изследванията се извършиха с подкрепата на Фонд "Научни изследвания" към МОН. Резултатите от досегашните ни дирения бяха обобщени и представени на фотоизложбата "Теренни дневници от Бесарабия" и на конференция през юни 2008 г., на експозицията "Бесарабия. 200 години от преселването" (София, 2012 г.), а голяма част от материалите са отпечатани на страниците на сп. "Българска етнология" (2009 г., бр. 1-2), в сборника "Бесарабските българи в постсъветското пространство - политика, история, култура", издаден в София през 2012 г., както и в редица други научни издания.

- Какво ви направи най-голямо впечатление или много ви изненада при срещите със сънародниците ни?

- Иска ми се непременно да спомена моето кратко, но много емоционално и наситено посещение сред бесарабски и таврийски българи, живеещи в град Нижневартовск, Тюменска област, Хантимансийски автономен окръг в Русия през 2012 г. Пътуването бе осъществено по инициатива на Ирина Узун - българка от с. Делжилер в Бесарабия - и представители на община Раднево, България.

Мога да опиша и някои интересни случки от нашите етнографски проучвания в Бесарабия. Така, например, през 2009 г., по време на теренна експедиция в Чумлекьой (Виноградовка), Тарутински район, Украйна, на сутринта след пристигането ни в селото, хазяинът, в чийто дом отседнахме, специално доведе в двора си своя съсед, за да види "жув българян" в лицето на колегата Валентин Лазаров. Трогателно, но и много показателно бе притеснението на любезните ни домакини: дали ще можем да се разбираме на български език помежду си. Както и учудването им, че още при първата ни среща това се случи безпроблемно.

- Какво в чисто човешки план остана в паметта ви от общуването с тези българи? 

- Хората от Бесарабия, Таврия и Приднестровието навлязоха трайно в сърцето и ума ми: с топлите си хлябове, с вкуса на кладенчовата вода, с големите дебели "падушки", пълни с птичи пух (само тъканите се наричат възглавници), с бавните безмензурни песни "на субат", с така познатия ми роден тракийски говор, с пиенето "на екс", с гостоприемството и трудолюбието си, с разказите за глада, с дълбоката си искрена религиозност... Усещането, че съм още там, не ме напуска и до днес, а е изминало вече толкова време от нашите първи експедиции в Украйна и Молдова. Непреодолимо е чувството, че постигнатата взаимност, изграденото доверие, успешното разбиране и проникването в тази българска, но и по своему разнородна култура са всъщност завръщане към самия себе си - към нови и все по-нови преживявания на терена, които те правят все по-"свой". Срещите със сънародниците ни от днешните Украйна и Молдова, както се изразява известният наш учен социолог Петър-Емил Митев, са важни за всеки от нас, защото, докосвайки се до тяхната съдба и душевност, всъщност допринасяме за собственото си самопознание.

- А имате ли наблюдения върху реакциите на представители на историческите ни диаспори при идването им в България?

- Посещение в страната на предците от пето-шесто поколение потомци често се представя като завръщане, обратен път след преселването. На въпрос на служител във влака: защо тъй дълго гледа през прозореца - навярно не се е прибирал дълго у дома, българинът от бесарабското село Делжилер - Михаил Ченков (пръв председател на Центъра за българска култура в Одеса), отговаря: "Цели 200 години!"

Ако трябва да илюстрирам литературните интерпретации на темата за завръщането и символичната среща с прародината от бесарабски българи, иска ми се непременно да откроя документалния разказ на Димитър Балтажи от днешния град Твардица в Молдова. В него той описва желанието за пътуването до България през 2004 г. на сънародника си дядо Митьо Костов, който, стигайки до табелата с надписа в началото на Твърдица в България, сваля своята шапка, застава на колене и започва да чете молитва: като знак за изпълнената своя най-голяма мечта в живота - посещение в прародината.

- Като етнограф как ще коментирате научните изследвания и човешките взаимоотношения на сънародниците във и вън от родината?

- Освен своята иновативна, но и фундаментална научно-методологическа стойност, проблемът за българите зад граница има множество практически, насочени към днешния ни живот, измерения. Според мен този въпрос трябва да стане съществена част от нашите усилия като изследователи. В свое интервю преди време моята учителка в науката и дългогодишен ръководител на Катедра "Етнология" в Софийския университет проф. д.и.н. Иваничка Георгиева изказа мнението за създаването на научен институт за изучаването на българите от територията на бившия Съветски съюз. И е съвсем права за необходимостта от системна и широкообхватна научна дейност от българска страна по отношение на доскоро забравените ни сънародници от тези земи. Подобни изследвания, по нейно мнение, което напълно споделям, ще съдействат за взаимното опознаване на народите, от една страна, което ще улесни тяхното общуване. А от друга - ще спомогне те да изявяват своята идентичност и да намерят собствено място в съвременния променящ се свят.

