Европа има шанс да се освободи от хватката на САЩ

Пиршеството на национализма, което наблюдаваме сега в Украйна и Русия, закономерно преминава в следващата си фаза - делириум тременс. Едните халюцинират табуни руски танкове, които се носят към Киев, а другите в състояние на умопомрачение говорят за натовски атаки срещу Москва от територията на Украйна. След като постигнаха съгласие, че най-голям интерес от война в Украйна имат САЩ, сега руските националисти и т. нар. ура-патриоти призовават президента Владимир Путин да вкара войски в Донбас с цел защита на местното население от правителствените войски. Т.е. да започне война с Украйна и така, вероятно, да изпълни напълно американските планове. И, за да е пълна шизофренията, като аргумент за незабавната руска военна намеса се пророкува, че в противен случай американците ще спретнат Майдан на Червения площад и ще свалят Путин от власт. Излиза, че ако руският президент изпълни американските планове той ще бъде свален от власт... от американците.
Не се опитвайте да търсите логика в тези схеми. Излишно е. Прагът на истеричност на отделни прослойки и в украинското, и в руското общество е толкова нисък, че, освен гола емоция с пяна на уста, друго няма да получите като отговор. Гражданската война в Украйна няма нужда от лискането на бензин, каквато роля би изиграла руската военна намеса. Събитията от последния 1,5 месец показват, че руските президент и правителство осъзнават напълно, какви чудовищни рискове не само за Украйна, но и за бъдещето на Русия и Европа крие подобно развитие на нещата. Русия, формално, имаше повече от достатъчно поводи да се намеси, но не го прави засега. И ще бъде правилно да продължи да се придържа към въоръжена ненамеса, не само заради заплахата от пълномащабни икономически санкции от страна на Запада. Всъщност това е най-малката беда. Военна инвазия на Русия би означавала агресия срещу не просто съседна, а срещу действително братска страна. Нападението, независимо от целта и резултата си, би било престъпление пред руско-украинските исторически връзки и би отровило отношенията между руснаци и украинци за дълги десетилетия напред. Полза от подобно развитие на нещата няма никой. Нито един нормален човек в Русия, Украйна или Европа би желал подобно развитие на нещата.
Много често като контрааргумент се посочва руската операция в Южна Осетия през 2008 г., когато отцепилата се от Грузия република бе нападната по заповед на Саакашвили, сега съветник на правителството в Киев. Но тази аналогия не е коректна. Южна Осетия към момента на нападението вече повече от 10 години бе дефакто независима от Грузия, там имаше изградени държавни органи на властта, населението в преобладаващата си част имаше руски паспорти, а границите на републиката се охраняваха от руски миротворци по решение на ООН. Именно нападението срещу миротворците бе законния повод от гледна точка на международното право за военната намеса на Москва. Случаят с Крим също не е съотносим. Там имаше уникална смесица от исторически и демографски поводи, пълното съдействие на законната местна власт, самият автономен статут и законното присъствие на руски войски, които осигуриха спокойствието и мира, предпоставиха по решителен начин крайният резултат от пълноценно проведения референдум за обединение с Русия.
В Луганска и Донецка област няма подобни предпоставки. Те не са независима територия като Южна Осетия, нямат изградени и признати от населението органи на държавна власт. Освен това в двете области няма единоначалие, идват разнопосочни сигнали, отсъства единен политически център, единна програма за действие.
