27 Февруари 2021събота18:32 ч.

Хуманитарна тематика от трибуната на ООН, Ню Йорк, 2004 г.

Срещи

Енчо Господинов: Слуховете за смъртта на журналистиката са силно преувеличени

Голяма част от днешните медии са или поробени от икономически механизми и султани, или оковани от политически синджири, убеден е известният публицист и дипломат

/ брой: 30

автор:Альона Нейкова

visibility 1454

ЕНЧО ГОСПОДИНОВ е легендарен журналист, репортер и зам. главен редактор на знаковия вестник "Поглед". Отразява събитията от най-горещите точки на света, включително пет войни (във Виетнам, Афганистан, Никарагуа и Близкия изток), множество международни конфликти и важни политически преговори като, например, между Рейгън и Горбачов. Прочува се и като един от най-ярките български хуманитарни дипломати, Постоянен представител на Международната федерация на Червения кръст и Червения полумесец в ООН, а след това и неин зам. генерален секретар. Автор е на "Сянката на петнистия кон" - жанрово нестандартна книга, изпълнена с майсторски описани колоритни спомени от детството, любопитни репортерски истории, интересни дипломатически срещи и още много прозиращи зад думите образи и силуети на световни лидери, интелектуалци и духовни водачи.

"Автоцензурата е другото име на страха"

"Какво ли не съм работил, какво ли не съм видял"

"Сега съм само един скептичен реалист"

"Днес човечеството страда от "обеднен морал"

"Между историята и фарса има някаква опасна връзка"

"Вирусът показа и некадърността на десетки политици, които се оплетоха в лъжи, празни обещания и ваксинна логистика"


- През 2005 г. преди лекция в Шотландския парламент Джордж Рийд казва за вас, че сте "бивш журналист от славния български вестник "Поглед", сега само посланик в ООН в Ню Йорк". Как вие самият бихте представили днес Енчо Господинов?

- Не се изненадах тогава от начина, по който ме представи Джордж Рийд. Той е наш бивш колега от БиБиСи, дългогодишен кореспондент в Африка и други тъжни места в онези години. След това е бил 6 години депутат (от Шотландия) в Долната камара на Британския парламент в Лондон. После беше директор на комуникациите в Международния Червен Кръст (МЧК) в Женева и именно той ме окуражи да кандидатствам за работа там (1985). След като напусна МЧК, Джордж Рийд се върна към журналистиката и политиката. Избраха го бързо в Шотландския парламент заради острия му ум и хапливия език. А след един депутатски мандат гласуваха му доверие и като шеф на парламента в Единбург. Но Джордж си беше и до ден днешен остава верен на журналистиката. И когато аз работех в Ню Йорк като Представител на МЧК в ООН, Рийд идваше често по работа с шотландската диаспора в САЩ, или с американските власти. Още тогава (1999-2007) ме "заклеваше" никога да не изоставям журналистиката. "Дипломацията е до време, а журналистиката е вечна", казваше ми Джордж.
Ако днес трябва сам да се представя, бих казал: "Бивш дипломат и хуманитарен работник, сега само скептичен реалист, който от време на време се занимава и с журналистика." А с Джордж се чуваме често и до днес.


- Още Марк Твен е смятал, че "журналистиката е най-хубавата професия, стига да я напуснеш навреме..." Съгласен ли сте с него? Успяхте ли да забравите за "четвъртата власт", докато сте заместник-генерален секретар на Международната федерация на Червения кръст и Червения полумесец в ООН?

- Тази мъдрост на един от моите любими автори е част от хилядите му "философски намигвания" към читателя. В много отношения той е прав: журналистиката е призвание, съдба, съвест, талант и още много неща, замесени в едно тесто. Но дори и животът на самия Марк Твен доказва, че той е вярвал на думите си. Напуска долния етаж (на журналистиката) и се мести в горния, този на писателите. Сигурно е разбрал, че с журналистика  трудно се храни семейство. Освен ако не си собственик на проспериращ вестник или телевизия. Но интернет, а сега и социалните мрежи успешно дърпат старите медии към пропастта. Даже наскоро прочетох за някакво академично проучване, където се казва, че професията "журналист" е на път да изчезне. Ще остане, казват, само заглавието на филма "Професия: Репортер" (1975) на Микеланджело Антониони и мъдростта на Марк Твен. Дълбоко се надявам обаче, че това няма да стане, защото, казано на шега, журналистиката като втората най-древна професия в света ще се нагоди към обстоятелствата и ще оцелее. Ако пък перифразираме самия Марк Твен, слуховете за нейната смърт са силно преувеличени. Поне засега. Дори и аз, като оформен скептик-реалист, поръсен с прилична доза цинизъм, никога не съм се отказвал от нея. Докато работех в МЧК, се отнасях към работата си на хуманитарен дипломат като със съпруга: бях искрен и сериозен. Но журналистиката ми остана като вечно млада любовница. Раздвоението обаче е тежък кръст, както знаят и вашите читатели.


