22 Август 2019четвъртък12:21 ч.

Велин Георгиев

Личности и съдби

Ето съм...

Литературна анкета с Велин Георгиев

/ брой: 88

visibility 905

Поетът Велин Георгиев е една от емблематичните фигури в съвременната българска литература. Автор е на 40 книги с поезия, есеистика, няколко творби за деца и продължава да публикува рецензии в печата. Създател и художествен ръководител е на Националния литературен салон "Старинен файтон", в който за 25 години е представил над 1000 книги на български автори.

Познавам Велин Георгиев от детските си години и отдавна чаках удобен момент да разговарям с него, още повече че се чувствах морално задължена - и двамата сме земляци от Пиринския край. Неговата биография е цветна, наситена с много перипетии и преживявания, но с това, което оставя като творец, продължава да буди възхищение и да е на гребена на литературната вълна. И днес продължава да ни изненадва с нестандартните си мисли и характер, което го отличава от останалите му колеги. Той е естествен, на моменти див и първичен - черти, присъщи на истинския мъж. Понякога го виждам като наивно дете, което е непредсказуемо и е готово да извърши поредната лудория. И в това се откроява чарът му. Велин разплете душата си пред мен, че е започнал живота си от нулата, че е прекалено емоционален, живее неразумно и самоубийствено.

Родителите му били неграмотни и като дете единствен от целия род внася първата книга в дома си. През 60-те години е изпратен в Съветския съюз на комсомолска бригада и следва задочно журналистика в Ростов на Дон. Там се запознава с Михаил Шолохов, който е бил председател на местното дружество на писателите, и стават приятели. Бил е на гости в къщата му. Участвал е в много рецитали на руска земя. И на моя въпрос взривоопасно ли е времето, в което живеем, поетът ми отговаря с мисъл на Шолохов - "Щом се раждат момичета, война няма да има".

След завръщането си в България Велин Георгиев живее със самочувствието на добър поет. Но с излизането на стихотворението "Под чужда кръв", посветено на майка му, дълги години е бил неразбран и минава през деветте кръга на ада. Изпада в немилост, животът му се преобръща изцяло, но... оцелява. И както казва в свой стих, "не спира до тук...". Носител е на национални литературни награди, член е на СБП и СБЖ. Неговото талантливо перо ще продължава да ни носи изненади и занапред.

По значими книги на Велин Георгиев: "Тук съм", "Искам думата", "Присъствена книга", "Белязано дърво", "Знак", "Висока цена", "Анонимно човечество", "Обърнат връх", "Душа на кръста", "Само това" и други.

Мария Мушкарова

- Господин Георгиев, в каква семейна среда израснахте?

- Средата беше от неграмотни хора. Аз съм първият човек, който е внесъл книга в нашата къща, и съм кръстник на читалището "Вл. Маяковски" в село Крупник.

- Кога за първи път ви завладя магията на словото?

- Още в детството. В нашия дом идваха разни особи от съседни селища, таткови приятели, и разговорите на баща ми с тях ме впечатляваха. Аз се заслушвах в думите им и това осъзнавам в пълна мяра сега, когато поискахте да бъда пределно откровен с вас за читателите на в. ДУМА. В моя род няма духовни лица. И колкото и странно да звучи, когато излизах от читалищната ни библиотека с куп книги в ръцете, чувах хората да казват за мен, юношата: "Остави го, този чете дебели книги." А това самообразоване си наложих след неуспешното ми гимназиално ученичество. Прибирайки се в село, не ми оставаше нищо друго, освен да потъна в книгите и да търся спасение в тях. Така прописах стихове, публицистика, след което ме забелязаха и станах окръжен кореспондент на в. "Патриот".

- Коя е вашата отличителна черта?

