Две родини няма!

Румен ПОПОВ,
контраадмирал о.з.

Наскоро вицепрезидентът Илияна Йотова връчи документи за българско гражданство на спасителя на нашите деца от р. Лим - достоен мъж, комуто без съмнение дължим признателност. Същия ден в телевизионно интервю с него стана ясно, че другите двама спасители са получили българско гражданство преди четири години и сега като такива живеят със семействата си в Германия. Той, последният от тази група, заяви, че приема България като втора родина и... транзит заминава при приятелите си.
Разказвам това не като упрек към новите граждани на България - те имат правото да търсят по-добро место за живот за себе си и за семействата си. Смущаващото е, че в този си изконен стремеж новите граждани не виждат България като "по-доброто място за живот". За тях, както и за стотици хиляди българи, нашата страна се е превърнала в претоварна гара на надеждите за по-добър живот в други части на света.

Как паднахме в такава бездна?

Сакралните думи на нашия химн "Мила родино, ти си земен рай" са написани от Цветан Радославов през 1885 г., когато пътува от благополучна Европа към  изпадналата в бедата на Сръбско-българската война родина. Той бърза, за да й помогне с каквото може. Какво стана с нас, че родината ни изстина в нашите сърца?
Много държавни и учени мъже и жени се потрудиха за ни лишат от чувството на синовна привързаност и от историческа памет, да разрушат икономиката и културата на държавата, за да я пригодят към калъпа на щастлива Европа. Калъп, който или е твърде широк за нашите нозе, или ни стяга и не можем да вървим в такт със законодателите на политическата и икономическата мода. Европа, за която сме вечните ученици, която постоянно ни учи кое е добро за нас и кое не е. Но аршинът винаги е в някоя друга столица, далеч от "милата родина".
Преди не толкова много години България имаше икономика, съизмерима с икономиките на първите 10 в Европа и първите 37 в света. Имахме образование и здравеопазване, на които малко народи се радваха. Имахме култура, която ни правеше горди и свободни. Казвам това с ясното съзнание, че Методи Андреев и Спас Гърневски ще се разкрещят: комунистическа носталгия. Как да им обясниш на лицата с подобна оскъдица от мисъл, че носталгията е тъга по нещо скъпо и безвъзвратно отнето.
Под шепота или с гръмогласното поощрение на евроатлантически "приятели и безкористни доброжелатели" хора, лишени от морал и историческа отговорност за народа на България,

години наред рушаха

не само сътвореното от ръцете, мисълта и духа на българина, но разрушиха неговата памет за славни дела и покруси.
Днес мастити учени и политически дейци се изреждат да рисуват пейзажа на нашата история, поради което българинът трудно може да разбере било ли е такова нещо като турско робство или става дума за османско присъствие, за обмен на култури и пр. благополучни 500 години.
От безкрайните препирни за Руско-турската освободителна война (1877-1878) на българина му е все по-трудно да разбере дали тя е имперска експанзия на Русия към заветните Проливи и има ли нещо общо с нашето Освобождение. Пък и от кого да ни освобождават? Наскоро нашият гений на международната политика Бойко Борисов постави още един щрих в новопишещата се българска история, като обяви, че сме били една държава с турската империя, та по тази причина с основание можем да посредничим на нашите бивши съграждани в техните европейски напъни.
Операцията "Обезпаметяване" с най-голям успех върви по прочета на нашите борби за социални правдини и срещу фашизма в България. На младите хора настойчиво се внушава, че такова нещо изобщо не е имало по нашите земи и тези, които вдигаха ръка срещу законния ред в страната, са били заплаха за държавата и откровени терористи. Александър Стамболийски, Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Никола Вапцаров са си заслужили справедливото възмездие на демократичните закони на Царство България. Нищо, че в това царство и беззаконията са били узаконени. Рязаните партизански глави, избитите без съд и присъда партизани, ятаци, деца и старци са все по закон, нали? И като е така, имената и делата им нямат место в историческата памет на децата. Просто скъсваме няколко листа от историята и прехвърляме поглед към "престъпния комунистически режим". Там всичко е ясно: Народен съд, който "унищожи интелигенцията на България", задуши демократичните традиции от щастливото минало и утвърди тоталитаризма като политическа система. Строили ли са се заводи и домове за всеки, ограмоти ли се народът, от нищото ли изникнаха болници, училища и университети? Същите университети, в които се дипломираха бъдещите страдалци на "комунизма".
А след това идва тяхното време. Идват годините на демокрацията, дълги години на системно разрушаване, обезкултуряване, обедняване. Години, с които не се срамуват, че пренаредиха мястото на България в европейската и световна статистика по съседство с Уганда.

Но пък сме европейци!

Дори един водещ на кулинарно предаване си има "европейски вкус".
Тъжният разговор за икономическата и нравствената деградация, към която упорито ни водят политици с ниска култура и морал, под грижливите наставления на евроатлантическите наставници, може да продължи дълго. Но равносметката е ясна: България стана неуютно място за живот за своите граждани, включително и новоприетите. Това вече е трагедия.
А от трибуната на Народното събрание и от светлите министерски кабинети родните политици с претенции за граждани на Европа ни уверяват, че не е европейско да си спомняме за миналото с отворени очи, а да се радваме как "богатеем, ставаме по здрави, по-щастливи". Гръмогласни патриоти безкрай ни умиляват с величието на някогашна България и заради дребния алъш вериш на деня са забравили нищетата на родината днес.
Все пак това падение не може да продължи безкрай. От блатото, в което сме затънали до гуша, можем да излезем само с усилията и волята на хората, които са запазили здрав разум и честност. Колкото повече търсим тези хора за съвет и подкрепа, толкова повече ще растат силите на всички нас, които искаме да живеем в по-добра България, в която българите от света да се завърнат и да я имат за свой единствен дом. Две родини няма.