Една българска роза

Юлия Пискулийска

Трябва да е около 90.
Елегантен светъл костюм, черен чадър в калъф, кожени ръкавици и кожена шапка. Попрегърбен, но излъчва особено спокойствие и достойнство. Сам е. Върви сред всички останали. Кой е? Няма да узная никога.
Трети март е.
Ден, в който би трябвало лицата ни да светят от силата на достойнство, което сме заслужили. Ден, който бележи държавността ни. Но други са страстите български. В часовете около този ден за какво си говорим? Какви думи изпращаме един към друг? Пропаст... пропаст между усещането за народност, за единение - и всичко останало. Пропаст между онези, които бързат за концерта. Онези, които искат да видят безсмъртието в огъня през нозете на Незнайния воин. И другите...
Чрез Антония Петрова, една "миска", която се намира за красива - и в която кой знае защо медиите се взират, тиражират нелиричните й изповеди - научаваме, че българката е "малка, грозна, черна, с крив нос". Казва го обичан от нея мъж, казва го и веднага говори за рускините, а тя се съгласява с него. Какво ли би станало с едната половина от света, ако освен споделеното легло споделя послушно и възгледите на любимия. Вярно - любовта ослепява. Но мисля, вече я няма онази българка, която се съгласява с обичания мъж. Тя не позволява любовта да измести позицията й, има и своята ясна професионална посока. Своята самостоятелност. И никак не е грозна и черна, и ниска. Дали госпожа Петрова се е заглеждала на улицата, не в изискани салони и бални зали: колко привлекателни млади момичета и жени, колко чаровни усмивки, изящна походка и бълбукащ, бистър изворен смях!
Вярно е - в Русия има прекрасни жени - умеят да бъдат жени, да покажат великолепието си. Обичам Русия безрезервно - с цялата си душа, където е приютена руската нежно трептяща бреза, руската песен, хората. Но защо да противопоставяме тези две хубости - българската и руската? Обаче, каквото и да мисля за Антония Петрова, тя е сред малкото, дръпнали струната на русофилството. Настръхнала несправедливост ни среща често пред нашия национален празник. Русия събира отрицания, тъмни фобии - вместо поклона, който заслужава.
Което и медийно копче да докосна, все някой противопоставя - човек на друг, събитие на друго, вяра - на друга вяра, партия - на друга... Народ срещу народ. Млади подигравателно поглеждат към пенсионери. Нямащи - злобно към имащи. Имащи - безразлично към нямащи.
Къде да избяга човек от това противопоставяне? То ни обгръща като плътна стена, изградена яростно - и се мъчим да я пробием с приятелството, с идеала си, с вярата, с любовта си. Обществените противоречия ни тласкат към залива на съкровения наш свят, наш бряг - една светла кухня, една любов, една книга. И кой печели от това - толкова много робинзоновци, избягали доброволно от суетата на противопоставянето?
Губим всички. Не сме къртици, за да живеем в подземни тунели. Не сме герои на братя Грим или Шарл Перо, за да дишаме в приказния свят на измислени гори, облаци, реки.
В кафенето с черните стъкла, където се приютявам с всичките си тревожни мисли от деня на българския свят и от моя собствен, има пастелен, светъл музикален фон. Гледам как минават полицаите отвън. Празнуват, работейки. Празникът за тях е поле, където може да се открият мини. Нашите всякакви страсти се развихрят точно на празник. Особено напоследък... И изместват хубавото, темпераментно българско хоро. Разкъсват веригата на ръцете, вплетени една в друга.
Минават полицаи. Семейства с малки деца. Бащата е сложил сина си върху раменете. Синът разрязва въздуха с българския флаг. Простичко движение, което заслужава сълзи. Друго семейство - децата са по-големи, празнично облечени, тичат напред със своите знамена. Българските.
Любо е озвучил всичко зад черните стъкла с песни, които разлюляват чувствата. "Моя страна, моя прекрасна България...", "Една българска роза..." Къде блестиш, ти искро любородна... Наистина - къде?
Трети март е. Този ден ме връща назад - мисля за моя прадядо, опълченеца. За единия ми дядо - загинал в далечна война. За татко. За другия ми дядо. За мъжете на България, които отстояват свободата на България. Отстояват държавността й. Това е брегът, където трябва да сме до тях. Патриотичната любов е неделима.
Вървим със сина ми по Царя и си приказваме. Аромат от спомени - и мигът на вдъхновение. Днес. Един празничен миг. Срещу нас - жена. Събира подписи: "Партиите да не получават пари..." Не се стърпявам - тъкмо днес ли! Но на кого говоря? Политиците пак изплуват над държавността. Напомнят ми сега с този списък, че има партии, че има противопоставяне, че има опозиции - а не можем ли днес поне да бъдем само българи? Един ден? Един ден, който да не бъде използван за политически противопоставяния. Празнуваме ли една осъществяваща се държавност?
Продължавам разходката си сама.  Градинката на "Янко Сакъзов". Предпролетно голи дървета, земя, прободена от вика на зеленината. Ето я и Докторската градина. Заградена, разкаляна. Каменните отломки на миналото са толкова самотни без щастливата глъч на децата. Едно табло ни съобщава, че обектът е започнат на 4.11.2013 г. И че срокът за изпълнение е 77 дни. "Демократичното" отношение към плановостта се вижда - а аз не виждам кога тук ще се върнат децата. Няма изгледи скоро да се реже лента... В ъгъла на градинката, зад загражденията, някой е поставил венец и малко цветя пред паметника на опълченеца и руския воин. Воювали са заедно за свободата.
Нюанси от деня: мъж държи в ръката си верижката на кучето. Дръжката на знамето е пъхната в горния джоб на якето. Трибагреник до лицето. Млад човек е превърнал знамето на шал, а любимата му държи в ръката си червен карамфил. Флаг е забоден сред мартениците при университета. И от балкона на БАН вятърът развява националния ни флаг. Пред парламента никой не вика "оставка". Няма палатки. Закани. Надписи. Само песен - и светлинно табло, където бялото, зеленото и червеното са неотделимо заедно.
Хората, които бързаха за концерта, отиват там заради мощта на това знаме. Не защото концертът е безплатен. Защото любовта към България е над всичко. Но защо я усещаме така сладко, могъщо и болезнено точно около големите ни национални празници? Къде сме в другите дни? Къде сме? На различните брегове в единствената ни България.
Моя страна, моя прекрасна България...