Двете лица на Европа

Да се говори с предимство тези дни в България за Евросъюза или за някои негови лидери може и да изглежда неуместно. Всички са вперили поглед в домашните ни неразбории, наричани по света политическа криза. Докато нашите политици си играят на "дай си ми куклите, на си ти парцалките", водещите политици на 28-те членки на ЕС се събраха в Ипр, Белгия, за да отбележат 100-годишнината от началото на Първата световна война, като използваха повода да намерят компромисни решения за редица европейски проблеми, в това число и на забъркания от премиера на Великобритания Камерън конфликт относно избора на Жан-Клод Юнкер за шеф на Европейската комисия. Юнкер вече на практика е почти избран, но политико-икономическата ситуация у нас остава замъглена, а на ЕС му предстоят политики и предизвикателства, които напрягат и отиващи си, и нови обитатели на Брюксел. Мирисът на избори, власт и влияние не е задължително да отрезвява политиците в страни като България, но подобни констатации в различен вид важат и за ЕС като цяло. В тази връзка никак не е без значение след европейските избори от 25 март кои са онези лица в съюза, които могат да се нарекат символ на дадени политики или виждания относно бъдещето, реформите, пътищата, по които трябва да продължи Брюксел. Защото днес всички искат промени в ЕС, настояват за дебати относно бъдещето му и сякаш забравят, че малките стъпки са онези, които често са единствено възможните и единствено водещи до интеграция и вземане на решения.
Ако човек се абстрахира (може ли?) от лидерската позиция на канцлера Меркел, ако загърби за момент новите председатели на ЕК и другите висши нива в ЕП, не е трудно да открои двама премиери, които носят различна визия в настоящето на ЕС. И са представители на различни политически школи, идеи, представи за обединена Европа. Европа, която след двете световни войни не е искала нищо друго като цяло освен да опази мира в рамките на собствените си граници, да запази постигнатото ниво на просперитет и да има, ако може, водеща позиция в променящата се геополитика. Поне в това са убедени повечето световни анализатори.
Всъщност от една страна в европейската политика стои Матео Ренци, премиерът, който наистина разтърси италианското статукво, а днес казва на европейска сцена, че "не можеш да се правиш, че резултатите от евроизборите не са алармен сигнал", и предлага поредна порция обещания за реформи с европейски размах. От друга страна е Дейвид Камерън, премиерът-консерватор, който с войнствената си реторика във връзка с избора на Юнкер за високия пост в ЕК постави ЕС в сложната ситуация отново да търси подходящ компромис в стил "и вълкът сит, и агнето цяло". Което си е практика в Европа, но по принцип изцежда сили в сложни ситуации, които изискват усилия за други стратегически направления.
От едната страна е възпитаникът на Итън, формиращ наистина от векове елита на Великобритания, завършилият Оксфорд със специалност "философия, политика, икономика", произхождащ от състоятелен семеен род с консервативни разбирания и съученик с принцовете Едуард и Ендрю, винаги аристократично елегантен и с подчертана семейна привързаност към съпруга и 4 деца. А заедно с него на европейската сцена е  Матео Ренци с неговия небрежен начин на обличане, без вратовръзка, неглиже дори на официални световни срещи, но направил шеметен възход за кратко време на особено хлъзгавата италианска политическа сцена, който не се страхува да каже, че ще "изпрати утвърдените италиански политици на бунището". Знае се, че Италия от десетилетия се управлява от един застаряващ, а твърдят, и корумпиран елит, което предизвиква в периода на кризата още по-масови протести и недоволство в непознати размери. Като се представя за "ликвидатор на старите елити", Ренци печели масова популярност и вече е убеден, че има широката подкрепа на италианците. Медиите в Италия си задават въпроси дали премиерът Ренци, най-младият в историята на страната, само на 39 години, е разрушител или съзидател, дали има "голям стил, но малко съдържание", но всички вярват, че притежава невероятен политически инстинкт и има всички качества да се докаже като държавник, дори в Брюксел. Европа вече е убедена, че не бива да го подценява.
