Джоузеф Стиглиц: Какво казва Италия?

Резултатите от италианските избори трябва да станат ясен сигнал за лидерите в Европа: политиката на строги икономии, която те преследват, отблъсква избирателите.

Европейският проект, оставащ си толкова идеалистичен, какъвто е бил винаги, насочва усилията от горе на долу. Но съвсем друга работа е привличането на технократи към управлението на страни, открито нарушавайки демократичните процеси и налагайки им политика, която води до големи страдания на обществото.

Докато европейските лидери се опитват да избегнат коментарите, реалността е, че голяма част от Европейския съюз се намира в депресия. Свиването на производството в Италия от началото на кризата е толкова голямо, както и през 30-те години. Нивото на безработицата сред младежта в Гърция към този момент надхвърля 60%, а в Испания 50%. С постепенното разрушаване на човешкия капитал се къса и социалната тъкан на Европа, затова нейното бъдеще към днешна дата е поставено под заплаха.

Докторите по икономика твърдят, че пациентът трябва да премине курс на лечение. Политическите лидери, предлагащи алтернативни подходи, биват заклеймявани като популисти. А истината се състои в това, че лекарството не работи и няма никакви надежди, че то ще започне да действа и всичко това при положение, че не се взема предвид възможността лекарството да бъде по-лошо от самата болест. Фактически ще ни трябва най-малко десетилетие, за да възстановим загубите, нанесени от процесите на строги икономии.

На кратко казано, фактът, че гражданите отхвърлят политиците, подкрепящи тази идея, не е нито късогледство, нито популизъм. Това е разбиране, че тази политика е дълбоко погрешна.

Талантите и ресурсите на Европа - нейният физически, човешки и природен капитал - не са се променили с настъпването на кризата. Проблемът се състои в това, че въведените мерки доведоха до голямо недоизползване на ресурсите. Какъвто и да е бил проблемът на Европа, отговорът, усилващ този фактор, не може да бъде решение на проблемите.

Опростенческата диагноза на европейското неразположение - страните в криза, живеещи над собствените си възможности и средства - напълно очевидно е невярна, поне от части. Испания и Ирландия преди настъпването на кризата имаха финансови излишъци и ниски коефициенти на дълг/БВП. Ако проблемът се състои само в Гърция, Европа лесно би се справила с него.

Може да заработят алтернативните политики, преминали през необходимото обсъждане. Европа се нуждае от по-голям финансов федерализъм, а не просто от централизиран надзор за националните бюджети. Не е изключено Европа да не се нуждае от системата отношения "две към едно" във федералните и държавни разходи, прилагана в САЩ, но тя определено се нуждае от повишаване на разходите на европейско ниво, на което днешният малък бюджет на ЕС въобще не отговаря /той продължава да бъде стесняван от защитниците на мерките за строги икономии/.

Също така е необходим банков съюз. Но това трябва да бъде реален банков съюз, с обща система за застраховане на депозитите и общи процедурни разрешения, а също така общо управление. А още са необходими еврооблигации или аналогичен на тях инструмент.

Европейските лидери разбират, че без икономически растеж тежестта на дълга ще продължи да нараства и че строгите икономии сами по себе си са стратегия, която е вредна за растежа. Годините си отиват, а стратегията за растеж така и не беше предложена, макар нейните компоненти да са известни прекрасно: политики, насочени към разрешаването на вътрешните дисбаланси и огромните външни излишъци на Германия, които са сравними с китайските /и са два пъти по-големи като дял от БВП/. Ако конкретизираме, става дума за ръста на заплатите в Германия и за промишлените политики, които съдействат на износа и производството в периферийните държави.

Това, което точно няма да даде резултат за по-голямата част от еврозоната, е вътрешната девалвация - т.е. намаляване на заплатите и цените - която ще повиши дълговата тежест на домакинствата, фирмите и правителствата /които имат прекомерни дългове в евро/. И тъй като промените в различните сектори ще се извършват с различна скорост, дефлацията ще предизвика сериозни изкривявания в икономиката.

Ако девалвацията можеше да стане решение, тогава златният стандарт нямаше да се превърне в проблем във времената на Великата депресия. Вътрешната девалвация заедно с мерките за строги икономии и принципът на работа на единния пазар /който облекчава изтичането на капитал и катастрофалната загуба на финанси в банковата система/ са токсична смес.

Европейският проект беше и остава велика политическа идея. Той има потенциал едновременно да осигурява мир и процъфтяване. Но вместо да повиши вътрешната сплотеност на Европа, той сее семената на раздора между страните вътре в нея.

Европейските лидери многократно се кълняха да направят всичко възможно, за да спасят еврото. Обещанията на президента на Европейската централна банка Марио Драги да направи "всичко, което е необходимо", спомогнаха за постигането на успех в създаването на временно затишие. Но Германия методично отхвърляше всяка политика, която предлага дългосрочно решение. Германия е готова да направи всичко, но само не и това, което е необходимо.

Немците с нежелание признаха необходимостта от банков съюз, който включва общо застраховане на депозитите. Но скоростта, с която те се присъединиха към такива реформи, е в разрез с изискванията на пазара. В няколко страни банковата система вече е включена на изкуствено дишане. Колко още страни трябва да се окажат в отделението за интензивна терапия преди банковият съюз да стане реалност?

Да, както утвърждават защитниците на мерките за строги икономии, Европа се нуждае от структурни реформи. Но по-голям ефект ще има реформата на институционалните споразумения на еврозоната, а не реформите в отделните страни. Докато Европа не бъде готова за такава реформа, тя рискува да пожертва еврото в името на собственото си спасение.

Икономическият и валутен съюз на ЕС беше средство за постигане на определена цел, а не крайна самоцел. По всичко личи, че европейският електорат е осъзнал, че в условията на действащите договори еврото подкопава главните причини, заради които е създадено. В това се състои не чак толкова трудната истина, която европейските лидери никак не могат да схванат.