- Мислите ли, че онова, което вълнува обикновените хора, е достатъчно отразено в медиите? Може ли да се каже, че излъчваното в ефира или публикуваното в пресата и уеб порталите съвпада с очакванията и интересите на обществото?

- Не, не мисля, макар да имаме много талантливи журналисти. За съжаление, голяма част от днешните медии са или поробени от икономически механизми и султани, или оковани от политически синджири. За много кадърни колеги съдбата не е лесна. А обикновените хора очакват от медиите повече съчувствие, подкрепа, истина, честност, посока, път към утрешния ден и "възхвала на хуманността", ако перифразираме Еразъм... Старият Бен Франклин, един от стожерите на някога млада Америка и нейната журналистика, препоръчва преди 250 години пресата не само да информира, но и да възпитава граждани... При нас, а и не само, журналистиката нерядко по-малко информира и възпитава, а по-често развращава... Моля читателите за извинение, ако не харесат тази оценка.


- Губят ли вестниците своята сила в ерата на интернет сайтовете и социалните мрежи?

- Да, и то не само у нас. Възходът на интернет, на социалните мрежи и гигантските промени в структурата на рекламната индустрия задушават постепенно и изтласкват от пазара класическия хартиен вестник. Дори гигант като "Ню Йорк таймс" днес печели повече от онлайн изданието си, отколкото от хартиеното. Не притежавам кристална топка, с която да предскажа бъдещето на вестникарството, но няма да е лесно... Който не вярва, да пита колегите от "Вашингтон поуст", някогашният екзекутор на Ричард Никсън по времето на "Уотъргейт". След смъртта на издателката Катрин Греъм наследниците на славната фамилия, издавала десетилетия този прочут вестник, го продадоха на Джеф Безос от "Амазон" с надеждата "Вашингтон поуст" да оцелее. Тежък, но неизбежен компромис. Изглежда, че някакъв вирус покосява и вестникарството...


- Какво е мнението ви за автоцензурата? Ще изчезне ли някога?

- Автоцензурата е другото име на страха. Докато има тирани и тирания, ще има и автоцензура. Изкушавате ме пак да припомня какво е казал преди 400 години прочутият френски аристократ Кардинал Ришельо: "Дайте ми само 6 реда, написани от ръката на най-честния човек, и аз ще намеря в тях достатъчно причини, за да го обеся." Както се говори, той е бил Сивият кардинал на пропагандата зад слабохарактерния Луи XIII... Това понякога е достатъчно човек да вземе червения молив и да се самозадраска...
- Ако имате собствена медия, какви хора ще предпочетете да вземете на работа - млади или опитни?
- Ще направя като Катрин Греъм от "златния период" на "Вашингтон поуст": искам млади репортери като Боб Удуърд и Карл Бърнстейн да тичат и да душат с носовете си из коридорите на "Уотъргейт", и редактори на зряла възраст като незабравимия Бен Брадли - вероятно най-смелият, най-мъдрият и най-премислено циничният главен редактор в света на ХХ век. Няма вече такива хора.


- Какво се случва с авторитета на журналистическата професия? Има ли го? Или върви към изчезване?

- Има го още. Но ми напомня за оня термин от ядрената физика за "обеднения уран" при бомбите и за "обогатения такъв"... При един паралел между урана и морала, може да забележим, че днес човечеството страда от "обеднен морал", което се отразява много зле и на журналистиката. Ако беше жив Радичков, вероятно би казал: "Много Сив кардинал и обеднен морал се навъди като лисицата, а читав журналист малко остана..."


- Напоследък като че ли най-позитивното, което може да се чуе, види или прочете, е рекламата - в нея хората са усмихнати, изглеждат щастливи... Според вас има ли надежда добрите новини да станат част от всекидневието на българите?

- Много хубав въпрос, както казват някои от нашите политици, които се самоописват като "елит" и се радват като деца на репортерите и особено на репортерките. Като млад новинар мислех, че рекламата е вредна за журналистиката по принцип. Но като задълбах повечко в занаята, научих, че Кърт Вонегът, един от най-великите писатели на ХХ век, най-талантливият ученик на Марк Твен, най-усърдният строител на съвременния английски език и хлевоуст присмехулник, се е прехранвал с писане на реклами дълги години, защото издателите не харесвали литературните му текстове. Вонегът толкова се изпедепцал в съчиняването на рекламни опуси и това така добре се е отразило на майсторството му, че след време написал някои от най-мрачните за светлото ни бъдеще литературни бисери като "Кланица 5" и "Фарс или никога вече самота". И не случайно оня брадат философ, който е бил и вестникар, е обичал да ни напомня, че между историята и фарса има някаква опасна връзка.  
И както често казва един наш вожд, всички в Европа ни завиждат. Та това е за рекламата и оптимизма.