На изборите за Европарламента през май Матео Ренци и неговите социалдемократи излязоха най-големите победители, получили над 40% от гласовете. Именно това му дава и основанието да говори открито и със самочувствие, че "ЕС няма право да изпраща списъци с мерки за изпълнение" и че неговата страна трябва да получи време и финансова свобода, за да изведе бюджетния си дефицит на европейско ниво, да намали безработицата от близо 14% също на средноевропейско ниво, да разгърне държавни инвестиционни програми за тласък на икономиката, да промени данъчната система, селското стопанство, особено в по-изостаналата Южна Италия, и т.н. Това е онзи "пакет от реформи", който дава основание на италианското общество да се надява, че така страната ще се промени към по-добро, а премиерът Ренци щедро го е обещал. Казват, че той обича да обещава, че това е основна негова практика. В унисон с твърденията, че не е човек на детайлите и конкретиката. Но е факт, че говори открито за непремерените правомощия на италианския Сенат, Камарата на представителите, привилегиите на политическата класа като цяло, скованата от безмерен бюрократизъм администрация на всички нива, пасивността на гражданското общество, което не умее да отстоява правата си по подходящ начин, който да послужи за натиск върху институциите за решаване на дългогодишни проблеми и т.н. Факт е, че така говори и като лидер на страна, която е поела председателството на ЕС за следващите 6 месеца.
Някои наблюдатели акцентират върху малкото на брой обещани реформи, които са реализирани на практика в страната, но все пак да се намали данъчната тежест на хора с ниски доходи не е без значение и има подкрепата на милиони италианци. В ЕС Ренци настоява и за решения във връзка с бежанците от Близкия изток и Северна Африка, а това е сериозен проблем преди всичко за Европа. Особено на фона на последните събития в Ирак, да не говорим за Сирия, Либия, Афганистан.
Ренци е от онези европейски премиери, които настояват разделението в различните сфери на отговорностите между ЕС и страните членки да се изясни в подходящи за бъдещето на съюза размери, да се поставят приоритетите на гражданите пред тези на самите страни и политическия елит в тях, да се намали броят на европейските регулации, и всичко това след като е заявил, че "хората в политиката имат правото да поемат рискове", и още, че "моята лична амбиция е доста по-маловажна пред амбицията на Италия. Аз съм част от един отбор".
Води се за критично-въздържан по отношение на канцлера Меркел, но тя е май първият политик, с който се е срещнал, преди да заеме водещата роля в собствената си страна.
Тези дни в ЕС се говори за "поправката Ренци", която е одобрена от партньорите в Европейския съвет и някои определят като победа над канцлера Меркел с политиката й на фискална дисциплина. Според Ренци фискална дисциплина "да", но тя е причинила огромни загуби на гражданите в Европа, докато самият ЕС не е положил усилия за растеж, и сега се налага балансиране на фискалната дисциплина с необходимостта от стимулиране на растежа. Именно в това е същността на "поправката Ренци", т.е. реформи, които да подкрепят икономическия растеж заедно с подобряване на фискалната устойчивост. А това изисква структурни реформи и гъвкавост, с което и "кралицата на затегнатия колан", канцлерът Меркел, се е съгласила. Един вид растежът, заетостта и конкурентоспособността наистина стават основни приоритети на ЕС за следващия период от време, и то съчетано с малки стъпки в областта на интеграцията. Именно на това акцентира на европейска сцена и Ренци, който е убеден, че в Европа ще започне "процес на връщане на величието й", а словата му са спонтанни, вдъхновяващи и наблягащи върху цивилизационното наследство на континента.
На този фон войнствените речи на британския премиер Камерън около избора на шеф на ЕК, Жан-Клод Юнкер, дадоха повод на световните медии да говорят, че за него думи като битка, война, победа, загуба са вече характерни и далеч от духа на Европа. Практика е ЕС да не воюва, а да търси компромис, и затова речите на Камерън на срещите на европейските лидери нямат последователи като тон. Зад него с решението да не се подкрепя Юнкер застана само унгарският премиер Орбан, но и това си има обяснение.