- Трудолюбието. Очаквам да ме попитате кой е девизът ми, затова изпреварващо ще го кажа: "Работи, мой човек, работи. Всяка работа работа иска." Това трудолюбие май ми дойде от книгите. Когато срещнах моя кумир Мартин Идън в едноименната книга на Джек Лондон, вече бях наясно, че ме чакат изпитания и тръгнах към тях предизвикателно.

- Прекланяте ли се пред нещо?

- Пред почтения, честен човек, който е в немилост.

- За какво имате хъс?

- За работа естествено, т. е. да съм на машинката и да създавам нови текстове. Захващайки се, си казвам: "Става ли този текст за пред хората?" Това си изискване изработих от срещите ми през годините с читателската аудитория. Аз имам сетива за интереса на читателите и затова пиша с мисълта за тях. Защото в мига, в който си позволиш да кажеш нещо купешко, не твое, ти си плюеш в сурата и по-добре се скрий.

- Кой е най-хубавият миг в живота ви? А най-тъжният?

- Хубави мигове има много, но кошмарните са повече. Най-тъжният миг е, като се завърнах от Русия и бях със самочувствието на доказан поет, а тук ме вкараха в тупик заради стихотворението ми "Под чужда кръв", което бе изтълкувано погрешно, и цели 30 години бях в идеологически фризер.

- Коя е вашата главна надежда?

- Че България ще пребъде въпреки всичко.

- Вярвате ли в приятелството?

- Вярвам, разбира се. Без приятел не можеш да живееш, макар че човек не трябва да бъде докрай доверчив.

- Коя е за вас най-голямата добродетел?

- Благородството.

- Ваше любимо цвете? 

- Великденчето, защото сме адаши с него.

- Кое е любимото ви ястие, алкохол?

- Свинско със зеле. Сега алкохола го пия като наказание, да убие неща от мен. От този капан много трудно се излиза - не се излиза лесно от глупостта.

- Кой е любимият ви художник? 

- Владимир Димитров-Майстора и Павлето.

- Каква музика обичате?

- Всякаква, хубава, в това число народна от рода на "Бела съм, бела, юначе...".

- А най-приятното развлечение? 

- Да пътувам.

- Коя съдба ви се вижда най-окаяната?

- Моята, защото съм минал през всички кръгове на ада.

- Какво може да ви нарани най-много?

- Аз съм болезнено раним, защото не съм лицемерен. И когато близък човек се отмята от принципите си, това ме наранява най-много.

- Кой порок мразите най-много?

- Аз не мога да мразя, затова се изповядвам пред Христо Ботев и го моля да ме извини, че не мога силно да любя и мразя.

- Кое историческо лице ви е най-симпатично?

- Васил Левски, на когото съм посветил цяла книга с поезия "Време за апостоли".

- Към кой български автор изпитвате антипатия и защо?

- Те не са един или двама, защото си смениха убежденията и обърнаха гръб на литературната история. Затова с пълното право попаднаха в томовете на литературния критик Иван Спасов "Мизерия на духа".

- Бохем ли сте по природа?

- По природа съм работохолик, а не алкохолик. Бохем съм понякога. Вече е късно за такива удоволствия. Всичко има срок.

- Как живеете днес? 

- Живея като народа си - зле...

- Кой чужд народ ви е най-симпатичен?

- Хората навсякъде са хора. Роден съм в Крупник, селище, в което има много етноси - турци, цигани, власи, гърци, сърби и още. Светът сякаш е събран в Крупник. След време бях приятел с големия цигански поет Усин Керим - бях научил много стихове наизуст от знаковата му дебютна стихосбирка "Песни от катуна". Та затова мисля, че качествени хора има във всеки етнос. И те определят физиономията на своето племе. И все пак народ не се ругае.

- Като се обърнете назад, какво е миналото за вас?

- Миналото е контейнер. В него някои търсят нещо за втора употреба. Аз съм суетен и се надявам назад във времето да съм оставил някои трайни знаци - главно поетични текстове. Ето тук ме стяга и мен чепикът. Защото миналото е мина. Неслучайно постоянно ровим земята и търсим следите на живелите преди нас. И нас ще ни намерят. Искам да се харесам на неизвестния си бъдещ археолог.

