Една реплика на г-н Пламен Орешарски

В един нов подкаст, отразен в рубриката „Говори сега“ (2 ноември т.г.), финансистът Пламен Орешарски застъпи тезата, че по принцип в държавния бюджет не бива да се залага и той да приключва с дефицит. Допустимият 3-процентов дефицит да не се приема като нещо едва ли не нормално, а напротив – като отклонение, което трябва да се отстранява чрез поддържането на пълен баланс на разходите с приходите, т.е. да се гони нулев дефицит.
Несъмнено, да се трупа държавен дълг, за да се плащат необосновани повишения на заплати и пенсии, е неоправдано и не бива да се насърчава. Но отхвърлянето по принцип на допустимостта на бюджетни дефицити също е неиздържано. Това е така, защото обоснованите очаквания за увеличаващи се възнаграждения и осигурителни плащания, както и за подобряване на инфраструктурата и околната среда, предполагат определен темп на нарастване на разходите, финансирани от държавния бюджет. Само че при равни други условия (без промяна на данъците и др.) бюджетът може да остава балансиран,

само при условие, че националният доход расте със същия темп

Проблемът обаче е, че капиталистическата икономика не расте праволинейно, а циклично, с периоди на подем, следвани от спадове и кризи, колкото и да е модифициран този класически цикъл в съвременните условия. Водещите капиталистически държави не се колебаят да залагат и поддържат значителни бюджетни дефицити не само при крупни сривове, като този от 2008 година или при КОВИД-кризата, но и във времена на застой, следвайки кейнсианската политика за дефицитно финансиране на недостига на бюджетни приходи с емитирането на държавен дълг, когато се налага да се поддържат жизненото равнище и социалните осигуровки на населението на минимално очакваните от тях нива.
Според кейнсианската парадигма, дефицитите в периоди на криза би следвало да се компенсират с превишения на приходите над разходите в периоди на подем на икономиката, позволяващи да се планират и реализират активни бюджетни салда. На практика обаче реализацията на такъв бюджетен ефект силно се затруднява поради това, че с бюджетни разходи се покриват не само жизнено важни потребности на населението и необходимите общодържавни функции и системи, но и мащабните загуби от спекулативното поведение на водещи частни банки, застрахователи и други финансови и индустриални корпорации. По-нататък, в периодите на подем съответните правителства предпочитат да намаляват данъците за същите тези корпорации, а последните, вместо да реинвестират нарасналите си приходи в производителни инвестиции със съответния положителен ефект за държавният бюджет, предпочитат да разпределят за себе си лъвския пай от реализираните печалби като дивиденти, астрономически менажерски възнаграждения или за обратно изкупуване на собствените им акции.
По същество е нужно да се балансират две групи ценности – на благосъстоянието на хората и на стабилността на фиска. Приоритет за първата не може да означава безотговорно разходване на публични средства. Но и стабилността на фискалната система не може да се постига с орязване на решаващи за жизненото равнище на населението и за ключовите социално осигурителни системи разходи.

Въпрос с очевидно повишена сложност,

който изисква най-внимателна преценка и детайлен анализ, преди да се определят основните параметри на фискалната програма.
Ето защо е не само неоправдано, но и подвеждащо, основното бюджетно правило да се свежда до постулата „бюджетно равенство по дефиниция“, каквото на практика е разбирането, застъпено от г-н Орешарски в споменатото предаване. Такова разбиране не помага и за по-задълбочено обсъждане на проектобюджета за следващата година и прогнозирания крупен дефицит.
Вместо това, той можеше да насочи вниманието на публиката към поне два особено важни документа, разработвани в момента, които ще определят средносрочната перспектива за държавния бюджет. Единият е Националният средносрочен фискално-структурен план, фиксиращ приоритетите на фискалната и икономическата политика на България за следващите четири години, обсъждан от министъра на финансите Людмила Петкова с представителите на Международния валутен фонд по време на посещението й във Вашингтон на 26 октомври т.г.
Другият е Националният средносрочен фискално-структурен план, който следваше да бъде представен на Европейската комисия до 20 септември т.г. в изпълнение на актуализирана рамка за икономическо управление на ЕС и по който България получи известна отсрочка от Комисията. Всяка страна членка трябва да изготви свой национален план за период от 4 или 5 години, който да съдържа нейните фискални ангажименти, ангажиментите за реформи и инвестиции и да осигурява последователно намаляване на дълга и насърчаване на устойчив и приобщаващ растеж.
Очевидно и по единия, и по другия план се налага да се търсят редица компромиси между приоритетите на жизненото равнище и социалното развитие, от една страна, и на фискалната издръжливост и устойчивост от друга. Имайки предвид философията на МВФ за приоритетно налагане на бюджетни ограничения с цел осигуряването на фискален баланс, която новата регулаторна рамка на ЕС до голяма степен също възприема, може да се предполага, че въпросните разработки ще носят отпечатъка на именно тази философия.
Затова е нужно

широко публично разглеждане на основния кръг проблеми,

свързани с финансовите планове на държавата за следващите няколко години. Споменатите планове и програми следва да заемат първите места и в дневния ред на новото Народно събрание като предмет на най-отговорни обсъждания в специализираните парламентарни комисии и в пленарната зала. Обсъждания, за каквито следва да призовават особено водещите финансисти на страната с утвърден авторитет в обществото като натиск срещу поредния кръг безплодни парламентарни сблъсъци.
Впрочем, конкретна отговорност в тази връзка носят и депутатите от левицата, които следва да отстояват не само отделни социални разходи, а една ясно дефинирана средносрочна стратегия за стабилизиране и развитие на работната сила като двигател на конкурентен растеж и за рязко намаляване на драстичните неравенства чрез съответната данъчна и бюджетна политика. За което е нужна силна експертиза и твърда воля, доказващи, че една друга България е възможна.

Нови времена