Есета от Павел Бебов

Пътят към дома

Кой е най-скъпият ни дом? Там, където сме родени? Там, където са останали детските ни години? Или където си усетил трепетите на юношеството? На повечето от нас и младостта ни кара често да се връщаме към родното място. Сгушената стаичка ни даряваше с незабравимите мигове на студентството. Малката площ не ни пречеше да мечтаем за нещо голямо и хубаво. Запомнихме ли го? Сигурно голяма част от онези прекрасни времена са останали далеч зад нас. Без да ги забравяме. Скъпо ни е и семейното жилище. Макар то да е нормално на цялото семейство. Докато птичките - синове и дъщери, не литнат в своите си посоки. Без да можеш да ги спреш. И без да имаш каквото и да е право да го направиш това.

И все пак всяко пътуване в миналото към дома е нещо незабравимо. Защото те връща в спомените. На детството, на юношеството, на младостта, на по-зрелите впоследствие години. Пътищата, които един човек изминава, са толкова много и толкова различни. Сближава ги само едно - родната стряха. Може би малко скромна, но винаги незабравима.

Връщайки се, стигаме до първата къща от родния край и гърдите се изпълват със свободния въздух. Защото оттам си тръгнал в годините. Връщал си се стократно по познатия път и винаги си го очаквал това връщане. Тези спомени не изчезват с времето. Напротив, стават все по-скъпи и по-незабравими. Ще минеш по-утъпканата пътека към дома. Ще отвориш външната порта. Ще извадиш ключа от под изтривалката, за да влезеш в един само твой дом. Само че това за ключа и изтривалката го забравете. В днешни дни това е невъзможно. Защото от ъглите дебнат крадци. Все по-арогантни, дръзки и изобретателни. Дай Боже и от тях да се намери спасение. Инак можем да влезем в един разбит, разхвърлян и ограбен дом. Но и тогава ти няма да изоставиш родното място. То винаги ще е най-очаквано, най-желано и най-истинско. Без някакви имотни сметки и ограбени надежди.

И отново ще преминеш по утъпканата пътека на спомените. На изминалите пътища на времето. Те ще те водят в различни посоки и на различни места. Те ще са животът ти, който не можеш да задраскаш с лека ръка. Това са твоите години - добри и лоши, пъстроцветни и сиви, обичани и мразени. Но лично твои! Незабравими, без да загубят своята истина и време. Лично твои: като родния дом, който може и вече да го няма. Но в сърцето ни остава този дом, който ни е дарил с живот. За него срутване няма.

Озлобеният озъбен свят

Защо толкова много се мразим? Не го искаме да е така, но просто изглежда светът вече се е променил. Всеки е грабнал душицата си и не мисли за нищо друго освен за себе си. Но какво ще спечели от това? Едно голямо нищо. Да, ама всяка една стъпка, която правим, е насочена кажи-речи в известен случай срещу другия. Па бил той съвсем близко до нас. Всекидневието е забързано, неясно, изпълнено с изненади. Които ни носят най-често неприятни емоции. Готови ли сме винаги да ги надживеем? Да се преборим с тях? Да ги победим? Защото срещу себе си трябва да се преборим с реалния, със съществуващия озлобен и озъбен свят. Братство ли? Ами всеки е затворен в собствената си черупка и само гледа да не допусне никой в това толкова лично пространство. Егоизъм ли е това? Или чувство да се самосъхраниме? Е, добре, и като оцелееш по този начин все пак по-щастлив ли ще си? Много съмнително и илюзорно. Но то ти подарява заблудата, че нещо си загърбил, надмогнал и победил. Поредната човешка заблуда.

Какво ни остава тогава? Все пак няма основание да се предаваш. След като си наясно, че малкото време, с което разполагаме, трябва да носи и победи. Които всеки от нас търси и приема като свое лично достижение.

И все пак защо светът, в който живеем, днес е толкова негостоприемен и зъл? Защо всичките ни усилия или повечето от тях отиват, за да оцелеем, въпреки жертвите, които правим със себе си. Несправедливите обвинения, които получаваме, в повечето случаи отново носят елемента на един заобикалящ ни егоцентризъм и егоизъм. Всеки човек, който твърдо смята, че е единствено прав, живее в дълбока заблуда. Която рано или късно ще го цапардоса по главата. За да го вразуми и приземи. Защото не може твоята истина да е единствена.

И сигурно с времето, когато осъзнаем необходимостта от ............. съпротива с несправедливите злини, ще поемем дълбоко въздуха на облекчението. С твърдата решимост да надделеем над озлобения и озъбен свят, който ни заобикаля.

Моята молитва

Тя е съвсем кратка. Отправена към Господ. Всяка вечер, като си лягам. Предпочитам да е на тъмно. Просто защото е твърде лична. Посветена е на най-близките ми. Първо към двамата ми прекрасни синове. Какъв би бил животът ми без тях. За хубаво и за лошо все тях търся. Виждам ги твърде рядко - не повече от веднъж седмично за по броени минути. Но и това е нещо. Хубаво нещо. Пък и нали всеки ден вечер се чуваме. Най-ми е трудно да приема честите им пътувания. В повечето случаи са служебни. Явно са неизбежни. Но нали винаги си остават наши деца. Да ги мислиш и да желаеш да се приберат час по-скоро. Не дай си боже да се забавят. Полудявам от притеснение. Те често го посрещат това мое притеснение с подигравателни усмивки. Нищо, че вече са родители и с времето ще ме разберат по-добре.