На 11 май т.г. в редица райони на двете области беше проведен референдум за независимост, от който сега черпят легитимност ръководителите на т.нар. Донецка и Луганска народна република. Всички гледахме кадрите по телевизиите с огромните опашки пред избирателните урни. Те бяха факт, който не може да бъде отречен. Както е факт и че референдумът не се проведе на цялата територия на двете области, а опашките се дължаха на това, че много избирателните секции бяха затворени и затова гласоподавателите се тълпяха само пред отворените. Има кадри, на които се вижда, че гласуване се извършва и в паркове и градинки, което вече е абсурдно и незаконно. Едва ли е редно да използваме думата референдум за гласуването от 11 май. Това беше по-скоро много, ама много представително социологическо проучване, което показа какви са обществените нагласи в тази част на Украйна. Само че вместо да си извадят поука от случилото се в Крим и да започнат преговори още в средата на май, властите в Киев заложиха на силовото решение на въпроса и като резултат в Източна Украйна имаме гражданска война. Това е резултатът от разгула на национализма в Киев, от допускането на откровени фашисти във властта. И тук е голямата разлика между руските и украинските националисти и екстремисти - в Киев те реално се намират във властта, а в Русия събратята им за щастие обитават основно виртуалното пространство и някои медии, макар, че и това е достатъчно, за да нагнетяват напрежение в обществото.
Нещо повече. В Киев и до момента отказват да признаят самия факт на бушуваща гражданска война в Донбас. Според версията на управляващите става дума за прикрита руска агресия, а иначе местното население било лоялно и без подкрепата на Москва за местните "предатели" проблемите щели да бъдат решени за две седмици. Това е възможно най-опасната самозаблуда. Има множество свидетелства на западни журналисти, че в голямата си част т.нар. опълченци са местни жители, които имат подкрепата на населението. Да не говорим за свидетелствата на руските журналисти, които активно работят в района и картината на събитията, която ни предоставят, се разминава кардинално с киевската трактовка на събитията, която безкритично се подкрепя предимно от САЩ. Не случайно именно руските журналисти станаха обект на преследване от украинските власти. Те са незаконно арестувани, експулсирани, а вече има и убити колеги. С една дума, искат да им затворят устата. Борбата с алтернативната гледна точка вреди единствено и само на Украйна, но в Киев не им пука, поне докато са безрезервно подкрепяни от американските им ментори.
Вероятно Русия подкрепя военно бунтовниците от Луганск и Донецк. Трудно иначе би било да обясним внезапната поява на значително количество преносими зенитно-ракетни комплекси у тях. Но тази подкрепа е трудно доказуема и едва ли е решаваща за развитието на съпротивата. Ако местните жители, граждани на Украйна, не желаят да се борят за правото си на самоопределение, никаква Москва, с никакви оръжия не може да ги накара да се борят. Проблемът е преди всичко вътрешноукраински и трябва да бъде решен в рамките на диалог между противоборстващите страни. А засега такъв диалог напълно отсъства.
Планът на президента Петро Порошенко, който беше обявен преди дни, също не съдържа точка за начало на преговори. Да си представим за момент, че след обявеното примирие украинската армия премине в решително настъпление. Тя разполага с необходимото военно превъзходство, за да постигне "победа" над бунтовниците и да превземе бунтовните градове - Славянск, Краматорск, Горловка, Луганск, Донецк. Вероятно с цената на стотици и хиляди жертви. Какво се случва после? Трябва да си кръгъл идиот, за да си въобразяваш, че нещата може да се върнат в мирното русло отпреди 21 февруари 2014 г. Силовото решаване на конфликта е невъзможно, с всяка нова жертва лоялността на хората от Донбас към централната власт ще намалява. Вероятно ще станем свидетели на продължителна партизанска война и крайният резултат пак ще бъде някаква форма на федерализация (едва ли някой в момента разглежда като реалистичен вариант независимост за двете области или присъединяването им към Русия, още повече, че Москва отрича да има подобни планове). Тогава за какво са всички тези трупове?
