Ех, живот, обичам те. Затова трябва да умра...

Анка Стоичкова - Дурчева

Родният край е единствен и незаменим. Може да е някъде в планината, в далечно глухо село, или в многолюден шумен град - все едно, това е най-милият кът за теб, събрал спомени, радости и надежди. Там всеки произнася първото "мамо", прави първите стъпки. Завинаги се помнят игрите, волният смях и приказките, разказвани от баба и дядо за страшните войни и за юначните момчета. Родното място няма с какво да се сравнява. То си остава най-хубавото, най-привлекателното място. Къде другаде, ако не в родния край дърветата и пъстроцветните поляни, планините и горите са ни така близки? Обхождали сме това поле, били сме морни жътвари, дъхаво сено сме пластили и сме се блъскали в този чернозем... От родния край тръгват и годините на всеки от нас.
Но покрай тези хубави спомени не могат да се забравят историческите събития по време на антифашистката съпротива през 1944 г.    
Тази година ни връща 68 години назад, за да си припомним живите очевидци, трагичните и славни събития на 1944 г., и да ги разкажем на дошлите след нас. Годината е особено трагична за България с хилядите жертви в Съпротивата, с палежите и погромите, с разрушителните бомбардировки на английските и американските самолети - те наказваха българските граждани заради техните управници, обявили "символична" война на Англия и САЩ. Трагична беше тя и с хилядите паднали български антифашисти, за да дадат своята подкрепа за славните победи на Източния фронт, за да дойде победата на 9.09.1944 г. Историята никога няма да забрави тези събития и техните герои, защото

има дни като върхове

От тях се вижда миналото, настоящето, бъдещето. Има такива дни през цялата година, когато се събират загиналите и живите и знаят: ако няма памет, няма да има не само минало, но не ще дойде и бъдещето. Защото народната история в България е писана с кости, топени в кръв. Писана е денем и нощем по урви, поляни и гъсти гори. Печати за истината й са били отрязаните глави. Горели са хора и къщи. Оставали са легендите и песните.
В последните години те бяха хулени, наричани терористи, разбойници и как ли още не от нищожества или бивши легионери, изтикани на повърхността като мръсна пяна от най-новите събития. Паметниците и барелефите им бяха поругавани, за да ги обрекат на забрава, но историята и народът ги помнят.
По това време бях ученичка в София и никога няма да забравя страшния вой на сирените, как всички хора от улицата бягаха към скривалищата, и като си спомня, ме обхваща ужасен страх. И поради тези бомбардировки училищата бяха разпуснати и повечето време прекарвах на село. Събирахме средства за нелегалните другари, приготвяхме им храна и дрехи в нашето село Радославово (сега Чавдар), Софийско.
По неизвестни причини започнаха да стават провали. Първите арестувани бяха Стамен Лазаров, Георги Дурчев и Йордан Филчев, които попаднаха в сливенския затвор и бяха осъдени на 15 години.

Опасявайки се от нови провали

започнахме да се подготвяме за преминаване в нелегалност и излизане в Балкана.
На 10 април пристигна партизанин и се укри в къщата на ятаците Нешо и Иван Узунови в нашето село. Проведе се събрание, на което се реши всички ремсисти да преминат в нелегалност и излизане в Балкана на 12 срещу 13 април. За съжаление предател влезе в дирите на дошлия да изведе новите партизани от 17 младежи и 3 девойки - Дечо Стефанов Дечев (Владо). Той е роден на 01.07.1915 г. в Шумен в семейството на беден занаятчия кожухар, Стефан Дечев. По онова време градът е неприветлив за бедните занаятчии. Семейството е многолюдно и в Шумен не може да се подсигури прехраната му. Още когато Дечо е ученик в трето отделение, умира баща му. Остава една майка с три сирачета.
Дечо напуска училище и става селско свинарче, защото трябва да помага за прехраната на семейството. Тогава майка му решава да се преместят в Търговище. Тук Дечо завършва прогимназия и продължава образованието си в гимназията. И този град на Дечо става втори роден град. По-късно Дечо е изключен от гимназията, защото имал смелостта в час по история да защитава бедните, да говори за правата на работническата класа. От прага на гимназията в Търговище Дечо започва самоотвержен и революционен път. Неговите другари са будните бедни селски младежи и девойки.
Дечо е приет в марксистките кръжоци и вече е в редовете на РМС, а по-късно става и секретар на РМС. Той израства като опитен конспиратор, прекрасен оратор и рецитатор. Но управниците и враговете учители не могат да оставят такъв ученик като Дечо, който в часовете по история спори с учителя и защитава онеправданите и експлоатираните безчовечно работници от цял свят.