- През 2020-а се навършват три десетилетия от основаването на Дружеството за приятелство и културни връзки с бесарабските и таврийските българи "Родолюбец". Как накратко бихте охарактеризирали този период?

- Да се опишат 30 години не е никак лека задача. Ако все пак се опитам да предам накратко най-важното, трябва непременно да отбележа, че Културно-просветното дружество "Родолюбец" за връзки с бесарабските и таврийските българи е една от първите неправителствени организации в България, устояла на времето и превратностите през т.нар. период на прехода, на трудните политически и социално-икономически условия, както и на лични пристрастия, домогвания, щения. Организацията запази и до днес отстоява своето лице на онази трибуна, която оповестява, разглася и прави съпричастно цялото ни общество до разнообразна информация и богата културно-просветна дейност относно нашите сънародници в областите Бесарабия, Таврия, Крим. А също така и за тези в българските селища около Одеса, Николаев, Кировоград, даже в далечен Казахстан и пр. По този начин българите от тези територии стават по-близки на българите от метрополията, от майка България. И обратно - хората от диаспората научават повече за своята прародина.

Дружеството вече 20 години организира отбелязването на 29 октомври - Деня на бесарабските българи, с тържествен концерт, с изложби и други празнични събития; издава свой печатен орган - алманах "Родолюбец", в който помества творбите на талантливи поети и писатели, на художници, общественици, учители, краеведи от споменатите райони; организира и провежда традиционна кръгла маса по проблемите на образованието, културата и гражданските права на нашите сънародници зад граница.

През целия този период Дружеството работи с постоянство и инициира редица родолюбиви дейности. Сред тях си заслужава специално да посоча приемането на Постановление 103 на МС от 1993 г., по силата на което днес в страната ни се обучават много българчета от нашите диаспори; откриването на Тараклийския държавен университет "Григорий Цамблак", както и на Държавната агенция за българите в чужбина. Подкрепена от такива имена като Блага Димитрова, поета Андрей Германов и неговия брат - Петър Германов, поета и преводача Александър Миланов, музикалния фолклорист акад. Николай Кауфман, тюрколога проф. Емил Боев, известните народни певци Димитрина Кунева, Любка Рондова, Костадин Гугов и Илия Луков, обичани актьори като Богдана Вулпе и Руслан Мъйнов, общественици като Петър Константинов - председател на "Мати Болгария", и много други (за съжаление, някои вече покойници), нашата дейност получи не просто признание и престиж в обществото. Тя се превърна в лична кауза за много изявени личности, в убеденост за тях самите като хора на словото, науката и изкуството, че българите от диаспората напълно заслужават подобна отдаденост.

- Освен че сте посветен на научна и обществена дейност, свирите на гайда. Кое е най-необичайното място, където този инструмент е звучал във вашите ръце?

- Не знам дали това, за което искам да разкажа, е чак толкова необикновено. По-скоро не. Но пък ми напомня едни от най-силните и дълбоки емоции, които съм преживявал, докато свиря. Случаят е от 2009 г., мястото е село Богдановка, Таврия, днешна Запорожска област в Украйна. Нашият домакин - дядо Геню, роден 1914 г., бе накичил с божур портите на своя дом специално заради това, че ще му дойдат гости от България! Пристигнахме вкупом при стария човек цяла група: ние - етнографите от София, местни хора, преподаватели от Запорожие и пр. Надухме гайдата, а той още след първите звуци се усмихна широко, очите заблестяха и от гърлото му излезе онова древно българско провикване, каквото само нашата родна музика може да предизвика: "Е-е-е-па!" А след това дядо Геню запя с пълен глас: "Иван на Рада думаше, Радо льо, либе, Радо льо, какво й туй нащо либене, либене пък не земане..." Изпя ни още много песни. Каза, че за пръв път от много време, ако не и въобще в живота си, чува гайда. А аз за пръв в моя живот, ако не и за последен, срещнах толкова силно отдаване и съпреживяване на фолклора, на българската музика, на традициите ни...

