Евтим Евтимов: Българинът е с корав нрав и не се предава лесно

Реабилитация на гражданската и социалната поезия на Евтим Евтимов, незаслужено останала в сянката на любимата на няколко поколения читатели любовна лирика на поета, прави новата книга "Отец Паисий обикаля още...". Издателите от "Персей" са включили стихотворения, които вече са част от непреходната класика на българската поезия. "Да, това е новата книга на "поета на виното и любовта", но в нея ще откриете не "любовни" стихотворения, а поетични творби, които ровят в раните на миналото и настоящето, за да ни изправят пречистени пред бъдещето, разказа за ДУМА съставителят Пламен Тотев. Включени са безусловни "класики" като "Паисий обикаля още" и "Крепост", както и други шедьоври на поета. Макар и "нелюбовни", те също са пропити от любов - към всичко онова, което ни прави българи и хора. С тази книга читателите ще видят другото лице на големия български поет Евтим Евтимов. Стихотворенията в нея ребром поставят пред всеки от нас въпроса: "Дали съм българин или не съм?" Не само по-новите, но и тези, писани преди десетилетия, продължават да звучат удивително актуално, като и до днес проверяват българската кръв и отговорност пред бъдещето." Със съдействието на издателството Евтим Евтимов отговори на въпросите на ДУМА.

- Г-н Евтимов, какво от съвременния живот ви предизвиква да създавате такива граждански, патриотични и социални стихотворения?
- Предизвиква ме несъгласието, неприемането на неща, които са недостойни за българина. Може би сте забелязали, че и в любовните си стихотворения водя диалог, дискутирам, боря се - срещу (или за) нещо. Когато става дума за България, тогава съм още по-непоколебим, още по-твърд в позицията си: какво правя аз, какво мога да помогна на родината и на народа си. Още първото ми публикувано стихотворение - "Пиринска земя" (1951), е за родината и мога да кажа, че това е една от големите теми в творчеството ми, която винаги ме е вълнувала и продължава да ме вълнува. Аз не мога без България и народа й, те могат без мен. Никога не забравям думите на Неофит Рилски: "Да ми изсъхне десницата, ако някога изневеря на родината си!" Сещам се и за друг възрожденец - Паисий, който пише: "О, неразумний и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин..." И днес този въпрос трябва да си го задава всеки честен българин и да го повтаря така, както се казва молитва.
- Заглавие на книгата ви дава едно от много популярните ви "нелюбовни" стихотворения, което години наред звучи на всеки ваш рецитал. Спомняте ли си как го написахте?
- Беше през 1962 г., когато се честваше 200-годишнината от написването на "История славянобългарска". Тогава работех в радиото в родния ми град. Бях дошъл в София на един семинар за колеги от цялата страна. Прибрах се вечерта в хотела, бяха се събрали 5-6 човека в стаята. Явно стихотворението беше узряло в мен. Бях се пренесъл в живота на Паисий. Написах го като насън. Около мен първо говореха шумно, после спяха, хъркаха, но аз не ги чувах. Написах стихотворение на ръка, с молив, както пиша и до днес. На сутринта отидох рано в редакцията на "Учителско дело", за да го напечатам на пишеща машина. Знаех, че литературният критик Иван Спасов ходи рано там. Напечатах го, Иван пожела да го прочете. Дадох му го, а той, след като го прочете, рече: "Знаеш ли какво си написал?" Отговорих му: "Какво?" "За това стихотворение ще се говори дълго!" - рече ми той. Взех напечатаното на машина стихотворение, пъхнах го в един плик и го занесох в редакцията на вестник "Народна младеж". Тъй като беше рано и нямаше никого в стаята на културния отдел, адресирах плика за Иван Сарандев, който тогава работеше там, и го пъхнах под вратата. След 3-4 дни стихотворението излезе във вестника. Всички познати, които ме видяха през този ден, ме поздравиха за него... Оттогава постоянно го декламирам на литературни четения. Днес то е още по-актуално, отколкото навремето. Радвам се, че се приема толкова добре от хората. А аз го написах така, както го почувствах... Такава нишка има и в едно друго, по-кратко стихотворение, което също написах по онова време:

Аз искам винаги да е така:
когато времето въпрос задава,
да вдигне всеки по една ръка,
наместо две, които се предават.

