От провал до победа
/ брой: 167
Малко преди 6 септември българите показаха друг вид съединение - това на футболния терен. Пълен стадион, пълни гърла, много вяра, мотивация и настроение. За вярата може да поспорим, защото испанските фланелки красяха гърбовете на не малко българи, но когато ставаше въпрос за скандиране - бяхме непобедими. Имаше "Левски", имаше ЦСКА, имаше "Българи-юнаци", имаше "свине", нищо че на терена бяха просто България и Испания.
Както винаги, нашите не се дадоха, все пак резултатът завърши 0:3, а не 0:6, нали? Но срещата премина бързо и някак призрачно, нещо ключово липсваше - душа.
Какво не ни достига? Ще обвиним държавата, ще обвиним политиката, липсата на условия и може би е така. Все пак пернишкото училище до онзи ден не е имало физкултурен салон цели 42 години, като едва миналата седмица е била направена първата копка. Колко още училища са така? Трети сме по затлъстяване на първокласници от 27 държави в Европа. Какво искаме, победители? Толкова брутално сме се пуснали по течението и не, вече не е въпрос на "няма условия", това е неоспорим факт. Въпрос е, че толкова много сме загубили вяра, че сме приели загубата за естествено и перманентно състояние, въпреки целия потенциал, който се разхожда между нас.
Все пак на 6 септември символично или не двама българи - Иван Иванов и Александър Василев, играха на финала на US Open за младежи и показаха, че някаква надежда има.
Казват, че Футболът е огледало на държавата - много шум, малко дисциплина, още по-малко визия. Там, където трябват работа и постоянство, често срещаме оправдания. А тенисът показва друго лице - че когато един човек има характер, труд и вяра, може да стигне до върха, дори и без перфектни условия. И може би точно това е нашият шанс - да спрем да чакаме и да започнем да градим.
В България винаги ще има талантливи деца. Въпросът е дали ще им дадем причина да повярват, че победата е възможна. А когато един българин побеждава, всички побеждаваме заедно. Нали?