- Имало ли е моменти, в които сте съжалявали, че станахте съпредседател на "Родолюбец"? Какви са най-големите трудности, с които се сблъскахте, откакто сте в ръководството на Дружеството?

- Още от самото ми запознаване с дейността на Дружеството през 2000 г. и с хората, които тогава се бяха посветили на родолюбивото дело, нито за миг не съм се разколебавал, въпреки че трудни моменти е имало, а и те все още съпътстват нашия организационен живот. Такъв например е липсата на офис на дружеството - помещение, в което регулярно да провеждаме нашите сбирки и срещите ни с хора от диаспората, а също така да можем да осъществяваме културни събития и пр.

Финансирането на организации като нашата също не е напълно решен проблем. Не може да се каже, че членската ни маса се увеличава, макар че броят на нашите последователи във фейсбук страницата на Дружеството наистина нарасна напоследък. Освен личната лепта на всеки наш член обаче, допълнителни приходи много трудно намираме. А това няма как да не се отразява на дейността ни. Тук е мястото да благодаря най-сърдечно на всички онези наши съмишленици, които непрекъснато отделят от своите средства и подпомагат нашите инициативи. Искам да отправя своята най-искрена благодарност и към всички онези членове и симпатизанти, които през тези 30 години са отдавали своя труд, енергия, мисъл и емоции, за да може "Родолюбец" да го има в този си вид и в това си положение и място в нашето общество и държава.

- С какви тревоги се обръщат към вас бесарабските и таврийските българи?

- Последният случай, за който си струва да разкажа, е този с петте момичета - бесарабски българки от Болградски район на Одеска област, които закъсаха насред КОВИД кризата в България, тъй като не можаха да се приберат навреме по домовете си в Украйна и трябваше да изкарат известно време в София. С нашите оскъдни възможности от Дружеството не можахме да ги подпомогнем с кой знае какви финансови ресурси. Но направихме всичко по силите ни, за да ги успокоим, както и да се включим в организирането на тяхното пътуване до родните места, да ги подкрепим по-скоро морално.

- Има ли нещо, което не се знае за сънародниците ни, живеещи извън страната?

- Днес обменът на знания за българските общности в чужбина и за България вече е несравнимо по-интензивен и наситен. Това обаче не означава, че няма проблеми и несполуки в тази комуникация. Много българи от бесарабските села наричат днешните българи от България с термините "булгарци" или "балгарци". Себе си те знаят и се самоопределят като "българи", "българян". Тук ясно проличава разликата между собствения им етноним и формираните по румънско и съветско време представи като цяло за българите и България. В този контекст интересни аспекти съдържа идентификацията на българите от Бесарабия като преки наследници на първото поколение преселници от метрополията - хората, тръгнали от родината.

Изказване на един от нашите събеседници - от с. Кулевча, Саратски район - чертае персонификация с изконен етнически образ, но чрез мислена среща във времето между трима представители на българското - от съвременните Украйна и България, както и от България преди два века: "Аку имаши такъва възможност. То, разбира съ, чи няма - ши си придставим, чи има такава възможност, за ина маса да седнеха трима човека. Един човек, който жувяй в нашата Кулевча в Украйна; един човек, който жувяй в българската Кулевча в България; и един човек, който жувял в онази - българската Кулевча, ама преди двеста години. И да седнеха така тези трима човека, и да си поговореха. Многу ми щяш да мий интересно - с когу оня стария човек щяши да са разбере, чий език по-запазен? Аз мисля, чи нашия, можи не във всичко, но в по-голяма част нашия. И щяши по-хубуу да са разбере с нас."

- Предполагам, ще се съгласите, че проблемът на езиковото общуване има дълбока връзка с идентичността и с начините за нейното формиране и изява...

- Той ни съпътства през цялото време на теренните етнографски проучвания. Все българска, речта, на която комуникираме помежду си, се различава по много белези. Източното българско наречие, към което спадат диалектите в почти всички села на бесарабските българи, ми е добре познато, защото произхождам от тези краища на България. И наистина, става дума за чувството, че общуваш със земляци. В първия момент някои от информаторите в с. Пандъклий (Ореховка, Болградски район) ме попитаха дали не съм от съседното село Чийший (Огородное), защото там говорили така. От друга страна, повечето от хората веднага забелязваха, че употребявам "стари", по тяхното определение - български думи, като "гребен", например, вместо "разчоска", което те отдавна бяха присвоили от руския. Тъй думаха мама или баба - бе първата тяхна реакция.

