Ездачът на мраморни коне

Иван Робанов

Винаги, когато се размисля за историческата одисея на българския духовен трагизъм, се връщам към поезията на моя всевечен приятел и съмишленик - поета Кирил Кадийски, който отдавна вече яха мраморните коне на класицизма в Изкуството и днес - във времето на свирепата духовна криза - устоява героично на къчовете на всякакви дебелокожи и ялови мулета и катъри, които се тътрят из пространствата на илюзията, че са живи (агонията обаче вече не е истински живот!). И продължават да упорстват, защото няма кой да им разкаже анекдота, в който един монголец открил велосипеда, но когато тръгнал към града да го патентова, над него прелетели свръхзвукови самолети...
Изобщо нямам никакво намерение да отричам постулатите на постмодернизма, искам само да разочаровам упоритите му нашенски адепти, че не са открили Америка. Впрочем Кадийски го е казал много по-афористично в книгата си "Аrs poetica", която между другото от няколко месеца е по витрините и на френските книжарници: "... По палубите на поетическите "Санта Мария", "Пинта" и другите там каравели все още могат да се видят следи и от нашите бълвочи". На тия, които сега се радват, че пикаели (върху поезията видимо) с плющящо свистене, искам да доверя, че още в края на шестдесетте години Кирил Кадийски взривяваше 65-а аудитория на Университета със стихове като "плющят коремите ни като мокри тъпани...", а имаше и такива, които не бяха за пред по-широка публика - тогава! - а днес и аз, от висотата на годините, започвам да се притеснявам да ги изричам на глас. Така че, ако трябва да говорим за постмодернизъм (или това, което се представя за него), добре е да се знае, корените му са в по-далечно време, а сега несведующите се радват само на келявите му вейки.
 Сюрреалността в поетическата позиция на Авангардизма - в каквито и форми, краски и течения да се изразява той - е само една кристализация, по принцип всяко истинско творчество е сюрреалистично, ако не приемем, че самото Изкуство е една сюрреалност. В този смисъл, когато в началото споменавам за класицизъм в творчеството на Кадийски, нямам предвид течението в Изкуството, към което с лека ръка някой може да прибави едно "нео", а стремежът да се даде на творбата онзи завършен - и съвършен! - вид, който лесно ще я причисли към стойностите, които остават във времето. Иначе Кадийски е съвършен сюрреалист от типа на Дали. Сюрреализмът му обаче би бил твърде ефимерен, ако не беше класическата подготовка на автора и неговото неподражаемо майсторство. Ако има желаещи да спорят - да четат преводите му.
Още с първата си книга "Небесни концерти" поетът обърна вниманието на критиката с изобилието на сюрреалистични видения в нея и те не закъсняха, макар и плахо, да обърнат внимание върху това. Но цялата истина беше казана от чужденци (така е и до днес). Тук ще отворя само скоба - истинският дебют на Кирил Кадийски беше осуетен, дебютната му книга "Лампа", поради несъгласието на автора да направи драстични съкращения, беше сбутана в един нелеп сборник с още по-бездарното заглавие "Лирично ято". По това време в Унгария излезе една, неголяма по обем, антология на най-новата българска поезия, и в нея беше отпечатан почти целия цикъл на поета от въпросния сборник. И пак там беше написано, че Кадийски е единственият сюрреалист в българската поезия. Така че, когато говорим за нашия "Ездач на мраморни коне" (втората книга на поета), трябва да си даваме сметка, че мъртвото наглед винаги оживява, когато е въплътено в истинско изкуство. И това е бил основният подтик при Кадийски да се стреми да съчетава постоянно менящия се живот със "застиналите" форми на Изкуството, които може да изглеждат мъртви само за ония, които не разбират Изкуството.
 Съвършеното никога не може да бъде мъртво. И оттук стигаме до проблема за Живота и Смъртта. Бедата е там, че огромна част от нашата поетика в хода на историческите ни патила се е основала и развила върху въжделението за бунта срещу поробителя, за разстрела и бесилката, за бедните гаврошовци от ъгъла на историята - все теми жизненоболезнени и свети за милостивия индивид. Но и недостатъчни да изразят космогоничната самота на същия този индивид и да го издигнат до висотата на вечния му диалог с Бога на Вселената. Този космогоничен диалог могат да го изразят само мраморните коне на класическата поетика, а онези, които свързват това понятие с мъртвило, с извехтял импотентен консерватизъм, просто никога не са достигали до откритието, че Изкуството всъщност е една институция на приемствеността на човешката духовност. И че за да получиш свой патент от тази институция, тоест да направиш крачка напред в Изкуството, ще трябва да я обозреш цялата Вселена с такава духовна мощ и интелект, че да проумееш самотата на човека така, както я е проумял един Салваторе Куазимодо. Да проумееш факта, че Животът и Смъртта далече превъзхождат куршума и ятагана...
Щом разбера, че някой осъзнава тази самота като самия мене и следователно двамата я побеждаваме (самотата) - това вече е победа, победа, каквато всъщност са и стиховете на Куазимодо: "Човек е сам върху сърцето на земята, пронизан от един-единствен лъч... и неусетно пада вечерта".  Космогонична диагноза, заради която - лично той ми го е признавал по време на едно от посещенията си в България - в Италия десетилетия са го наричали фашист. Защото много малко люде са проумявали, че тази същата космическа самота ни кара да протегнем ръка към ближния. Винаги, когато съм се замислял за класическото начало на човешката космогонична същност, съм отварял Кадийски:

ВЕЧЕРЕН ХЪЛМ. По голото му било
пълзи каруца със сено. И върху облака зелен
насядали са ангелчета. Всичките от мойто село.