- Колко дълга бе за вас "Сянката на петнистия кон" - от първоначалната идея до реалната книга? Как си представяте читателите й? Какво означава за вас наградата на СБЖ за нея, която получихте в Деня на народните будители?

- Сянката на Петнистия кон е дълга близо 70 години. Винаги е била до мен. Но все се опитвах да я избегна... Когато разбрах, че няма отърване, седнах и написах книгата. Чак тогава ми олекна от преследването. Читателите, ако се съди по отзивите и продажбите, са приятно изненадани, казано с присъщата ми скромност. Но аз я написах както за да "увековеча" един дълъг период от живота на млад и амбициозен някога репортер, бродещ накъдето му видят очите, така и за моите деца и внуци, които никога няма да видят един изчезнал завинаги свят, една митична в спомените ми Добруджа с нейните красиви като в разказ на Йовков хора, кротки и тихи герои, пияници и гурмани, жътвари и бонвивани, всички от поколението на моите родители, които с непосилен труд вдигнаха на крака една съсипана от Втората световна война България. И не можаха да обиколят като мен света стотина пъти...
А наградата на СБЖ приех с радост и надежда, че повече колеги ще имат моя късмет и ще изпитат същата сладост от живота (досега), както се случи с мен...


- Били сте в най-горещите точки на света, отразявали сте пет войни и множество международни конфликти... Изненадва ли ви нещо от онова, което се случва напоследък? Очаквахте ли, например, че в началото на ХХI век ще се стигне до щурма на Капитолия?

- Баща ми често казваше: "Като се обърна назад и погледна през годините, се чудя как съм още жив..." Както всички от неговото поколение, той се беше учил да строи капитализъм в Добруджа като млад, след това да строи социализъм и кооперирано земеделие след 1944-та, а в последните петнайсетина години от живота си пак трябваше да преоткрива нашия побългарен капитализъм... Беше преживял доста - като герой на Ивайло Петров от "Хайка за вълци"... Горе-долу така се случи и с мен. Поради което вече почти нищо не ме изненадва... Почти! Какво ли не съм работил, какво ли не съм видял. Щурмът на Капитолия не ме изненада много. Живях 8 години в Ню Йорк, обиколил съм почти всички 50 щата и горе-долу имам представа какво е Америка и американците, сред които имам много приятели. Още си пишем през ден... Повече ме изненада вирусът, който обърна света с краката нагоре, застави учените трескаво да мислят и да се опитват да спасят света. Но вирусът показа и некадърността на десетки политици, които се оплетоха в лъжи, празни обещания и ваксинна логистика. Опасявам се, че този вирус ще оголи още дузина наши тежки проблеми, особено в социално-икономическата, здравната и образователната област. Да не говорим за "тихото полудяване" на стотици хиляди, може би милиони объркани и беззащитни хора по света, заключени у дома... Много от които вече не вярват в нищо.


- Пред очите ви се срутват кулите близнаци в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. Доколко е избледнял този спомен почти две десетилетия по-късно?

- Не е и никога няма да избледнее. Наближаваше 9 сутринта на оня 11 септември 2001-ва, когато тъкмо на излизане от нюйоркската гара "Гранд Сентръл" дъщеря ми Антония ми звънна да ми каже, че нещо страшно става в долната част на Манхатън. Нейният университет беше на двайсетина пресечки от мястото на трагедията, както и училището на по-малкия ми син Стефан. Те вече бяха там, часовете им започваха в 8. Когато наближих сградата на "42-ра улица" и "Второ авеню", където се намираше моят дипломатически офис, както и посолството на Израел, полицаят Патрик излезе от будката си и ме предупреди веднага да евакуирам екипа си. Спокоен и леко муден ирландец, този път Патрик изглеждаше като обезумял. Десетина минути по-късно от екипа на Кофи Анан ни помолиха незабавно да напуснем района... СиЕнЕн вече предаваше на живо горящите и рухващи сгради на кулите близнаци. Кметът на Ню Йорк Руди Джулиани ръководеше с вещина и спокойствие спасителните операции. Джулиани беше млад и още не знаеше, че 20 години по-късно ще служи на президента Тръмп, нито че ще срещне една изкусителна българска актриса, която ще го постави в конфузно положение. В този момент гъсти облаци от пепел и дим бавно заливаха целия град, а десетки хиляди хора тичаха на север, нагоре към Сентръл парк, в опит да избягат от огъня. От Антония и Стефан дълги часове нямах никаква вест къде са... Успях да евакуирам екипа си в по-отдалечен хотел и да заредя колегите с две бутилки уиски за успокоение... Телефоните оглушително мълчаха. Едва след няколко дни си дадохме сметка за истинския мащаб на трагедията.