- Какво не знаят хората за вас?

- Хората знаят всичко за мен, дори това, което не съм правил. По-важно е, че знаят, че всичките ми усилия са посветени на тях. Аз съм обществено добиче.

- Кога ви е било най-трудно в живота?

- Моят живот е дълга верига от изпитания. Затова съм казал, че вървях с букаи на краката, но вървях, не пълзях.

- Романтична натура ли сте?

- Изключително, което ме прави непригоден за новото-старо време.

- Човешката ви слабост коя е?

- Изтъкан съм от слабости. Започваш да мечтаеш, да правиш добро впечатление, посвещаваш лирични куплети, за да стигна до върхово признание - значи "здрав съм вече, щом по теб съм болен".

- В какво намирате спасение?

- В работата. Когато ме погълне написването на нова книга и потъна в нейните дестинации, усещам удоволствието от работата си. Към предишния ви въпрос ще прибавя нещо съществено за характера си: аз съм светец и гамен. И не ми говорете за Бога. Говорете на Бога за мен... И това е работа - да си търсиш Божията подкрепа.

- За мъжкото си Аз как се борите?

- Ето с този ви въпрос ще си дойдем на думата. Вземайки предвид годините, които съм натрупал, би следвало да приемем, че тази битка е приключена. Такова е общественото мнение за човека в третата възраст. Аз обаче не мисля така, защото дори не се замислям, че вече съм отписан и че моята епикриза е вече написана. Не съм от хората, които не дават прах да падне върху името им.

Моето име е доста екзотично, защото хората знаят за мен повече, отколкото аз знам за себе си. Но това, което знам аз, те не го знаят. Преди повече от половин век бях с младежка бригада в бившия Съветски съюз. Какво ли не работих - засаждах лозя в Донските степи, бях шлосер, учех задочно, но главното ми удоволствие беше, че пишех стихове в една сурова действителност и намерих реална трибуна да се докажа като човек на словото. Тук ще отворя скоба и ще кажа, че в Ростов на Дон се запознах с Михаил Шолохов. Той поощри моите творчески усилия, но този факт няма никакво значение за моето себедоказване. Там, по тези краища на Русия, бях сред българското общество. И там изпитах най-горчиви разочарования от мои сънародници, които, като видяха мои публикации в печата, ме изправиха пред "другарски съд" да ми искат сметка защо не ги питам за тези мои прояви. Аз отказах да се съобразявам с тяхното искане, защото, който не е имал работа с прост човек, нищо не знае. В крайна сметка продължих да доказвам себе си - печатах на поразия дори в "Литературная газета", и се върнах оттам със самочувствието на доказан поет. И още нещо: пълен трезвеник, макар да бях живял сред пиеща водка среда. Идвайки тук, не бях добре дошъл у дома. Бях вкаран в тупик заради стихотворението ми "Под чужда кръв", посветено на майка ми. Тогава имах приети вече за печат стихосбирки в издателство "Народна младеж" при редактора Добри Жотев и в "Български писател" при поета Иван Бурин. Казаха ми, че ми замразяват книгите, което продължи цяло десетилетие. Тази кошмарна ситуация ме вкара в кръчмата. В легендарния "Бамбук" изживяваха своите творчески драми не един и двама. И там започна моето общуване с чашата. Та боренето за мъжкото ми Аз е тежка битка с мен и все още не се предавам. На корицата на последната си книга "Само това" съм написал собственоръчно: "Паднах, но вече съм станал." 

- Имате три дъщери. Какъв баща сте?

- Те са ми най-добрите стихотворения. Златни деца и взаимно се обичаме. 

- Каква литература обичате да четете?