Тук трябва да отбележа: за всеки, който поне веднъж е попадал по тези земи, е ясно, че бесарабските българи, а и изобщо населението в смесените райони, при официални поводи и на публични места говори предимно на руски език. По обясними причини, за много години тяхната българска реч остава само домашна, семейна. При такива условия, в чуждоезичното обкръжение, изолиран и консервиран, говорът на българите понякога трудно кореспондира с литературния изказ в България. А в представите на официално ниво и дори сред самите тях той е придобил статута просто на диалект. Масово е разпространено двуезичието, а в смесените българо-гагаузки селища е характерен и двустранен билингвизъм. В публичното пространство властва руският, а напоследък държавните езици - украинският и молдовският.

- Ставали ли сте свидетел на едновременното им използване в рамките на общуването между различни поколения?

- Разбира се. Напълно естествено и обяснимо, в определени случаи говоренето на руски език предизвика доста особена реакция и неодобрение в един от върховите моменти на българска сватба, на която присъствахме в с. Хасан Батър, Болградски район, през далечната вече 2005 г. Несъгласието да се говори на руски дойде от страна на младоженеца, който - иначе мълчалив и изпълняващ безпрекословно всички сватбени обреди - при въвеждането им с булката в бащината му къща се обърна към свекъра съвсем директно: "Тате, на български приказвай, ва!" Баща му веднага премина на родния си език, докато в началото, при посрещането на младите и отправянето на благопожелания към тях, той говореше на руски. Човек на средна възраст, свикнал с универсалното комуникативно значение на руския език, макар и в собствения си дом, но с вперени срещу му камера и диктофон, съвсем разбираемо беше той да заговори "по официалному". Синът обаче обърна нещата и всъщност се получи така, че "верният" тон в това официално, но все пак ритуално сватбено общуване между българи бе зададен от представителя на младото поколение.

- Според вас, как у нас се възприемат общностите ни, живеещи извън границите на България?

- Въпреки факта, че в по-тесните академични среди и като цяло сред заинтересованите кръгове се знае все повече за живота и културата на бесарабските, таврийските, кримските българи, за съжаление няма как да не отбележа, че на всекидневно равнище те понякога се бъркат с банатските например. И като че ли въобще старите ни исторически общности зад граница все още са поле на не съвсем уточнени възгледи за нещо далечно, непознато и екзотично. 

- А самите хора, с които сте се срещали по тези земи, как реагираха на интереса ви към тях?

- Множество наши информатори сред поредицата от въпроси, които им задавахме за различни аспекти от културата и традициите на селищата им, винаги промъкваха собствено питане и на свой ред се интересуваха: у вас се тъй лий; има ли го това при вас; у Българията тъй ли праят?... При една от най-"благодатните" ни информаторки - баба Тодорка (Феодора Николаевна Недова, р. 1932 г.) от с. Хасан Батър (Виноградное, Болградски район) се наложи по нейна молба и настояване всеки от нас тримата участници в екипа, които се бяхме събрали при нея, да изпее нещо, защото по думите й: "Вий сти мои дица сичкити... Вий тряа пейти нъ меня, не аз." Изпяхме кой както и колкото може, а притесненията на колегата Светла Ракшиева, че пак трябва да повтори "Севдината", която бе пяла и в предишното село, защото само за нея се сеща най-добре в момента, останаха напразни. Важното беше, че тази и останалите песни се превръщаха в универсален код за разбирателство и сближаване помежду ни, за пълноценно и равностойно общуване, чрез което не само извличахме една или друга информация от тези хора и "вземахме" гласовете им на пластинката (на звукозаписното устройство), а несъзнателно влизахме в активен обмен и, надявам се, успявахме да им дадем и нещо от себе си.

Виждахме и как изплува радост по лицата на много от респондентите ни след разговорите с тях. А това, че идваме чак от България да ги разпитваме и записваме, повечето, като баба Дока (Евдокия Дюлгер) от с. Дивитлий (Делень), Арцизски район, приемаха за "гулям пачьот" (голяма почит). Дори ние самите бяхме често обявявани за "настаящий" или "истянски" българи след изпяване на съответна българска песен, употребена специална дума или израз.

- Очаквахте ли, че ще реагират и ще се държат именно по този начин?

