Едмънд Кин - геният на романтизма

• Ненавиждам всички лордове, с изключение на лорд Байрон
•  За да станеш велик актьор, трябва да можеш да гладуваш

Легендата за поразителното емоционално въздействие на играта на големия английски трагик Едмънд Кин върху чувствата на зрителите е една от най-трайните и най-стари театрални легенди. Съвременници си спомнят как във финалната сцена от пиесата на Ф. Месиндъжър "Нов начин да се плащат старите дългове" Кин, в образа на злия и безскрупулен сър Джайлс Овърич, изиграва с такава сила полудяването на своя герой, че в залата някои зрители припадат, а лорд Байрон, който присъства на представлението през 1816 г., получава нервна криза. Партньорите му по сцена в същия спектакъл си спомнят, че не били в състояние да понесат страшния му магнетичен поглед, бушуващата у него буря от безумни страсти и били готови да повярват, че той наистина е полудял.
Едмънд Кин е роден през 1787 г. в семейството на бедни актьори, обикалящи страната с представления на комедии, трагедии, мелодрами и пантомими, в които той, още четиригодишен, прави първите си крачки на сцената. На 15 години вече е професионален актьор и трупа опит във всички театрални жанрове. Лондонският дебют на неизвестния провинциален актьор Едмънд Кин е на 27 януари 1814 г. на сцената на театър "Дръри Лейн" в ролята на Шейлок от "Венецианският търговец" на Шекспир. Успехът е грандиозен, аплодисментите са като истинска буря, макар залата да е запълнена на една трета, а един от участниците в представлението се удивлява "как е възможно толкова малко зрители да вдигат такъв шум". В Шейлок актьорът вижда не комичен персонаж или черен злодей, както са играли преди тази роля, а трагична и сложна личност. Във всички постъпки на венецианския лихвар Кин предава душевната болка и страданието на унижения човек, който отвръща на ненавистта на обществото с ненавист. Неговият Шейлок е демоничен метежник, който сам предизвиква целия свят. Така за една вечер Едмънд Кин се превръща в славата на английския театър, в легендарния гений на сценични романтизъм. Със същия бунтарски порив е изпълнен и неговият Ричард ттт в едноименната трагедия на Шекспир, роля, която се превръща в емблема на актьорското му изкуство и върхово постижение в проникновението в характера и майсторското използване на контрастите, превърнало се в негова "запазена марка". Неговият Ричард ттт, по думите на актьора Джон Кембъл, е "ужасяващо правдив", а Кин играе самото "меко и усмихващо се злодейство", показвайки героя си умен, смел, неотразимо обаятелен, особено в сцената с лейди Ана, където Ричард предизвиква не само чувство на отвращение, но и учудване, примесено с възхищение. Този Ричард е мрачен тиран, който сякаш предизвиква на двубой цялата вселена, той престъпва всички човешки и небесни закони и в това има някакво мрачно величие. Незабравима остава сцената, когато Ричард умира, хвърляйки към небето последен поглед, изпълнен с непреклонна ярост. Успехът отново е огромен, а критиката нарича Кин "национален гений" и "най-великия трагичен актьор".
Във всяка нова роля  Кин развива и обогатява с нови нюанси темата на романтичния бунт на самотната личност, което сближава създадените от него образи със свободолюбивата поезия на Байрон. На сцената актьорът е обладан от огромна изпепеляваща страст, поривите на вдъхновението му притежават наистина хипнотично въздействие. Хамлет и Отело са любимите роли на Едмънд Кин, който е изиграл общо шестнадесет героя на Шекспир, сред които са още крал Лир, Яго, Ромео, Макбет. Премиерите на "Хамлет" и на "Отело" са на сцената на "Дръри Лейн" съответно на 12 март и на 5 май 1814 г. В Хамлет актьорът акцентира върху злия сарказъм на датския принц, насочен срещу порядките в датското кралство, и разкрива предимно противоречията в характера на своя герой. Много сцени от това представление предизвикват възхищението на съвременниците и особено сцената на раздялата с Офелия. След като хвърля репликата: "Офелия, иди в манастир!", Кин тръгва, но за миг спира, обръща се, изтичва до Офелия, притиска ръката й до устните си и с несигурни стъпки, но вече победил минутната слабост, напуска сцената. Критиците наричат този епизод "най-добрия коментар към Шекспир, който обяснява повече, отколкото цели томове изследвания...". В Отело актьорът открива нови и неочаквани дълбочини на трагедията на измаменото доверие. Например в момента, когато отровата на ревността започва да прониква в сърцето на Отело, Кин изведнъж рязко се обръща с гръб, сплита вдигнатите си ръце с дланите нагоре и тежко ги отпуска върху главата си, сякаш се страхува, че бедната му глава ще се пръсне. Този епизод винаги имал поразяващо въздействие, а критиците отбелязват, че изпълнението на Кин е пример за най-висок полет на актьорския гений. За романтичното изкуство на Кин е характерна неравността на изпълнението. Той винаги определял кулминационните моменти в ролята, които най-ярко очертават характера на героя. И точно тази особеност в актьорския маниер на Кин дава основание на поета Самюъл Кордридж да отбележи: "Да гледаш играта на Кин е все едно да четеш Шекспир при блясъка на мълния."
Но въпреки това впечатление всичко в ролите, изпълнявани от актьора, а те са повече от петдесет за 17-годишния му живот на сцената, всичко е грижливо отработено, подготвено и подчинено на една водеща мисъл. В този смисъл, макар легендата да казва, че Едмънд Кин е "актьор на вдъхновението", той прекрасно владее актьорската техника, значението на жеста, на движението, на декламацията. Известно е, че понякога дори пресмятал точно колко крачки трябва да направи при излизането си от сцената. Кин винаги разработвал с изключителна точност не само психологическата партитура на ролята, но и външния й рисунък, като знаел какво точно ще прави в една или друга сцена, до най-дребните движения, жестове, интонации на гласа. Но това не му пречело, когато излезе на сцената да бъде изпълнен със страст, въодушевление и истинска жизнена правда.
Все още го виждам в ролите на Шейлок, Отело, Ричард, Макбет, пише Хайнрих Хайне, който е посветил много страници на впечатленията си от ролите на Кин. Неговата игра ми помогна да разбера някои тъмни и неясни места в тези Шекспирови пиеси. В гласа му имаше модулации, в които се откриваше цял живот, пълен с ужас; в очите му - пламъци, осветяващи целия мрак на душата на титана; в движенията на ръцете, нозете, главата имаше неочакваности, които говореха повече от всичко, добавя той. А още през 1817 г. критиката нарича Едмънд Кин "най-човечния актьор", като подчертава, че във всичките си роли той разкрива най-фините душевни движения на своите герои, като разкрива всичко "човешко", заложено във всяко произведение.