- Аз чета всичко, което ми попада безплатно в ръцете, защото нямам пари дори за вестник. Но доста книги получавам заради Салона и чета всичко. В самото начало на Салона представих акад. Ефрем Каранфилов и на края на словото си той каза, че най-хубавата книга е тази, която ни накара да я прочетем за втори път. Виж, моята съдружничка в "Старинния файтон" Елена Алекова преведе почти цялото творчество на един уникален руснак Георги Адамович - един том стихове и втори том "Коментари". Точно тези коментари на този невероятен анализатор на руската литература прочетох два пъти. И ще продължа да го чета.

- Какъв урок бихте дали на подрастващите днес?

- На Голямата Задушница преди дни бях сред близки млади хора - децата и внуците на единия ми брат, който е в отвъдното. На тях уроци не са им нужни, достатъчно са информирани. Те гледат с изпитателен поглед що за човек си. Знаят кой съм, изпитват уважение към мен, усещат ме. И аз мълчаливо им казвам - ето съм.

- С какво искате хората да ви запомнят?

- По времето на Съпротивата един юноша от Рила, младият партизанин Иван Ризов, при престрелка на моста на реката под Рилския манастир е прострелян и падайки в буйните води на реката, извиква: "Не ме забравяйте, другари". Това е и моето упование.

- Трудно ли е да бъдете себе си?

- Това се отстоява дори и на сън. Не си ли себе си, значи си никой. Затова си мисля, че седейки още на капрата на файтона или на машинката, пишейки все още нови текстове, аз доказвам себе си. Може би в скоби, както щете го приемете, но останаха извън този разговор важни неща и особено самотата. Погледнете наоколо и ще видите много самотници като мен. Самотните хора са оставени на себе си. И всеки се спасява сам. Човек като мен, който говори преди всичко в мерена реч, ще си позволи да каже на раздяла нещо за капак. Дори и с риск да се повторя, но да подчертая отново - ето съм.

- Плаши ли ви смъртта?

- Който не се плаши от нея, значи е идиот. Преди 4 години се сбогувах с моята Муза Снежана. Нейната смърт ме извади от равновесие...

- Вярващ ли сте?

- Макар да минавам за богохулник и по-точно за безбожник, то и аз си имам нещо невидимо, което си няма име. В природата ми е закодирано нещо като вяра - тайнство и за къде съм без него.

- Как пишете? И кога не можете да пишете?

- Пиша при появата на порив за писане. Инак няма смисъл. Валери Петров смяташе, че писането на стихове е професия. За мен то е вдъхновение. Професията е занаят, няма пориви, няма извисяване над деня, да се оттласнеш от действителността. Илия Бешков смята, че изкуството започва оттам, където е свършил животът. Чак пък толкова. Но отлепването от реалността е необходимо. И това го върши поривът ми за писане. Имам едно правило. Ако нощем напиша нещо, да речем, стих и на сутринта го помня, без да гледам бележника, значи е добро. Аз съм на нощен режим - между 1 и 5.

- Какви хора допускате до себе си?

- Всякакви. Аз съм един разграден двор. Особено откакто ръководя литературния салон, кажи-речи целият Съюз на писателите седи на капрата на файтона, плюс гостуващите творци от Независимия съюз. Цяла България пише и издава стихосбирки, кой ни чете, е друг въпрос.

- Какви спомени таите от годините преди прехода?

- Онова време беше по-хуманно и макар да усещам, че то ще дойде отново, не изпитвам дори носталгия по него. И преди, и след това бях човек с лош късмет, имах си работа и с добри, и с лоши хора. Понякога казвам, че не е лесно да си жив човек, и мисля, че в шегата ми има резон.

- Може ли политическата ситуация у нас да наречем "време разделно" и какво би ни обединило като нация?

- В българската история има много разделни времена и нашето днес е такова, но разчитам на здравия разум на българина.

- Ако от утре сте "невидим", какви предизвикателства биха ви изкушили? 

- Да бъда пак себе си.

- Най-голямото ви разочарование в живота?