Дърветата край пътя почват пак игра на прескочикобила
     и бавно влизат в селото. И този ден
ни изоставя вече. И мракът ни напада смело.

     И ето я вдовицата - отново като в сън.
Чий грях изкупва тя? Защо е с дреха черна и корава?
По-страшно е: скърбящият през тоя свят минава
     с душа, обърната навън.

     От църквата отсреща нито звук:
камбаната пустее - клюмнало лале. Сърцето само блъска.
Животът и смъртта - живеят те един до друг, един за друг.
     И ние може би сме вечната им връзка.

Всъщност - говорейки за величината на един незаслужено пренебрегван голям поет на България, какъвто е Кирил Кадийски, винаги съм бил сигурен, че говоря и мисля за духовната неуравновесеност на нас, българите. Не е маловажен въпросът - каква е причината на тази неуравновесеност, във всеки случай тя се корени в липсата на достатъчно, свободно от насилие, историческо време, в което Духът ни да се извиси над всекидневното и да достигне сам до себе си. Но така или иначе - диагнозата е жестока: не наричаха ли преди стотина години поезията на Димчо Дебелянов "дебеляновщина", не писаха ли: "такива като наш Димча с лопата да ги ринеш..." Български професори от онова време не прескочиха ли падналия Пейо Яворов, та трябваше Тодор Александров да му донесе малко отрова и един пищов, за да го отърве от "признателността" на народа. Списъкът на онези поети, които са надраствали поетическата чалга на своето време и са приемали смъртта като единствен изход от унижението да бъдат оценявани от посредственици, е пределно ясен. Достатъчно е само да споменем Ботев, Вапцаров, Пеньо Пенев, Веселин Андреев, Христо Банковски и много други.
Спомням си как през 1971 г. една група инакомислещи литературни младоци ни изключиха от редовете на комсомола в университета и сред тази група бяхме Кирил Кадийски и моя милост. Него заради твърдението, че поезията се прави с метафори и че изкуството е вечно, а мене за не по-малка пакост - стихотворение, в което бях нарисувал красотата на едно голо женско тяло, през което минава пътят на човека от и към Вселената.
 И до ден-днешен не мога да си отговоря на въпроса - какво е това да си инакомислещ. И какво - да си праведномислещ. Рецептата, по която се развива вълната на завистта, злобата на чалгата в литературата ни и до днес по отношение на Кадийски е една и съща - след като той е един от най-големите ни преводачи на руската и френската поезия, това му стига и той не може да бъде приеман за голям поет със свое лично творчество. Абе, аланкоолу, би извикал комшията ни от Мала Азия - може ли тези огромни поетически корпуси да намерят достоен адекват на български език, ако не са пресътворявани от голям поет?! Може ли един артист от световна величина, оценяван от големите артисти на Европа, да бъде низвергнат в родината си само защото е вдигнал летвата така, че някои, вместо да я прескачат, предпочитат да минават под нея прави. Оказва се, че благодарение на неспособността ни да се самооценим по мерките на Времето, може. Може ли да не забележим мраморните коне на Кадийски, само защото в тях го няма порцеланът на кича?! Оказва се, че може... Трябва да си или безкрайно злонамерен, или да нямаш капка чувство за поезия, за да напишеш: "... Кадийски явно се опитва пак да свири на една струна като циганин на листо" там, където един Жан Оризе е категоричен: "Не познавам подобен поетически почерк в съвременния литературен процес нито във Франция, нито другаде..." Салах Стетие е не по-малко точен: "Смятам, че вашият глас е един от най-значимите в наше време: времето на ялови напъни". Силно е впечатлен и нашият съсед, румънецът Мариус Келару: "Кадийски е поет, когото музите са дарили не само с първия стих, както казва Валери, а и със сладостта на всички останали". Което не пречи на един кандидат за повсеместна - и на всяка цена! - слава да каканиже в списваната от самия него литературна многотиражка: "... ако си се отказал от илюзиите си спрямо Кадийски, ще си повтаряш, че става дума за жалката параноя на среднокалибрен поет..."
Слава богу, че съществува и нравствен закон у човека. Слава богу, че срещу Дявола е Бог. Кадийски има своите почитатели и те - може би за радост - са от извънлитературните интелектуални среди. Той не обича да издава избрани стихотворения. Издава, по подобие на Далчев и Петър Алипиев, събрани. Това говори поне за няколко много важни неща - първо, през цялото време е творил със съзнанието, че творбите са стойностни, когато не се саморепродуцират, второ, че не се срамува и не се отрича от нищо, което е написал, и трето, показва - и  ни доказва, че щом творби, писани преди близо половин век, се четат като току-що сътворени, явно ще се четат - най-малко - и след още половин век.
И за да завърша, ще се върна към началото: историческата одисея на българския духовен трагизъм...