- Коя от вашите многобройни срещи с държавни лидери от ранга на Горбачов, Рейгън, Кофи Анан, Сергей Лавров, Бан Ки-мун и т.н. ви е направила най-голямо впечатление и пазите в паметта си като незабравима?

- Мисля, че това беше дългоочакваната първа среща "на върха" между Михаил Горбачов и Роналд Рейгън в края на 1985-а в Женева. Бях за първи път на работа в Информационния отдел на МЧК. Но продължавах да пиша и за "Поглед", особено за небивалата суша и глад в Етиопия и частично в Судан, докъдето ходех в командировки. И точно през последните две седмици от работата ми в Женева ми предложиха да бъда нещо като "гид" на Нанси Рейгън и Раиса Горбачова. Вероятно, защото бях единственият източноевропеец в МЧК тогава, а и поназнайвах руски с 5 от 6-те му падежа... И докато двамата "първи мъже" в света обсъждаха започването на нов етап в отношенията си след дълъг "ледников период" между Москва и Вашингтон, двете "първи дами" трябваше да положат "първия камък" на бъдещия Музей на Червения кръст - точно срещу сградата на ООН в Женева. В хотел "Интерконтинентал" беше дошъл цветът на световната журналистика. Очакванията за "рестартиране на отношенията" Изток-Запад бяха огромни; надеждите за по-предсказуем свят, натъпкан с оръжия, бяха високи колкото белеещия се отсреща Монблан. Тогава бях на 35 години и много се вълнувах. Бях малко наивен, но вземах нещата много на сериозно. Раиса и Нанси се държаха сърдечно и приветливо. Положиха "първия камък" на бъдещия музей, както предвиждаше протоколът. Горбачов беше почти екзалтиран от оптимизъм. Рейгън беше пълен с красиви фрази, една от които после стана вечно политическо клише: "Доверяй, но проверяй. Тrust, but verify." Както и да е, да не задълбаваме. Не само аз бях свръх обнадежден за бъдещето, моите колеги от "Ню Йорк таймс" и "Правда", СиЕнЕн и "Известия", БиБиСи и Унгарската телевизия също бълваха бомбастични фрази денонощно.

Над света като че ли изгряваше второ слънце. Разведряваше се и се развиделяваше над Монблан, пък и над целия свят. Но после всичко си дойде на мястото. След още няколко срещи на върха - в Рейкявик, Москва, Вашингтон и Малта, работите започнаха да намирисват като след Ялта. А след едни нови избори в САЩ и един пуч срещу наивния Горбачов, светът постепенно се върна към дрънкането на оръжия, към локални и регионални размирици и излъгани надежди. И за отрезвяване, когато се върнах след 7-месечен престой от шоколадова Швейцария и умираща Етиопия, няколко мъже с мрачни физиономии ме задържаха на летището в София, съблякоха ме гол, обискираха ме надлежно и след унизителен разпит ме пуснаха да си вървя в студената зимна нощ. "Доверяй, но проверяй", както казваше Рейгън на Горбачов. Даже ми издадоха и бележка, че нищо с антидържавно съдържание не е намерено в багажа ми, освен една коледна картичка на мой приятел дипломат в Женева до родителите му... Мрачните физиономии въобще не се интересуваха от разведряването и срещата в Женева. Ето затова казвам, че и до днес се усещам като един скептичен реалист.

БСП посочи приоритетите си в сектор „Туризъм“

автор:Дума

visibility 274

НАП подхваща хората със системни доходи от продажби в нета

автор:Дума

visibility 416

/ брой: 40

Задава се масова подмяна на топломери и водомери

автор:Дума

visibility 540

/ брой: 40

ЕК предлага роумингът на едро в ЕС да поевтинее още

автор:Дума

visibility 258

/ брой: 40

Отлагат връщането на учениците в училищата в Турция

автор:Дума

visibility 50

Гърция с нови ограничения

автор:Дума

visibility 121

Чехия и Словакия удължиха извънредното положение

автор:Дума

visibility 133

"Упражнението" синдикален меморандум

автор:Ева Костова

visibility 404

/ брой: 40

Общото и личното благоденствие

visibility 353

/ брой: 40

България иска мир, не война в Черно море

visibility 486

/ брой: 40

Нека си спомним за една изключителна жена

visibility 392

/ брой: 40

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