- Те нямат брой, затова търся само доброто в този живот.

- А какво е усещането да сте обичан? 

- Това е лично Възраждане.

- Кой е най-милият жест, който сте правили в живота си? 

- Попитайте моя приятел П. Чернаев. Аз го направих тези дни в негово присъствие и той се вцепени от изненада. Показах, че съм Човек, а не егоист.

- На какво дължите творческото и житейското си дълголетие? Каква е равносметката ви?

- Дължа го на своя ген. А равносметката е в написаното от мен и не съм приключил още...

- В сивото ни, безнадеждно ежедневие каква оценка давате на политиците? 

- Оценката ми е мрачна, потискаща, така че не искам да бъда на тяхното място.

- Ваш недостатък?

- Много са и не мога да ги опиша. Дори жив да съм, е "хубав" недостатък.

- Как реагирате на нарастващата корупция и бездуховност в обществото? 

- Като загубвам и ум, и дума. Вцепенен съм, отвратен съм.

- Поддавате ли се лесно на лъжата?

- Към всички обмислени лъжи се отнасям доверчиво и после ги понасям болезнено.

- Как върви животът ви напоследък?

- С ходене на място, което е най-уморително и отчайващо.

- Какъв сте, когато сте ядосан?

- Непоносим, да не сте до мен.

- Ако можехте да промените нещо с магическа пръчка, какво щеше да е то? 

- Аз не спадам към магесниците. Животът не е литературна фантастика.

- На какво се дължи успехът на литературния салон "Старинния файтон", съществуващ вече четвърт век?

- На това, че има свободна ниша в културното пространство. Файтонът тръгна през далечната 1994 г. от къщата на Дядото. Тогавашният директор на музея на Димитър Благоев ме помоли да измисля нещо, за да не пустее този духовен кът. И аз реших да направя литературен салон. Дядото е литературно име, той е мой земляк. Моят град - Благоевград, в който съм живял, работил и творил, носи неговото име. Националният литературен салон "Старинния файтон" просто си намери мястото. Над 1100 са празниците в този оазис на духа. Дядото е един европейски човек и както писа Григор Чернев: "Файтонът е легендарен". Успехът се дължи не само на мен, но и на авторите.

- Какъв ще бъде светът според вас през 2050г.?

- Още по-динамичен и се надявам да си запази човещината. Човекът ми е грижа, защото той е богоподобен и ще се осмисля във времето. България ще бъде 5 милиона население - 3,5 милиона цигани, 800 000 турци и 800 000 българи. Това е отчайващо тревожно за нацията ни.

- И накрая, г-н Георгиев, какво си пожелавате в личен и творчески план за 2019 г.? Какво да очакват читателите от вас?

- Да съм на крак и да очакват бъдещата ми стихосбирка със заглавие "Паберок". А моят личен план е обществен - аз работя за хората.

Все още

То се вижда,

че още съм още,

че има мегдан

пред мен.

И, разбира се,

то ще защити

моето име,

щом ЧОВЕК съм роден.

Повишен риск от пожари в 14 области днес

автор:Дума

visibility 129

Срути се част от таван в Александровска болница

автор:Дума

visibility 1288

Подлудиха държавата с бомбени заплахи

автор:Дума

visibility 182

/ брой: 161

БНБ очаква 3,7% ръст на икономиката

автор:Дума

visibility 119

/ брой: 161

Обезщетения за изкланите прасета - след 1 септември

автор:Дума

visibility 120

/ брой: 161

Тол системата може да тръгне от февруари

автор:Дума

visibility 97

/ брой: 161

Цветелина Пенкова: В Еврокомисията ще търсят компромис

visibility 200

/ брой: 161

Откриват рудника на Ада тепе

автор:Велиана Христова

visibility 171

/ брой: 161

Ставащото в БСП - не промяна, а подмяна!

автор:Георги Пирински

visibility 307

/ брой: 161

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