Но да са им живи и здрави.

След това в молитвата ми идва ред на четирите ми внучки. Какви красавици са само! От най-голямата - умницата ми Али, през талантливите и очарователните близначки Каролина и Валерия, до най-малката - бойната и непоклатима Виви. Знаят, че трябва много да се пазят и да ги пазят. От лоши и завистливи хора, от жестоката среда наоколо. От тъжни неприятни случайности. Така че всяка вечер им пожелавам:

Да са живи и здрави.

Моля се и за жена ми Влади - спътницата ми в живота. Да е винаги в добро настроение. Да няма разправии между нас (в повечето случаи те са тъпи и безсмислени). Защото човек трябва да гледа много по-ведро и по позитивно в този така кратък живот. Защо да го усложняваме излишно и ненужно? Днес трудно можем да се опазим от лошотиите, от завистта за този дето духа. Затова й пожелавам да пазим хубавите моменти, да ги ценим и обичаме. За живот и здраве.

Моля се всяка вечер Бог да опази всичките ми скъпи духовни и материални неща, които са неизменна и необходима част от живота ми. Защото без тях около нас ще зейне голяма празнота. И ще е все по-безсмислено. Запазят ли се те, запазваме се и ние, ако успеем да ги съхраним.

Та след нощите на размисъл идват дните на действията. Полезни и не дотам. Но без стремежа нещо да се промени, нищо добро не може да се случи. Затова дано Господ да ни дава сила и желание да сме полезни. На другите, но и на себе си.

Нека да сме живи и здрави. И да не се предаваме. Пред трудностите. Пред завистта. Пред тъмнината. Нали на сутринта слънцето пак ще изгрее.

Тайни ли? Ама че глупост

Имах неотдавна рожден ден. Поздравлението от колегите беше трогателно. Мило. Изпълнено с уважение. Същински гъдел за душата. Със задоволство го прочетох втори път. И изведнъж нещо ме жегна. Бил съм знаел тайната на вечната младост. Глупости! Много добре сам си знаех, че такива тайни няма. Знаех си много точно какво представлявам. Не само с побелелите коси. С бръчките. С болките в колената. Не можех да излъжа нито себе си, нито другите. Пък и въобще не исках. По природа съм реалист и не обичах да се самозаблуждавам. Та и затова най-мразех, когато срещна стар приятел или познат, той да ме обсипва с комплименти от рода: "Боже, колко добре изглеждаш." Ама че глупости. Ако го правеше лицето от завист - разбираемо е. Но не е вярно. Затова и вътрешно озлобявах. Добре че не се хващах на въдицата. Знаех къде е истината.

Така дните се изнизваха един след друг. Понякога много дълги и скучни. Понякога напрегнати, неспокойни, припряни и бързи. Като че ли започвах да предпочитам първите. Защото ми носеха някаква тъпа отпуснатост. Или пък силите ми намаляваха, за да бъда пак онзи млад мъж - амбициозен, непокорен, борбен, жаден за всякакви успехи. Някои от тях постигнах - лесно или по-трудно. Често не успявах. Но бях сигурен, че трябва да опитам пак, ако искам да спечеля. И отново се хвърлях в битката - настървено и без страх.

А сега? Често ме наляга апатията, нежеланието да преодолея бавния ход на времето. За да го прескоча и да хукна напред срещу минутите и часовете. Както беше преди. Дай боже, да не се отпусна и да намирам оправдание в преумората на деня, в безсилието да вървиш яко устремен напред. Да побеждаваш. Да вървиш бързо и устремено. Без да се оправдаваш с болките в колената. Защото синовете ти - обични и умни, пак ще ти намерят недостатъци, че не си обръщаш внимание на здравето, че не ходиш на профилактичните прегледи, че не пиеш онези хапчета, които щели да ти облекчат колената. Техните критики сигурно са прави. И виждаш как непрекъснато растат. Защото момчетата ти няма да се хванат на въдицата, че ти все някога ще тръгнеш по прегледи, ще обиколиш десетина лекарски кабинета. Които ще ти открият тази или онази болежка и ще ти предпишат разните там цярове. Но ти пак ще обещаеш, че това все някога ще стане. В неопределено бъдеще.

Само твърдо вярваш в себе си, че няма така лесно да се предадеш. Че ще воюваш за своето аз, за здравето си. Но макар и тогава, когато стане невъзможно, да не потърсиш помощ. А иначе живият живот си е прекрасен. И никак не трябва лесно да се изпуска. Всяка дадена ни от Бог минута. Час. Ден. Месец. И година. Най-хубавия ни дар.

Павел Бебов (1943-2019) е роден в гр. Кнежа, Плевенска област. Дългогодишен журналист, публицист и управител на ДУМА. На 27 септември щеше да навърши 76 години. В негова памет публикуваме няколко есета от последната му книга "Сън в каруца".