Полицията е подушила конспиративната му дейност

и Дечо Стефанов е изключен от гимназията без право да продължи образованието си в цяла България. Младежът понася мъжествено този удар.
Изгонен от училище, Дечо започва работа в печатницата в Търговище. Тази професия разпалва още повече жаждата му за знание и истини в живота. Печатар по професия, в борбата става професор. Първото бойно кръщение на младия словослагател става отпечатването на позивите за Ботевия празник. Напечатаните от него позиви разкриват лика на народния поет революционер Христо Ботев.  Полицията беснее. Народните врагове разбират, че в Търговище работи опитен конспиратор, и с цената на всичко се стремят да го открият. Започват безогледни арести и в ръцете им попада изключеният гимназист. Минават дни и нощи на нечовешки инквизиции. По цели седмици получава за храна само солена риба, без хляб и вода. Дечо не се огъва, не проронва нито дума и поради липса на доказателства е освободен.
След освобождаването властниците му разрешават да работи само с тежка каруца "гальота", да мъкне огромни камъни из града. Това не сплашва Дечо и той още повече се отдава на организаторска и конспиративна дейност. Избран е в ОК на партията и през втората половина на 1939 г. заминава за София. Това е страшна година. Влива се в редиците на печатарските работници. Работи в печатницата "Древна България". Тук става един от основателите на Младежката печатарска организация. В тази естествена за него среда разгръща неповторимите си качества на масовик, организатор и

революционер от голяма класа

Работи като секретар в V Подуенски квартал. По-нататъшният път на Дечо минава през затворите в Сливен, София, Скопие, концлагерите Гонда вода, Еникьой, Хасково и Балкана. Проявявайки съобразителност и находчивост, той успява да избяга от хасковския затвор. Свързва се с партизанския отряд "Чавдар" като един от секретарите на РМС в V район Подуяне. Там работи с младежките си партийни ръководители, другарите Ж. Живков и И. Пръмов, Ст. Тодоров, Д. Джуров, Ж. Колев, Т. Черноколев, В. Андреев и други. Като партизанин той е определен за апостол на Пирдопска и Новоселска околии и разнася повелята на партията. Тази негова дейност го поставя като един от ръководителите на отряда.
Всяка дума на партията за Дечо е закон. Той не можа да изпълни последната нейна заповед - да изведе на 13.04.1944 г. от село Радославово двадесетина младежи и девойки в Балкана, защото го постигна едно подло предателство. Обграден и изолиран в къщата на Иван и Нешо Узунови, Дечо посреща смъртта с ясното съзнание, че няма за него друг избор, освен да покаже на освирепелите жандармеристи как трябва и как умира комунистът. Обмислено е и пресметнато всичко. Разчетени са патроните. Един е запазен за сетния миг. Само споменът за милата майчица го кара да потръпва.
Това ли трябваше да дочака тя! Ще я разсипе вестта, че обичното чедо е загинало в бой с врага далеч от роден дом, майка и сестри... Но партизанската майка знае, че враговете са безмилостни. Дечо отправя последни прощални думи:


"Майчице мила, прощавай навеки!

Прости за сълзите горчиви, за мъката голяма. Твоят син умира честно и без страх! Умира за свободата, която иде! Другарите ще отмъстят за моята младост; за моята голяма любов към партията, народа и към тебе, майчице!"
Това са последните мигове от героичния живот на Дечо Стефанов. После идва и краят. Ранен в дясната ръка и стомаха, Дечо, известен с партизанското име Владо, захапва дулото на верния пистолет. Последни мисли: "Ех, живот, обичам те! Затова трябва да умра! Жив не ще се дам". Кратък миг... Дръпва спусъка!...
Престава да тупти сърцето на един предан на партията революционер. Жандармеристите жестоко се гаврят с трупа на героя. Изнасят го на площада за поругание.
Те не можаха да преценят, че тъкмо това ще накара жителите на Радославово (Чавдар), преди всичко комунисти, ремсисти и честни безпартийни, още по-силно да се преклонят пред героизма му.
В ранните зори на следващия ден стръкчета цветя са оставени до безжизненото тяло на Дечо Стефанов. Някой смелчага безстрашно е изразил чувствата и преклонението на хората към героя.
Днес Дечо лежи далеч от родния край - в братската гробница на Бакаджика, в Средногорието, между град Златица и Пирдоп. Ако някога минете по този път, спрете за миг и се преклонете пред героизма. Ако пътувате към София по шосето, когато стигнете паметника на чавдарци, прочетете името му в поредицата на ръководителите на Чавдар. Сложете свежи цветя пред паметника в минута мълчание, поклонете се пред светлата памет на Дечо Стефанов - Владо.
Помня, че в първите години след 09.09.1944 г. в село Чавдар идваха на поклонение винаги на 13 април съгражданите му от Търговище и неговите другари от печатницата. Произнасяха топли и искрени слова за живота и дейността на Дечо Стефанов - Владо.
Днес скулптурният бюст-паметник на героя краси градината пред Общинския народен съвет в село Чавдар.