Фанфарите са вече в калъфите

"Считайте, че нищо не е направено, ако нещо остава да бъде направено."
Марк Аней Лукан (39-65 г.), римски поет

В началото на тази драма, преди повече от 26 години, звучаха те - триумфалните сигнали, съпътстващи забиването на последните гвоздеи върху ковчега на призрачния комунизъм. Всъщност това представляваше пиеса, замислена да бъде изиграна от населението на новообразувалите се държави от разпадането на Съветския съюз, както и тези от Централна и Източна Европа, след краха на обществено-политическата система в тях, самоидентифицирала се като "социалистическа". По много строг хронологичен план, наричан още Вашингтонският консенсус - масова приватизация на публичната собственост; дерегулация на икономическия живот, за да бъде заменен Планът с Пазара като доминантен фактор в икономическата сфера; минимизиране на социалните разходи в държавния бюджет.
Отвъд Атлантическия океан по това време Франсис Фукуяма скатаваше рационалните зърна, за да бъде снесено

златното яйце на неолибералната доктрина

- монографията "Краят на историята и последният човек". Пасиансът на мултинационалните компании за отваряне на нови територии за нахлуването им там като че ли беше подреден правилно. Оставаше само умело да бъдат имплантирани чиповете за социално поведение у туземците в новооткритите ловни полета - докато трае т.нар. преход - изготвени от либералните докринери в тинк танковете върху северноамериканския континент.
Тогава се появи и нов термин - транзитология. В "Англо-български речник", издание на БАН, 1973 г., т. ІІ, срещу английската дума "transit" е дадено нейното българско значение "преминаване" като съществително, а като прилагателно означава "кратковременен, краткотраен, преходен". Тоест темпорално явление, или с други думи с временен характер. В конкретния случай е процес, ограничен във времето - според замисъла - даващ надежда за това, че неговите адепти, отказали се от социалистическата идея за всеобщото благоденствие, ще получат в замяна шанса да се приобщят към капиталистическата му версия, при условие че следват неолибералните рецепти.
В действителност се оказва, че практическият смисъл се състои в осигуряване на максимална "отвореност" на постсоциалистическите икономики и включването им в системата на световното разделение на труда, но на второстепенни позиции: от една страна, като доставчици на евтина, но квалифицирана работна сила, суровини и енергоносители; а от друга - пазар за стоките и услугите на развитите капиталистически държави и пространство за складиране на отпадъците от вредни (и опасни) производства.
Всъщност в самото начало на 90-те години на миналия век

идеята за "демократичен преход"

играеше ролята на интелектуална компенсация за краха на социалистическия идеал. Но в началото на новото хилядолетие в западната политология става все по-популярно мнението, че концепцията за "преходния период" е изчерпала своя аналитичен потенциал и бидейки използвана от западните политолози за изследване на трансформациите в рамките на т.нар. трета вълна на демократизация, представлява не научна теория, а идеологическа конструкция.
Именно затова се появи голям зев между идеологизираните оценки от страна на северноамериканските аналитици, които установяваха "наличност на демокрация, а също и социално-политическа модернизация", докато реално в много държави, намиращи се в състояние на "преход", бяха налице напълно противоположни процеси - прераждане и реанимация на нова основа на авторитарни режими, растеж на социалната поляризация и икономическа демодернизация. Ситуацията понастоящем е ярко доказателство за разминаването между предварително заявените очаквани резултати от "прехода" и фактическата обстановка.
Но не фиаското от липсата на имплементируем резултат от полемичната какофония, наричана още и "дискурс" по темата "Какви фактори са отговорни за демократичните преходи, които увиснаха, бяха деформирани или просто се провалиха - отсъствието на съответни условия за демокрация или решенията и действията на ключови политически фигури?", беше основният препъникамък за постигането на позитивни промени в обективните условия за живот на населението в постсоциалистическите държави. Големият проблем всъщност е породен от обстоятелството, че образецът, който тези държави следваха, основан на традиционните представи за демокрацията като система за упражняване на власт от мнозинството от населението, осъществявана посредством парламенти, местна и президентска власт, както и процесите за делегиране на пълномощия - изборите, се намира понастоящем в условия на сериозна трансформация. Тя се характеризира не само със засилването на изпълнителната власт спрямо другите две - законодателната и съдебната. Което е и по-значителното, преминава се от идеята за правова държава - чието реализиране България още не е достигнала - към ефективна държава с перспектива за трансформиране на представителната демокрация в "аудиторна демокрация". Ситуация, за която още Жан-Жак Русо отбелязва в "За обществения договор" (книга трета, глава петнадесета): "Английският народ мисли, че е свободен; той дълбоко се лъже, защото е свободен само докато избира членовете на парламента; свършват ли изборите, той е роб, той е нищо." Другояче казано, делегирането на властови пълномощия от страна на суверена се превръща в отчуждаване на власт за целия период до следващите избори, понеже суверенът не разполага във всеки момент с правото да си ги възвърне, ако прецени, че делегираните лица, като страна по обществения договор, не го изпълняват. Както пише политологът Робърт Майстер, перифразирайки Хегел: "Взето само за себе си, представянето е средство, позволяващо на хората да преобразуват държавата, (докато) само по себе си то е средство, позволяващо на държавата да контролира хората."
На пръв поглед като че ли в развитите държави няма промяна - политиците организират кампании, издават манифести, договарят се. Така, както е ставало векове назад. Важното, същественото различие е, че понастоящем частта от населението, която ги слуша, е малцинствена. Електоралното тяло намалява, численият състав на партиите се съкращава, а доверието на хората към политиците и политическите институции е спаднало до рекордно ниско ниво.
Ето защо