След срещата на върха на европейските лидери Камерън заяви, че "това е мрачен ден за Европа, има риск от отслабване на националните правителства" и допълнението е с призив за реформиране на ЕС, референдум относно промените, и едва тогава Великобритания да остане в един реформиран съюз. Това са думи на премиер, който е обещал на народа си да ограничи бедността, икономиката да стане по-екологична, да реформира здравната и социална система, но отчита рекорден бюджетен дефицит и нарастващ държавен дълг. На европейска сцена Камерън е убеден, че остава верен на принципите си и ги защитава докрай, независимо от опасността да загуби. Но битката му срещу Юнкер, заподозрян, че е прекален федералист във вижданията си за ЕС, някои определиха като лична и критикуват резките движения на британския премиер.
Да, Европа се нуждае от реформи, всички ги искат, но как това да стане "от раз" при 28 членки, различни като икономика, политика, култура, манталитет, обществено развитие и т.н.? Да се правят промени само в интерес на Великобритания няма как да се получи, защото ЕС по принцип има утвърдени правила, може да си позволи само малки стъпки, и то след дълги дискусии и компромиси. Няма как и да се упреква, че ЕП има прекалена власт и тя отслабва националните парламенти с риск да наруши демократичните принципи. Все пак консултациите между европейските лидери относно избора на Юнкер например продължиха достатъчно време и имаше предварителна договорка кой, кога и защо да бъде избран. А дали Великобритания наистина има намерение да напуска ЕС, това зависи от нейната вътрешна политика и вътрешни избори, а не от това кой стои начело на ЕС или ЕК. Но все пак ЕС се вслушва в исканията на Великобритания относно бъдещето на съюза и записва в заключителните си документи, че "ще трябва да се обърне внимание на тези притеснения" и ще тълкува по различен начин изречения като "все по-тесен съюз". За реформите има съгласие, за това "всеки да се движи с каквато си иска скорост и да не я налага на останалите" - също, но за различна посока, както настоява в свои изказвания Камерън, явно няма съгласие в Евросъюза. Все пак Великобритания сама трябва да реши в каква посока иска да се движи и после да настоява пред ЕС за това или онова. Но никой в ЕС няма сметка страна като Великобритания да е извън Съюза. Особено на фона на нарастващия брой желания за независимост от страна на редица европейски области, в това число Шотландия, както и пред все по-засилващите се глобални опасности като международния тероризъм или нарастващ брой крайни ислямистки организации. Да не говорим за потока бежанци, за които Европа е мечтан пристан, но без желание за адаптиране. Не на последно място и конкуренцията на останалите геополитически играчи, които често поставят континента пред все по-трудно преодолими предизвикателства от различен характер.
Да се поставят Камерън и Ренци на една европейска везна с цел противопоставяне е неуместно. Тези млади изявени политици са лица на едно ново поколение и вече са доказали, че мислят първо за страните си, за решаване на вътрешните въпроси, но могат успешно да използват механизмите на ЕС в помощ на собствените проблеми и в името на обща кауза. Никак няма да му е лесно на Жан-Клод Юнкер да търси път към Великобритания, т.е. Камерън, за да остане в ЕС, да прилага гъвкави фискални правила, да търси европейска енергийна независимост, да привлича страни, останали между членство и нечленство, и на всичкото отгоре да слуша винаги кресливите гласове на антиевропейски настроени нови депутати от крайно леви или десни партии. Не всеки може да води наднационална политика, но всеки е подложен на натиска на собствените си граждани за по-достоен живот. Защото и търпението на европейците е на привършване, независимо от глобалните промени и все по-разрастващи се конфликти в близки до Европа региони.
Времена на предизвикателства и промени, въпросът е кой как ще се справя с тях. Не сме единствени с нашите си недоразумения, но имаме ли си нашите например Ренци, Камерън или Орбан?

Камерън и Ренци, двама от младите лидери