Очевидно е, че президентът Порошенко, дори да има желание за мирно решаване на кризата, не разполага с необходимите лостове за това. Той няма тези правомощия, които имаше предшественикът му Янукович по старата конституция. Порошенко е зависим от парламента, който в момента е доминиран от партията "Баткившчина", която е подконтролна на опонента му от изборите Юлия Тимошенко. Президентът лесно може да бъде бламиран, още повече че крайната националистическа партия "Свобода" на антисемита Олег Тягнибок също има сериозни позиции в Радата. Правителството също не е подконтролно на Порошенко, а по-скоро на Тимошенко. За да получи повече власт, на Порошенко му е нужно да предизвика нови парламентарни избори и те да бъдат спечелени от партия, която е лоялна нему. Но затова се иска време.
Президентът на Украйна вече извърши максимално възможните по конституцията от 2004 г. кадрови промени, на които има право. Порошенко очевидно има и проблем с другите олигарси в Украйна, на първо място с очевидно неадекватния губернатор на Днепропетровск Игор Коломойски, за когото има данни, че стои зад клането в Одеса от 2 май. Коломойски открито подкрепя екстремистката организация с фашистки уклон "Десен сектор", организира неподконтролни на централната власт въоръжени отряди и единствен отхвърли мирния план на Порошенко и призова за война до победен край. Решаването на проблема с Коломойски и другите националистически лидери е задача с повишена трудност за Порошенко, но той трябва да я реши, ако иска да оцелее политически, а и да я има единна Украйна. Тук той трябва да се опре на трезвомислещите хора в страната и вероятно да търси и подкрепата на Русия и Европа. Обратното би означавало превръщането на Украйна в европейска Сомалия, от което полза биха имали единствено САЩ, защото това би отслабило и Русия, и ЕС и ще доведе до значително засилване на позициите на Вашингтон в Стария свят. В каквито и партньорски отношения да се намират Брюксел и Вашингтон, едва ли ЕС, с всичките му претенции за геополитическа значимост, се нуждае от изпадане в зависимост от САЩ. И тук Русия се явява обективен партньор на Евросъюза и най-вече на големите страни в него - Германия, Франция, Италия.
Русия не е икономическа или финансова заплаха за Европа, а САЩ са. Русия от години предлага взаимоизгодно сътрудничество, което би позволило чрез нейната територия ЕС да стигне до страните от Тихия океан. От това ще спечелят всички, с изключение на САЩ. Логично погледнато, провалянето на руско-европейското стратегическо партньорство би трябвало да е първостепенна задача за САЩ от гледна точка на техните интереси.
Може да звучи парадоксално, но точно украинската криза може да послужи като катализатор за активизирането на руско-европейското сътрудничество. На първо място в тактически план точно тези две страни са основните търговско-икономически партньори на Украйна, те ще загубят най-много от хаоса в нея, те ще бъдат изправени пред необходимостта да спасяват страната в икономически план. Това обрича Русия и ЕС на взаимодействие, което неизбежно минава през противопоставянето им на САЩ, които очевидно имат полза от схемата "колкото по-зле, толкова по-добре". САЩ имат полза да провалят на първо място връзките между Москва и Брюксел в енергетиката и правят всичко възможно посредством сегашното украинско правителство. Преди дни обаче еврокомисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер заяви, че ЕС може и да слуша препоръките на САЩ, но сам взема своите решения. Европейските страни знаят, че ако не решат съвместно с Русия украинската криза, те, а не САЩ, буквално ще плащат за последиците.
На 27 юни Украйна ще подпише в Брюксел споразумението за икономическа асоциация с ЕС, което стана формалният повод за сегашната криза и за гражданската война. Ако паралелно бъдат прекъснати и икономическите връзки с Русия, каквато тенденция има, то Украйна я очакват много тежки времена. Според доклад на руския Комитет за граждански инициативи оглавяван от бившия финансов министър Алексей Кудрин, загубите за Киев може да достигнат годишно до 33 млрд. долара. Никой не може да компенсира тези загуби, но и никой няма интерес от икономически колапс на страната. Изходът е - съвместни действия на Русия и ЕС. Русия изглежда е готова на такова партньорство, остава да видим дали Европа ще има мъжеството да се изскубне от хватката на САЩ.