Европа не може да се превърне в Германия

Германия иска преструктуриране на европейската икономика в свой образ и подобие. Тя използва позицията си на най-голямата икономика и доминираща страна кредитор, за да превръща членките на еврозоната в по-малки копия на себе си и така променя целия валутен съюз. Тази стратегия ще се провали, пише Мартин Улф във Financial Times, цитиран от Дарик финанс.

Консенсусът в Берлин е в полза на ориентирани към стабилност политики: паричната политика трябва да се стреми към ценова стабилност в средносрочен план; фискалната политика трябва да се стреми към балансиран бюджет и нисък публичен дълг. Не трябва да има и полъх от кейнсианската макроикономическа стабилизация.

За да работи тази система Германия използва промени във външния си баланс за стабилизиране на икономиката – увеличава излишъка, когато вътрешното търсене е слабо и обратното.

Германската икономика може да изглежда твърде голяма, за да се разчита на този механизъм, който характеризира малките и отворени икономики. Тя обаче успява да го прилага благодарение на превъзходното си експортно ориентирано производство и способността за ограничаване на реалните заплати.

В първите години на XXI век, тази комбинация позволи на страната да възстанови излишъка по текущата си сметка. Това, от своя страна доведе до скромен растеж, въпреки слабото вътрешно търсене.

За да може този подход за стабилизация да работи добре в голяма експортно ориентирана икономика, са необходими огромни развиващи се външни пазари.

Финансовите балони от началото на този век помогнаха за това. Между 2000 г. и 2007 г. текущата сметка на Германия се измети от дефицит от 1.7 на сто от брутния вътрешен продукт до излишък от 7.5 на сто. В същото време, компенсиращи дефицити се появиха в други страни в еврозоната. До 2007 г. дефицитът по текущата сметка е 15 на сто от БВП в Гърция, 10 на сто в Португалия и Испания и 5 на сто в Ирландия. На вътрешното търсене в тези страни беше финансирано предимно с кредити и се дължеше на частните разходи.

После дойде световната финансова криза. Притокът на капитали спря и частните разходи се сринаха, създавайки огромни фискални дефицити.

В Берлин бързо решиха, че това е фискална криза. И реално объркаха симптомите с причините за тях, освен в случая с Гърция. Така засегнатите от кризата страни, откъснати от пазара на облигации, трябваше да наложат тежки икономии и да задълбочат и без това тежките рецесии в които се намираха икономиките им.

Между 2009 г. и 2012 г., според Международния валутен фонд, структурния бюджетен дефицит нарасна до 15.4 на сто от потенциалния БВП в Гърция, 5.1 на сто в Португалия, 4.4 на сто в Ирландия, 3.8 на сто в Испания и 2.8 на сто в Италия . Тази комбинация от финансови кризи с фискално затягане предизвика нова рецесия в еврозоната.

Но и стабилните икономики следват същата мантра. Те затегнаха рязко фискалните си позиции. МВФ прогнозира, че структурния бюджетен дефицит на еврозоната ще се свие с 3.2 на сто от потенциалния БВП между 2009 г. и 2013 г. и ще достигне едва 1.1 на сто.

Европейската централна банка също продължава да не показва никакъв интерес към стимулиране на търсенето. На този фон не е изненадващо, че икономиката на еврозоната остава през четвъртото тримесечие на миналата година на същото ниво, на което беше и третото тримесечие на 2010 година.

В същото време, инфлацията на потребителските цени се забави до под 2 на сто - целта на ЕЦБ. Понижението на основния лихвен процент с 25 базисни пункта през миналата седмица едва ли ще промени нещо. Огромната опасност идва от това, че инфлацията може да се превърне в дефлация. Това ще засили натиска върху страните в криза. Дори този сценарий да бъде избегнат идеята, че засегнатите държави ще се върнат към растеж благодарение на възстановяването на еврозоната и вътрешно ребалансиране е фантазия, в сегашния макроикономически контекст.

Така единственият изход остава външната корекция. Според МВФ, Франция ще бъде единствената голяма икономика в еврозоната, която ще има дефицит по текущата си сметка през тази година. А до 2018 г. всички настоящи членки, с изключение на Финландия, ще бъдат нетни износителки на капитал. За еврозоната като цяло се очаква да реализира излишък по текущата си сметка от 2.5 на сто от БВП. Точно такова балансиране чрез външното търсене е това, което човек очаква от германския модел.

За да разберем колко далеч отива това безумие трябва да проучим работата на Европейската комисия относно макроикономическите дисбаланси. Дефицит по текущата сметка от 4 на сто от БВП, се счита за знак за дисбаланс. А за излишък критерият е 6 на сто. И преди всичко в тази сметка не се взима в предвид размерът на отделните икономики и техния принос. Така ролята на Германия се прикрива статистически. Нейният излишък създава огромни трудности, когато лихвените проценти са близки до нула.

Последиците от опита да се принуди еврозоната да подражава на пътя на коригиране на Германия са дълбоки. За еврозоната те водят към продължителен застой, особено в засегнатите от кризата страни.

Освен това в дългосрочен план германският модел ще доведе до поскъпване на еврото и намаляване на конкурентоспособността на еврозоната. Опитите да се формира излишък за цялата еврозона представлява рестриктивен шок за световната икономика. Въпросът е кой ще го компенсира.

Еврозоната не е малка и отворена икономика, а втората по големина в света. Тя е твърде голяма и външната конкурентоспособност на по-слабите страни е твърде крехка. Така германският модел не може да се приложи към валутния съюз.

Европа не може да се превърне в гигантско копие на Германия. Опитите за осъществяване такъв сценарий по-скоро могат да доведат до разпадането на валутния съюз.