Една порочна дата

Преди 80 години в сила влиза приетият от 25-то обикновено Народно събрание (ОНС) Закон за защита на нацията (ЗЗН). На 21.I.1941 г. Борис III с Указ №3 го утвърждава и той е обнародван в ДВ, бр. 16 от 23.I.1941 г. С това се поставя началото на антисемитската фашистка практика в България. У нас това събитие продължително време е премълчавано и остава в сянката на спасяването на българските евреи от Холокоста, тушират се истините за наличието на български фашистки антисемитизъм. 

Идеята за приемането на ЗЗН става достояние на българската общественост в края на 1940 г. Преди и по време на обсъждането в Народното събрание се формират две противоположни обществени тези. Първата е поддържана от фашистите и е за "защита на българската нация" от еврейството. Втората теза, поддържана от БРП и от някои видни личности на либералната демокрация, е обратната - евреите и българите нямат конфликти, чрез ЗЗН се нарушава Конституцията и такъв закон не е потребен. 

В защита на евреите и против ЗЗН се обявяват Светият синод, организации на адвокати, лекари и писатели, сред които Т.Г. Влайков, Елин Пелин, Ст. Чилингиров, Людмил Стоянов, Елисавета Багряна, Младен Исаев, Илия Волен, Ана Каменова и др. Група евреи-художници (Елиезер Алшех, Марко Бехар, Давид Перец и др.) се обръща с писмо до Дружеството на новите художници против приемането на ЗЗН.

Проектът за ЗЗН е на правителството начело с монархофашистите Богдан Филов, Петър Габровски и др. Основните цели на този ксенофобския закон са отнемане правата на евреите: да бъдат български поданици; да могат да бъдат избирани и да избират; да заемат държавни, общински и други служби; да служат във войската; да встъпват в брак или в извънбрачни съжителства с лица от български произход; да държат за домашна прислуга лица от български произход. Това е ограничаване правата на личността пред "интересите" на нацията, 

ксенофобия, присъща на фашизма

В Народното събрание се оформят три групи становища по проекта. Първата е фашистката, основаваща се на антисемитизма и на практиката на нацистите. Сред най-изявените български антисемити и прохитлеристи са представителите на мнозинството в 25-то ОНС и правителството. Крум Митаков (ръководител на Съюза на българските фашисти) в пледоариите си защитава тезата, че проблемът с евреите е отпреди Освобождението, че "ние пазехме в нашата пазва една змия, която се казва еврейство", и че еврейството има "разрушителна роля". Той твърди, че предтечата на хитлеризма в България е баща му, който в своя в. "Народна свобода" предлага "образуването на една антисемитска партия". Митаков посочва, че е необходима "непримирима борба против еврейщината въобще и ограничение до максимум на гражданските и политическите права на еврейската раса в България", че евреинът не следва "да бъде български гражданин", както и "абсолютно затваряне на границите на България за всяка сган от еврейската раса" и др. (Стен. дневници на 25-то ОНС, II РС, 19.XI.1940, с. 227-229).

Придържането към фашистката теория за "расата" и "кръвта" добре е представена и в речта на министър П. Габровски. Според него трябва "да се отбрани нацията в нейните възможности за проява, да се осигури осъществяването й - то е гарантирано от кръвта, която тече в жилите на всеки българин" (Пак там, с. 257).

Дочо Христов е официалният вносител на проекта за ЗЗН. Той нарича евреите "паразити" и отрича "правото на евреите за говорят за мерки, за които имат право само българите" (с. 207-210). В речта си Д. Андреев определя, че "евреинът винаги е бил синоним на алчен лихвар", "синоним на сребролюбец" (с. 213).  

В изказванията си защитниците на проекта за ЗЗН се придържат към нацистките антиеврейски и расови тези. Това личи в речта на Петър Шишков, който в прав текст заявява: "Аз считам Адолф Хитлер за идеолог и предтеча на борбата срещу евреите. Ако той не беше, днес в никоя държава на Европа, нито другаде еврейският въпрос нямаше да бъде поставен изобщо на дневен ред." (с. 252). Подобни са твърденията и на Дени Костов: "Не веднъж фюрерът на Великия Райх Адолф Хитлер, освободителят на човечеството от робството на франкмасонията и капитализма, и неговият външен министър, Рибентроп, са формулирали посоката на германския нов ред." Още по-категорична е позицията му: "Когато победата на Адолф Хитлер бъде свършен факт... в Европа и в България, със закон или без закон, няма да остане нито един син на Израиля..." (с. 217 и 705).

Втората група народни представители са леви противници на ЗЗН. Това са депутатите от парламентарната група на БРП с ръководител Любен Дюгмеджиев. Той се обявява против расовия поход на правителството на Б. Филов. Не кръвта, а "най-важното, което създава един народ, то е неговите членове да се чувстват като неотменима част от едно народностно цяло... Най-важното е да се чувстват като членове на едно и също общество, на един и същи народ" (с. 697). Той поставя акценти и на класовата същност на въпроса, като подчертава, че огромната част от българските евреи са трудови хора, една част и много бедни. Той и другите леви депутати от БРП са изхвърлени от Народното събрание и изпратени в концентрационни лагери.  