Не бива никога да се предаваме! Винаги е било така през целия ми живот - да споря, да дискутирам, да се боря, но да не се предавам!
- Има ли нещо добро в днешния ни ден, някакво зрънце, което може да роди по-светли, оптимистични стихове?
- Добро винаги има. Но това зрънце не трябва да остава само зрънце, а да покълне, порасне и стане един голям клас в името на България.
- Дали в очите на някои хора темата за родината не изглежда ретро, демоде, неадекватно?
- Сега на България е нужен един нов Иван Вазов, който да събуди народа си, да му даде вяра, да го обедини. Да ни даде и самочувствие, че сме българи - макар и шепа народ в земя "като една човешка длан". Ние трябва да пазим, да отстояваме тази "длан".
- Кое е обичта към България всъщност?
- Всичко това: да обичаме България, да я пазим не само от лошото, което идва отвън, по независещи от нас причини, но да я пазим и от лошото, което е в нас или пък самите ние бихме сторили - волно или неволно. Днес има много хора, които говорят, че България загива и си отива, че можем да изчезнем като народ. Аз не съм съгласен с това! Не вярвам и не мога да си представя, че тази прекрасна земя, този горд и кален в какви ли не трудности народ могат да изчезнат. Българинът е с корав нрав и не се предава лесно.
- Време ли е за поезия?
- Всяко време е време за поезия. А конкретно за сегашното мога да използвам заглавието на едно произведение на Богомил Райнов - "Няма нищо по-хубаво от лошото време". То е предизвикателство към твореца - да спори, да се бори, да отстоява позицията си по отношение на големия въпрос за България.
- Не е ли твърде прагматично всичко? За какво може да се хване човек, за да стъпи върху нещо добро?
- Можем да стъпим върху историята, върху миналото ни. Това ще ни даде сили да преодолеем несгодите на настоящето. Малко или повече, има светлинка в тунела, в който е днешна България. И това е не заради управниците, а заради силите на нашия народ. Той не е многочислен, но е голям по сила на духа. Затова ще преодолее и пребори всичко.
- Как виждате ролята на книгата в тези объркани времена?
- Книгата винаги е имала първостепенна роля. Дори и бързо развиващите се компютърни технологии и интернет няма да я смачкат. Защото книгата, литературата прави хората човеци, учи ни на добро, укрепва вярата ни. В това време без вяра книгата е Библията за вярващите българи.
- А какво е мястото на онези издатели, които стоически продължават да публикуват български автори и отстояват родното слово в момент, в който масовият читател залита по чуждото и комерсиалното? Това явно е с цената на материални загуби, но сигурно все пак се печели нещо...
- Моралната печалба е много по-ценна! Прекланям се пред всички тези издатели, защото те продължават делото на Паисий.


Евтим Евтимов е гост на Алеята на книгата, която продължава в Морската градина на Варна до 24 юли. Тя е организирана, както ДУМА писа, от асоциация "Българска книга" и община Варна. Три представяния ще има Евтим Евтимов там: днес от 20 ч. под мотото "Любовен дует" е премиерата на "Младо вино" - първата съвместна книга на твореца и неговата съпруга, поетесата Романьола Мирославова. Двамата ще четат свои любовни стихове, вдъхновени един от друг, а след това заедно ще дават автографи. Организаторите обещават и специална изненада за премиерата - появата на популярна българска певица, която ще изпее няколко песни, сред които и съвсем нова, по стихотворение на Евтим Евтимов, включено в книгата "Младо вино". Утре от 19 ч. под мотото "Раните на миналото и настоящето" ще премине представянето на новата книга с гражданска и социална лирика на Евтим Евтимов "Отец Паисий обикаля още..." А на 22 юли от 20 ч. започва големият авторски рецитал на поета по книгата му с любовна лирика и компактдиск с най-популярните песни по негови стихове "Ти си любовта".