Етгар Керет отново в България

Израелският писател Етгар Керет (1967, Рамат Ган), известен в България с четирите си сборника с разкази - "Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог", "Момичето на хладилника", "Асамтой" и "Изведнъж на вратата се чука", ще гостува в НДК, за да представи петия - "Седем добри години". Срещата е на 16 юли от 19 ч. в "Студио 5" в София. Преводът отново е на Милена Варзоновцева, издателството отново е "Жанет 45", а поредицата - "Кратки разкази завинаги". "Седем добри години", чийто първи текст е именно "Изведнъж... все същото", обхваща фейлетоните на Керет, публикувани в международната преса от годината на раждането на сина му Лев (2005) до тази на смъртта на баща му Ефраим (2012). Книгата е най-личната за писателя досега - нещо, което той обяснява в предговора си специално за българските читатели (който публикуваме), и съвсем целенасочено не е излизала и няма да излезе на родния му иврит, а само в превод.

Близки срещи от втория вид

Когато някой писател каже за своя книга, че му е особено скъпа, всъщност нищо не казва. За да може дадена книга да просъществува, е необходим поне един човек, комуто тя да е скъпа - при добър късмет това ще е някой читател, ако ли пък не, авторът винаги е на линия да се развълнува от собственото си произведение като горд баща. Мисля, че ми отне четири книги време, за да разбера това и сега прекрасно го осъзнавам.
И все пак настоящата книга наистина ми е особено скъпа. Защото е първият небелетристичен сборник, който издавам след над двайсет и пет години писане. Защото разказва за най-най-скъпите ми хора. Защото като автор ме поставя на ново за мен място. Място интимно, ранимо и непознато. И това ново място е толкова страшно, че реших да не публикувам "Седем добри години" на езика, на който говоря (иврит), и на мястото, където живея (Израел), а да ги споделя само с хората другаде.
Откакто се помня, са ми известни два вида истории: обичах да разказвам едните на приятели и съседи, а другите - на случайни спътници в самолета или влака. Историите тук са от втория вид: за въпроси, зададени от сина ми, на които съм се сетил как да отговоря; за татко, който винаги беше насреща, за да ме избави от бедите, но когото аз не съумях да избавя, когато изпадна в беда; за мустака, който си отгледах насред физиономията, само и само хората да спрат да ме питат "Как си?" (нещо, което, докато татко боледуваше, ме сриваше всеки път до основи); за ред неизпълними желания и за една нескончаема война, която, щем, не щем, обсеби детството на малкия ми син.
В следващите стотина страници ви предстои да попътувате в едно купе с мен. Когато стигнете до последната, аз ще сляза на гарата и вероятно повече никога няма да се видим.
Надявам се поне малко от това пътуване да остане в спомените ви. Надявам се всички тези неща, които разтърсваха живота ми през седемте години от раждането на сина ми до смъртта на баща ми, да успеят да докоснат и вас.

Етгар Керет, Хонконг-Токио,
25 февруари 2014 г.