манипулацията за присаждане на нова демокрация

"in vitro" в постсоциалистическите държави чрез ембриона на "западния демократичен модел" е неуспешна. Освен това има заложена и концептуална мина - имитацията няма потенциал да превъзхожда оригинала, особено в социалната област. А и докато социалинженерите - със или без суфлиране - се стремят да реализират "имитационния проект", първообразът може в същото време да се измени радикално. Това всъщност обрича имитаторите на вечно изоставане.
Защо тогава това положение е игнорирано в значителна степен от западните политически експерти? Понеже - уви! - те са политически ангажирани, както смята американският политолог Самюел Коен. Неговият сънародник Робърт Кейган с гордост пише: "Съединените щати всецяло поддържаха и разпространяваха мита за глобалната демокрация, тъй като способстваше за укрепването на американската хегемония в света след завършването на Студената война. САЩ декларираха готовност да "поддържат свободните хора, които се съпротивляват на опитите да бъдат потискани" от страна на угнетителите и "да заплатят всякаква цена, да носят каквото и да е бреме", за да защитят свободата, "да разпространяват демокрацията" по света и да се трудят в името на "свалянето на тиранията". Американците не искаха да се примирят с положението на нещата. Те разглеждаха Америка като катализатор на измененията в живота на хората, проповядваха стратегия и тактика на "максимализъм" и искаха революционни, а не поетапни решения на проблемите".
Както справедливо отбелязва видният философ Юрген Хабермас: "Универсалистките претенции за общозначимост, които Западът свързва със своите базисни политически ценности, тоест с процес за демократично самоопределяне, списъка с правата на човека, не трябва да бъдат бъркани с имперските амбиции - като че ли формата на политическия живот и култура на една, макар и най-старата (съвременна - б.а.) демокрация се явява пример за всички общества."
Следователно причината за кризата на транзитологичните предписания за социален инженеринг не произлиза от неспособността на теорията да обясни провала на демократичните преобразувания в десетки държави, а от това, че не се оказа вярна нейната фундаментална основа - аксиоматичното твърдение, че неолибералният модел осигурява демокрация за всеки индивид. Затова и транзитологията като поддисциплина на сравнителната политология вече не си поставя за цел да създаде универсален модел на демокрацията. Като изучават основните тенденции на разнообразните политически трансформации в края на ХХ в. и началото на ХХІ в., неидеологизираните транзитолози разглеждат прехода като развитие с "отворен финал", който предполага реалното съществуване на различни пътища за самия преход, както и постигането на различни резултати.
Що се отнася до неолибералната доктрина - спокойно! Както доказва Историята, краят на която и да е обществено-политическа формация не е и краят на света!

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България