- Давам си сметка, че подобно на моята среща с баба Зина Николова от с. Хасан Батър - една от първите, които осъществих през 2005 г. с хората в Бесарабия, така и всяка следваща бе придружена с толкова много новости в поведението, речта и начина, по който изглеждаха събеседниците ми, че няма как да не се изкуша и да не коментирам всички тези особености и привички в общуването. Те са не по-малко важни от самата информация, която извличахме и записвахме от тях. Например, искам да отбележа следната дребна случка, която ми направи особено впечатление по време на разговора ни с баба Зина. При възрастната жена ме заведе нейният син Мишо, който остана там, забави се, заслушан в думите на майка си, а в същото време трябваше да заколи агнето за курбана за помена на своя чичо. По този повод при нас дойде да го търси и неговата съпруга, която обаче явно рядко посещаваше къщата на свекърва си. Дали заради това или пък според установения протокол при такива случаи, срещата между нея и баба Зина се осъществи едва ли не по ритуален и изключително интересен за мен начин. Снахата влезе в стаята, поздрави с "Добър вечар!", след което буквално ме избута от стола - стаичката бе малка и тя искаше да се добере до свекърва си с думите: "Чакай да цалуна ръка на мама!" Приближи се до баба Зина, целуна й ръката, а след това двете се целунаха по устата, смея да твърдя, отново толкова протоколно, колкото го изискваше този ритуал.

Целуването на ръка на възрастен човек ми направи голямо впечатление още при първите ми срещи с бесарабски българи. След посещението ми при баба Зина стана нещо обичайно и аз да целувам ръка на информаторките, с които се срещах и разговарях. Всъщност възрастните жени си подаваха ръката по този начин: леко повдигната и пречупена в китката - знак, че не просто ще се здрависват, а трябва да доближиш устните си до горната част на дланта им. С времето това поотпадна, но и до днес подаването на ръка за поздрав от мъж към жена, особено на публично място, не е съвсем приета практика. То задължително трябва да бъде придружено и с целуване ръката на дамата. И колко пъти ръцете ни с моя колега Валентин Лазаров увисваха...

- А какви са наблюденията ви върху фолклора по тези места?

- Особен интерес представляват песните, в текстовете на които самите им носители откриват още един емблематичен нюанс от спецификата на бесарабската езикова среда. Съхранили, общо взето, по-старинни черти на общобългарския лексикален фонд, песенните, а и останалите словесни образци правят особено впечатление на техните изпълнители. Някои от тях ясно забелязват разграничението между своя всекидневен говор, където отдавна са навлезли множество руски, румънски и украински думи, други са побългарени и т.н., и словата в песните, които знаеха от своите майки, и в тях улавяха не съвсем "родна" реч.

Показателна е например реакцията на баба Марушка (Мария Илинична) от с. Нови Троян, Болградски район, която на моменти прекъсваше да пее и питаше: Панятну лий, кату пея? [О-о, всичко разбираме. Даже песните са по-български, отколкото говорът]. Аз въобше чьотку [отчетливо] пея на белия свят... Не чи съ фалям... Виж словата кък съ алис [наистина] къту..., дъ ги разбираш. Га бяйми мънинки, ни разбирами ко пейм, пък счас. Те въобше къту в Балгариятъ. Ни съ наши чисти български. Кот си не то... [Не са ли?] Да, ни съ нашиа изик. Уж куту гу пеим... Нащи песни те земини ут ино времи ощи... Рану времи одяхми, разбирайми ко... Пък ся въобше ни разбират ко пеят... Пък аз счас гу разбирам. А счас за сичките песни си даам атчъот... [отчет].

- Не смятате ли, че използването на много русизми от сънародниците ни в Бесарабия пречи на хората в България да ги приемат като свои?

- Именно руските думи и изрази в речта на населението от многобройните български села в Бесарабия, специфичният акцент, както и старинният, понякога неразбираем диалект, кара някои наши съвременници в България да ги наричат "руски българи" или направо "руснаци". Колкото и естествена да е, тази реакция не е точна, и с право, и все така естествено, тамошните хора се дразнят и негодуват. Знам, че ако в България повече се говори и се знае за така наречените "външни българи", за нашите общности зад граница, ние всички ще приемаме и ще разбираме тези хора по-добре, с техните особености и специфики. Мисля, че именно етноложките изследвания може да способстват за опознаването на "другите", на различните свои. А познаването е път към разбирателство и сближаване помежду ни, особено в последните десетилетия, когато се отваряме едни към други. 

И Великобритания обмисля пълна карантина

автор:Дума

visibility 42

Франция под карантина

автор:Дума

visibility 198

/ брой: 207

Ислямист закла трима в църква в Ница

автор:Дума

visibility 259

/ брой: 207

Датата

автор:Дума

visibility 166

/ брой: 207

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