Третата група депутати са привърженици на либералната демокрация. Много силно антирасово, антиксенофобско изказване прави проф. Петко Стайнов. Той развива тезата, че не бива чрез закон да се правят ограничения върху евреите, за да се защити българската народност, а че трябва да "се засили българският елемент и да го направим още по-годен, за да може да се наложи във всички направления на буржоазния живот". Стайнов заявява, че ЗЗН противоречи на чл. 57 от Конституцията, който гласи, че всички български поданици са равни пред закона. Посочва, че за пръв път в българското законодателство "чрез позоваване на едно неравенство по рождение - на антисемитизъм, на расизъм и... на религиозно неравенство... и гонение" се поставя началото на своеобразен "български расизъм" (с. 230-235). 

От либерално-демократични позиции от трибуната Никола Мушанов определя като расизъм забраната на евреите да създават семейство с българин/българка (с. 239). ЗЗН е изключителен закон, подобно на Закона за защита на държавата (33Д) и редица други откровено фашистки закони. Тодор Поляков определя ЗЗН като "резултат на чужда пропаганда", като "антисоциален, антиморален, нечовешки". Той отрича че "нашата нация е застрашена от еврейското малцинство" (с. 239, 689-690, 695). Изключеният от групата на мнозинството Иван В. Петров се обявява срещу ЗЗН, прави конкретни предложения по текстовете на второ четене.

Днес в публичното пространство има

грижливо мълчание за ЗЗН

В антикомунистическото говорене на мнозинството десни политици, на дясно-бясната журналистика, на нови и преобърнали се стари историци срещаме твърдението, че Народният съд е осъдил "българския политически елит". Да, Народният съд е съдил министри и депутати, но не за това, че са министри, депутати, адвокати, преподаватели, инженери и т.н. А ги е съдил за фашистка политика, за вкарването на България в Тристранния пакт, за обявяването на война на Великобритания и САЩ, за гоненията на евреите, за жестокостите срещу антифашистите и пр. Но е съдил не безразборно, не пристрастно. Вносителите на ЗЗН П. Габровски, докладчиците на ЗЗН в Народното събрание Дочо Христов, Д. Андреев са осъдени на смърт, а А. Попов - на 15 г. затвор. От останалите активни защитници на ЗЗН П. Шишков е осъден на доживотен затвор. От противниците на ЗЗН е съден Иван В. Петров, който е против ЗЗН, но и против включването в Тристранния пакт, поддържа подписката на Пешев и др. Той не е осъден, в съда е представил доказателства за своята невинност. Осъден е на една година затвор Н. Мушанов, но за участието му в правителството на К. Муравиев (Вж: ЦДА, ф. 1449, оп. 1, а. е. 43, л. 14-88). 

Били ли са фашисти

Габровски, Д. Христов, Кр. Митаков и другите поддръжници на антисемитизма, на расовата теория и "чистотата на кръвта"? Разбира се, да. Но те днес са обявени за "жертви на комунизма" и под влияние на неофашистите Васил Гоцев, Татарчев, на костовистите и техните наследници един съдия отмени наложените им заслужени присъди с несъстоятелния аргумент "липса на доказателства". Ако този съдия бе прочел стенограмите от заседанията на 25-то ОНС и публикуваните закони, наредби и правилници, ако бе прочел внимателно материалите от заседанията на Народния съд, щеше да разбере, че доказателства за вината на българските фашисти има в излишък. Но за прослава на антисемитите, на радетелите за "чистотата на расата", за "чистотата на кръвта" Б. Филов, П. Габровски, Д. Христов, К. Митаков и т.н. в парламента на 1 февруари герберастите, патриотарите и депесарите им стават на крака. 

Твърде често е обвиняван Народният съд, че е съдил някои депутати, които имат положителни обществени изяви. Такъв е случаят на Димитър Пешев, който заедно със свои съграждани от Кюстендил праща протестно писмо до Б. Филов срещу изпращането на българските евреи в концлагерите в Полша. За това е освободен от зам.-председател на Народното събрание. Народният съд го осъжда на 15 години затвор, но фактически в затвора той е само 13 месеца. Защитата на българските евреи е един, макар и твърде значим, факт в неговата дейност. Пешев е представен само с този факт като невинен, като герой, а Народният съд - като зловещ орган, който съди без вина виновни. Но Пешев е съден за цялостната си дейност в 25-то ОНС. Като зам.-председател ръководи няколко от заседанията за приемане на ЗЗН, включително и заключителното, гласува за приемането на ЗЗН и други антисемитски закони, акламира включването на страната към фашисткия Тристранен пакт, решението за обявяване на войната на Великобритания и САЩ, Закона за жандармерията и др. Доброто се взема предвид от Народния съд и той смекчава наказанието на Пешев. 

След ЗЗН са приети още седем антиеврейски закона, създадено е специално Комисарство по еврейските въпроси, концентрационни лагери за евреи край Сомовит и Плевен. Масово са интернирани евреи от градовете и най-вече от София (ок. 20 000) в провинцията, евреите са изпращани принудително в лагерите на трудови войски. Те носили жълти значки, на домовете им имало надписи, че са евреи, иззето е еврейско имущество, депортирани са евреите от Беломорието и Македония в лагерите в Полша и пр. 

В периода от 23.01.1941 до 9.09.1944 г. в България фашистките правителства провеждат антисемитска, ксенофобска политика, включваща насилие и терор. Чрез акцента върху спасяването от депортация на българските евреи много често се прикрива фашистката същност на българската държавна власт.